Рик Риърдън
Скритият оракул (12)

11

Провери си пощата.

Пророчествата може да са в спама.

Не? Е, аз съм смачкан. Чао.

— Ама той наистина е кентавър — зяпна Мег.

— Правилно си забелязала — отвърнах. — Предполагам, че го е издало конското тяло от кръста надолу?

Тя ме удари по ръката.

— Хироне — рекох, — това е Мег Макафри, новата ми господарка и източник на тревоги. Спомена нещо за изчезвания?

Хирон размаха опашка. Копитата му изтропаха по дъските на верандата.

Той беше безсмъртен, но физическата му възраст варираше през вековете. Не помнех някога мустаците му да са били толкова сиви или бръчките около очите така подчертани. Каквото и да ставаше в лагера, очевидно не му помагаше да преодолее стреса.

— Добре дошла, Мег. — Хирон опита да звучи дружелюбно, което бе геройство, като се има предвид, че разговаряше… ами, с Мег. — Доколкото разбирам, си показала голяма храброст в гората. Довела си Аполон тук въпреки множеството опасности. Радвам се, че пристигна в лагера на нечистокръвните.

— Благодаря — отвърна Мег. — Много си висок. Не си ли удряш главата във висящите лампи?

— Понякога — засмя се Хирон. — А ако искам да бъда по-близо до човешкия ръст, имам вълшебен инвалиден стол, който ми позволява да събера долната си част в… всъщност това няма значение сега.

— Изчезванията — припомних му, — какво е изчезнало?

— Не какво, а кой — поправи ме Хирон. — Да поговорим вътре. Нико, може ли да кажеш на останалите лагерници, че ще се съберем за вечеря след час? Тогава ще уведомя всички какво се случва. Междувременно никой не бива да обикаля лагера сам. Винаги трябва да е с приятел.

— Разбрано. — Уил погледна към Нико. — Хайде ти да си с мен.

— Много си досаден — обяви Нико.

Двамата се отдалечиха, потънали в поредната караница.

Може би се питате как се чувствах да видя сина си с Нико ди Анджело. Признавам, че не разбирах привличането, което изпитваше Уил към дете на Хадес, но ако тъмният, заплашителен тип го правеше щастлив…

О! Вие се питате как се чувствам от това, че гаджето му е момче, а не момиче. В този случай, моля ви. Ние, боговете, сме над тези неща. Аз съм имал, само един момент да преброя… трийсет и три смъртни момичета и единайсет смъртни момчета за гаджета. Вече им изгубих бройката. Най-много обичах Дафна и Хиацинт, но когато си популярен като мен…

Чакайте малко. Споделих ви кого харесвам? Леле! Богове на Олимп, забравете имената им! Толкова съм смутен. Моля, не казвайте нищо. В този смъртен живот не съм се влюбвал в никого!

Объркан съм.

Хирон ни отведе в трапезарията, където удобни кожени дивани образуваха буквата V около каменната камина. Над нея имаше препарирана леопардова глава, която щастливо хъркаше.

— Ау, той жив ли е? — попита Мег.

— Жив е, ами — изтропа Хирон до инвалидния си стол. — Това е Сеймор. Ако говорим тихо, може и да не го събудим.

Мег веднага започна да се разхожда из помещението. Доколкото я познавах, търсеше малки предмети, с които да цели леопарда, докато го събуди.

Хирон се намести в стола си, постави предните си крака в скритото му купе, после се обърна и с магия сви конската си задница така, че да изглежда като седнал човек. За да допълнят илюзията, закачените панели отпред се затвориха и му дадоха фалшиви човешки крака.

Обикновено тези крака бяха обути с панталони и мокасини, за да подсилят маскировката на професор, но днес Хирон бе избрал различен вид.

— Това е ново — казах.

Хирон погледна надолу към женските крака на манекен, обути с мрежести чорапогащи и червени обувки на токчета.

— От хижата на Хермес пак са гледали „Шоуто на Роки Хорър“^[19] — въздъхна тежко той. — Ще трябва да поговоря с тях.

„Шоуто на Роки Хорър“ ми върна мили спомени. Аз играех Роки по време на среднощните премиери, понеже съвършената физика на персонажа пасваше на моята.

— Нека отгатна — казах. — Това е номер на Конър и Травис Стол?

Хирон взе една покривка от близка кошница и я постла над краката си, макар рубинените обувки отново да се показваха отдолу.

— Всъщност Травис отиде в колежа миналата есен, което малко смекчи характера на Конър.

Мег вдигна поглед от една стара конзола на „Пакмен“.

— На този Конър му бръкнах в окото.

— Това е прекрасно, мила — направи гримаса Хирон. — Така или иначе, днес беляджиите са Джулия Фейнголд и Алис Миязава. Скоро ще ги срещнеш.

Спомних си момичетата, които ми се хилеха от хижата на Хермес. Отново се изчервих.

— Моля те, седни — Хирон посочи дивана.

Мег стана от видеоиграта, след като й бе отделила около двайсетина секунди от времето си, и започна буквално да се катери по стената. Ненатрапчиви лозници украсяваха трапезарията — несъмнено дело на стария ми приятел Дионис. Мег се покатери по едно от по-дебелите стъбла и опита да стигне полилея от горгонова коса.

— Мег — казах, — може би трябва да видиш видеото за ориентация, докато двамата с Хирон говорим?

— Вече знам много — каза тя. — Поприказвах с другите лагерници, докато ти беше припаднал. Безопасно място за съвременните герои, дрън-дрън.

— Но филмът ми е хубав — настоях. — Заснех го с ограничен бюджет през 1950-те, но някои от операторските техники са революционни. Необходимо е да…

Една лоза се отскубна от стената и Мег падна на пода. Скочи здрава и невредима, след което забеляза чиния със сладки на бюфета.

— Безплатни ли са?

— Да, мила — отвърна Хирон. — Може ли да ни донесеш чая?

Така си останахме с Мег, която опря крака върху облегалката на дивана, започна да се тъпче със сладки и хвърляше трохите по хъркащата глава на Сеймор всеки път, когато Хирон не я гледаше.

Хирон ми наля чаша дарджилинг^[20].

— Съжалявам, че господин Д. не е тук, за да те посрещне лично.

— Господин Д.? — попита Мег.

— Дионис — отвърнах. — Богът на виното, директор на лагера.

Хирон ми подаде чая.

— След битката с Гея помислих, че господин Д. ще се върне в лагера, но така и не го стори. Надявам се да е добре.

Старият кентавър ме загледа с очакване, но аз нямах какво да му кажа. Последните шест месеца ми бяха пълна мъгла. Нямах представа къде може да са останалите олимпийци.

— Не знам нищо — признах му. Не бях изричал тези думи често през последните четири хилядолетия. Бяха лоши на вкус. Отпих от чая, но и той беше горчив. — Назад съм с новините. Надявах се ти да ме осведомиш.

— Разбирам… — Хирон не скри много добре разочарованието си.

Досетих се, че се бе надявал на помощ и напътствия — същите неща, които аз очаквах от него. Като бог бях свикнал по-низшите същества да разчитат на мен, да се молят за това или онова. Но сега, когато бях смъртен, да разчитат на мен, ми се видя плашещо.

— Та какъв е проблемът? — попитах. — Имаш същия поглед, с който Касандра гледаше към Троя, а Джим Боуи^[21] към Аламо. Все едно си обсаден.

Хирон не оспори сравнението и взе в ръце чая си.

— Знаеш, че по времето на войната с Гея, Делфийският оракул спря да получава пророчества. Всъщност всички познати методи за гадания престанаха да работят.

— Понеже истинската пещера в Делфи бе открадната — въздъхнах и опитах да не се чувствам обиден.

Мег удари леопарда Сеймор по носа с шоколадова бисквита.

— Делфийският оракул. Пърси ми спомена това.

— Пърси Джаксън? — изправи се Хирон. — Пърси е бил с вас?

— За известно време — отвърнах и му разказах за битката ни на лехата с праскови и завръщането на Пърси в Ню Йорк. — Каза, че може да намине през уикенда.

Хирон изглеждаше обезсърчен, сякаш моята компания не му бе достатъчна. Представяте ли си?

— Така или иначе — продължи той, — надявахме се, че след края на войната Оракулът ще започне да работи отново. Когато това не стана… Рейчъл се притесни.

— Коя е Рейчъл? — попита Мег.

— Рейчъл Деър — отговорих. — Оракулът!

— Мислех, че Оракулът е място.

— Място е.

— Значи, Рейчъл е място и е спряла да работи?

Да бях още бог, щях да я превърна в гущер със син корем^[22] и да я пусна в дивото, така че да не я видя никога повече. Мисълта ме успокои.

— Делфи е място в Гърция — казах й. — Пещера, пълна с вулканични изпарения, където хората идват да получат напътствия от моята жрица Пития.

— Пития — ухили се Мег. — Какво смешно име.

— Да. Ха-ха. Така че Оракулът е и място, и човек. Когато гръцките богове се нанесоха в Америка през… кога беше, Хирон? 1860 година?

— Нещо такова — махна с ръка Хирон.

— Пренесох Оракула тук, за да продължи да изрича пророчества от мое име. Силата преминаваше от жрица в жрица през годината. Рейчъл Деър е настоящият Оракул.

Мег взе единствената бисквита „Орео“ от кутията със сладки, която се надявах да изям сам.

— Добре. Късно ли е вече да гледам онзи филм?

— Да — сопнах се аз. — Всъщност първоначално завладях Делфийския оракул, след като убих чудовището Питон, което живееше в дълбините на пещерата.

— Питон като змията? — попита Мег.

— И да, и не. Видът змии е кръстен на чудовището Питон, което също е змия, но е много по-голямо, по-страшно и яде малки момичета, които досаждат. Така или иначе, миналия август, когато бях… неразположен, моят древен враг Питон бе освободен от Тартара. Той си върна пещерата в Делфи. Затова Оракулът спря да работи.

— Но ако Оракулът днес е в Америка, какво значение има, че някаква змия се е прибрала в старата си пещера?

Това бе най-дългото изречение, което я бях чул да изрича. Вероятно го направи само за да ме дразни.

— Дълго е за обясняване — казах. — Трябва единствено да…

— Мег. — Хирон й отправи една от своите геройски великодушни усмивки. — Първоначалното местонахождение на Оракула е като най-дълбокия корен на дърво. Клоните и листата на пророчеството могат да се разпрострат из целия свят и Рейчъл Деър може да е най-високият клон, но ако коренът е болен, цялото дърво умира. След като Питон се е върнал в старата си бърлога, духът на Оракула е напълно блокиран.

— О — изплези ми се Мег, — защо не каза така?

Преди да успея да я удуша, Хирон отново напълни чашата ми с чай.

— По-големият проблем — каза той — е, че нямаме друг източник на пророчества.

— На кого му пука? — попита Мег. — Значи, не знаете бъдещето. Никой не го знае.

— На кого му пука? — извиках аз. — Мег Макафри, пророчествата са катализатори за всяко важно събитие, за всеки подвиг и всяка битка, за всяка катастрофа или всяко чудо, за всяко раждане или смърт. Пророчествата не просто предвиждат бъдещето, те го оформят! Те позволяват на бъдещето да се случи!

— Не разбирам.

— Представи си пророчествата като семенца — покашля се Хирон. — С правилните семенца може да отгледаш градината, която искаш. Но без тях нищо няма да види бял свят.

— О — кимна Мег, — това е скапано.

Стори ми се странно, че именно Мег, улична калпазанка, която бе израснала сред боклуците, разбира толкова добре градинските метафори, но Хирон бе отличен учител. Бе забелязал нещо в момичето. Нещо, което бях съзрял подсъзнателно и аз. Надявах се да бъркам, но с моя късмет щях да се окажа прав… както обикновено.

— Та къде е Рейчъл Деър? — попитах. — Може би, ако поговоря с нея…

Хирон остави чая си.

— Рейчъл смяташе да ни посети по време на зимната си ваканция, но така и не го стори. Възможно е да не значи нищо…

Приведох се напред. Не бе нечувано за Рейчъл Деър да закъснее. Тя бе артистична, непредвидима, импулсивна, мразеше правилата. Качества, на които се възхищавах. Но не бе в стила й въобще да не се покаже.

— Или? — попитах.

— Или това може да е част от по-големия проблем — отвърна Хирон. — Не само пророчествата се провалят. Пътуванията и комуникациите станаха неимоверно трудни през последните няколко месеца. Нямаме новини от приятелите ни в лагер „Юпитер“ вече седмици наред. Няма новодошли герои. Сатирите не докладват нищо за мисиите си. Съобщенията по Ирида не работят.

— По кое? — попита Мег.

— Двупосочни видения — отговорих. — Форма на комуникация, за която се грижи богинята на дъгата. Ирида винаги е била вятърничава…

— Но и обичайните човешки комуникации дават дефекти — каза Хирон. — Телефоните, разбира се, винаги са били опасни за героите…

— Да, привличат чудовища — съгласи се Мег. — Не съм използвала телефони кой знае от колко време…

— Мъдър ход — каза Хирон. — Но отскоро телефоните ни изобщо не работят. Мобилни, стационарни, интернет… няма значение. Дори архаичната форма на комуникация, известна като имейл, е ненадеждна. Съобщенията просто не пристигат.

— Проверихте ли в папките със спам? — попитах.

— Опасявам се, че проблемът е по-сериозен — каза Хирон. — Нямаме връзка с останалия свят. Сами сме и сме малко. Вие сте първите новодошли за последните два месеца.

— Пърси Джаксън не спомена нищо такова — намръщих се.

— Съмнявам се Пърси дори да знае какво става — рече Хирон. — Той е зает с училище. Зимата обичайно е най-спокойният период. За известно време успях да се убедя, че проблемите с комуникацията са злощастни съвпадения. Тогава започнаха изчезванията.

Една цепеница шумно изпука в камината. Може би подскочих на място. А може би не.

— Изчезванията, да. — Избърсах капките чай от панталона си и се постарах да не обръщам внимание на подхилкванията на Мег. — Разкажи за тях.

— Три само през последния месец — каза Хирон. — Първо Сесил Марковиц от хижата на Хермес. Една сутрин леглото му просто бе празно. Не бе казал, че иска да си ходи. Никой не го е видял как си тръгва. През изминалите седмици никой нито го е мярвал, нито го е чувал.

— Децата на Хермес погаждат такива номера — предположих.

— Първо и ние така помислихме — каза Хирон. — Но след седмица изчезна Елис Уокъфилд от хижата на Арес. Същата история. Празно легло, без следа дали си е отишъл сам, или е бил… отвлечен. Елис бе буен младеж. Можех да допусна, че е тръгнал на смахнато приключение, но усетих безпокойство. Тази сутрин осъзнахме, че е изчезнал трети лагерник. Миранда Гардинър, водачка на хижата на Деметра. Това бе най-лошата новина.

— Защо най-лошата? — Мег размърда крака върху облегалката.

— Миранда бе сред нашите водачи на хижи — каза Хирон, — никога не би тръгнала сама без предупреждение. Бе твърде умна, за да я примамят извън лагера, твърде силна, за да я принудят. Но нещо се е случило с нея. Нещо, което не мога да си обясня.

Старият кентавър ме погледна.

— Нещо не е наред, Аполоне. Тези проблеми може би не са така тревожни като възхода на Кронос или пробуждането на Гея, но в някаква степен са по-смущаващи, понеже никога не съм виждал нещо подобно.

Спомних си съня с горящия автобус. Помислих за гласовете, които бях чул в гората, онези, които настояваха да се отдалеча от пътеката и да разбера откъде идват.

— Тези герои… — попитах — … преди да изчезнат, държали ли са се по-особено? Казвали ли са ти… че чуват гласове?

— Не, доколкото знам — повдигна вежда Хирон. — Защо?

Не исках да приказвам повече. Не исках да причинявам паника, без да знам срещу какво се изправяме. Когато смъртните се паникьосват, стават гадни неща, особено ако очакват аз да оправя ситуацията.

Освен това се чувствах леко нетърпелив. Още не бяхме говорили за най-важното нещо — за мен.

— Струва ми се — казах, — че основна задача на лагера трябва да е впрягането на всички ресурси за връщането на моята божественост. После ще мога да помогна с другите проблеми.

— Ами ако другите проблеми са свързани, приятелю? — приглади брада Хирон. — Ами ако единственият начин да се върнеш на Олимп е като освободиш Делфийския оракул и силата на пророчествата? Ами ако ключът на всичко е в Делфи?

Бях забравил умението на Хирон да отбелязва очевидното и логично заключение, което се опитвах да избегна. Вбесяващ навик.

— Това е невъзможно в сегашното ми състояние — посочих към Мег. — В момента работата ми е да служа на тази героиня, вероятно около година. След като приключа със задачите, които ми е възложила, Зевс ще прецени дали присъдата ми е изпълнена и дали отново мога да стана бог.

Тогава Мег изстреля:

— Мога да ти наредя да отидем до Делфи!

— Не! — изписуках с треперлив гласец. — Трябва да ми заповядваш лесни работи. Да основем рок група, да се разхождаме. Разхождането е добра задача.

— Това не е никаква задача — погледна ме неуверено Мег.

— Напротив, само трябва да се свърши както трябва. Лагерът на нечистокръвните може да ме защитава, докато се разхождам. След година на вярна служба ще стана бог и тогава ще мислим как да възстановим Делфи.

„Най-добре — помислих си, — като наредя на няколко герои да извършат подвига вместо мен.“

— Аполоне — каза Хирон, — ако героите продължат да изчезват, може би не ни остава цяла година. Може да нямаме силите да те защитим. А и… извини ме, че го казвам, но Делфи е твоя отговорност.

— Не аз отворих Портите на Смъртта — вдигнах ръце насреща му. — Не аз пуснах Питон! Обвини Гея! Обвини Зевс за лошата му присъда! Когато гигантите започнаха да се пробуждат, аз измислих план от двайсет точки: Как да защитим Аполон и останалите богове! Но те дори не го прочетоха!

Мег удари Сеймор по главата с половин сладка.

— Аз още си мисля, че вината е твоя! Ей, виж, той се събуди!

Каза това, все едно леопардът сам бе излязъл от унеса, а не беше ударен по окото със сладкиш.

— ГРРР — оплака се Сеймор.

Хирон оттласна назад стола си от масата.

— Мила, в тази делва на камината ще намериш малко котешка храна. Защо не го нахраниш? Аполон и аз ще изчакаме на верандата.

Оставихме Мег да цели Сеймор в устата с вечерята му.

Когато излязохме на верандата, Хирон се обърна със стола си към мен.

— Тя е интересна героиня.

— Интересна е толкова политкоректно казано.

— Наистина ли е призовала карпой?

— Ами… духът се появи, когато бе изпаднала в беда. Дали го е призовала съзнателно, не знам. Нарече го Праскови.

— Не съм виждал от доста време герои със силата да призовават земни духове — почеса се по брадата Хирон. — Знаеш ли какво означава това?

— Имам известни подозрения, но си налагам да мисля положително — усетих как краката ми се разтреперват.

— Тя те изведе от гората — отбеляза Хирон. — Без нея…

— Да — рекох, — не ми напомняй.

Хрумна ми, че бях виждал този пронизващ поглед в очите на Хирон и преди — докато наблюдаваше уменията с меча на Ахил и тези с копието на Аякс. Това бе погледът на опитен треньор, който оценява млад талант. Никога не бях подозирал, че кентавърът ще огледа и мен по този начин, все едно трябваше да му се доказвам, все едно не бях изпитван достатъчно. Почувствах се унизен.

— Кажи ми — поде Хирон, — какво чу в гората?

Проклех наум голямата си уста. Не трябваше да питам дали изчезналите герои са чували нещо странно.

Но прецених, че вече няма смисъл да се сдържам. Хирон бе по-проницателен от повечето хора-коне. Разкрих му какво бях преживял в гората и после в съня си.

Ръцете му се свиха върху завивката в скута. Долната й част се надигна над червените обувки. Изглеждаше максимално притеснен за мъж, който носи чорапогащи.

— Трябва да предупредим лагерниците да стоят настрана от гората — реши той. — Не разбирам какво става, но съм убеден, че е свързано с Делфи и сегашното ти… състояние. Оракулът трябва да бъде освободен от изчадието Питон. Налага се да намерим начин.

Преведох си това лесно. Аз трябваше да намеря начин.

Хирон явно разчете отчаяното ми изражение.

— Хайде, хайде, стари приятелю — каза той. — Справял си се и преди. Може би вече не си бог, но първия път уби Питон лесно! Стотици книги разказват как си се справил с врага си без проблем.

— Да — промърморих аз, — стотици книги…

Помня тези истории. Как убивам Питон, без дори да се изпотя. Отивам до изхода на пещерата, викам го, пускам стрела и БУМ! Един голям змей умира. Превръщам се в господаря на Делфи и всички живеем щастливи заедно.

Откъде на разказвачите им бе дошла идеята, че съм победил Питон толкова бързо?

Ами добре де. Вероятно защото аз им казах така. Истината бе малко по-друга. Векове след битката ни сънувах стария си враг.

Сега бях почти доволен за несъвършената си памет. Не можех да си спомня кошмарните детайли от сблъсъка с Питон, но помнех, че не беше лесно. Бях изпитал нужда от цялата ми божествена сила, всичките ми вълшебни умения и… от най-опасния лък на света.

Какъв шанс имах като шестнайсетгодишен смъртен с акне, дрехи втора употреба и име като Лестър Пападопулос? Нямаше да хукна за Гърция да ме убият, не, благодаря. Особено без слънчевата колесница или способността да се телепортирам. Съжалявам. Боговете не летят даром.

Опитах да обясня това на Хирон по спокоен и дипломатичен начин, без да тропам с крака или да пищя. Звукът от надута раковина в далечината ме спаси от това усилие.

— Това означава вечеря — усмихна се насила кентавърът, — ще поговорим по-късно, става ли? Сега нека празнуваме пристигането ти.