Рик Риърдън
Скритият оракул (32)

31

Чуй дърветата.

Дърветата знаят какво става.

Те знаят всичко.

Увереността на Мег може и да бе разклатена, но тази на земния дух — не. Когато се поколебах дали да изпълня заповедта й, той оголи зъби и изсъска:

— Праскови! — сякаш това беше нова техника на мъчение.

— Хубаво — казах на Мег с горчивина. Истината бе, че нямах избор. Усещах заповедта да попива в мускулите ми, принуждавайки ме да помогна.

Загледах преплетените дървета и опрях длани в стволовете. Не долових силата на оракул, струяща от тях. Не чух гласове. Само упорита тишина. Единственото съобщение, което дърветата ми изпращаха, бе да се махам.

— Направим ли това — казах на Мег, — Нерон ще унищожи горичката.

— Няма.

— Напротив. Той не може да овладее Додонския оракул. Силата му е твърде древна. Няма да позволи на никой друг да го употреби.

Мег постави ръце върху дърветата под моите.

— Съсредоточи се. Отвори ги. Моля те. Не искаш да разгневиш Звяра.

Изрече го с приглушен глас, сякаш Звяра не беше някого, когото току-що бяхме видели, не бе човек в пурпурен костюм на няколко крачки от нас, а чудовището, което дебне изпод леглото.

Не можех да оспоря заповедите на Мег, но може би трябваше да протестирам повече. Мег можеше и да отстъпи, ако приемех блъфа й. Но пък Нерон, Праскови или германите можеха просто да ме убият. Ще ви призная нещо. Страх ме беше да не умра. Благородно, храбро, красиво уплашен… наистина. Но уплашен.

Притворих очи. Усетих неумолимата съпротива на дърветата, тяхното недоверие към външни хора. Знаех, че ако отворя насила тези порти, Гората на Оракула ще бъде унищожена. Но се пресегнах с цялата мощ на волята си и потърсих гласа на пророчеството, привличайки го към себе си.

Помислих за Рея, царицата на титаните, която първа бе засяла горичката. Макар да бе дете на Гея и Уран, макар да бе омъжена за царя канибал Кронос, Рея беше успяла да я отгледа с мъдрост и доброта. Бе родила ново, по-читаво поколение безсмъртни (смея да твърдя). Тя въплъщаваше най-доброто от древните времена.

Наистина, беше се оттеглила от света и бе отворила грънчарско ателие в Удсток, но още се тревожеше за Додона. Довела ме беше тук да отворя портите, да споделя силите на Оракула. Тя не беше от богините, които вярваха в затворени врати и знаци НЕ ПРЕМИНАВАЙ! Започнах да тананикам тихо This Land is Your Land^[52].

Кората се затопли под върха на пръстите ми. Корените на дърветата потрепериха.

Погледнах към Мег. Тя бе потънала в концентрация, опираше се на стволовете, все едно искаше да ги избута.

Всичко около нея ми бе познато — чорлавата къса коса, блещукащите очила, течащият нос, изгризаните нокти и лекият аромат на ябълков пай.

Но също така тя бе личност, която въобще не познавах. Доведената дъщеря на безсмъртния луд Нерон. Член на императорското семейство. Какво ли означаваше това? Представих си ги като семейство Брейди Бънч^[53] в пурпурни тоги, наредени на стълбището на фамилната къща… а Нерон в униформата на Алиса. Живото въображение понякога е проклятие.

Но за нещастие на гората, Мег беше дъщеря и на Деметра. Дърветата отвърнаха на силата й. Двата дъба потръпнаха. Стволовете им се размърдаха.

Исках да спра, но бях хванат в капан. Гората сякаш изсмукваше силите ми. Дланите ми залепнаха за дърветата. Портите се отвориха по-широко и със сила разпериха ръцете ми. За един ужасен миг помислих, че дърветата няма да спрат и ще ме разкъсат на части. Но после се усмириха. Корените им се успокоиха. Кората се охлади и ме пусна.

Изтощен, залитнах назад. Мег остана загледана в отворения наново портал.

От другата му страна имаше… още дървета. Въпреки зимния студ младите дъбове се издигаха високи и зелени и растяха в концентрични кръгове около по-едър представител от вида си в центъра. По земята бяха нападали жълъди, които блестяха със слаба кехлибарена светлина. Около горичката имаше защитна стена от дървета, дори по-заплашителна от тази в преддверието. Над нас още един вплетен купол от клони пазеше мястото от натрапници по въздуха.

Преди да я предупредя, Мег мина през прага. Гласовете избухнаха. Представете си четирийсет картечници, които стрелят в мозъка ви едновременно. Думите бяха бърборене, но разкъсваха разсъдъка ми, настояваха за вниманието ми. Притиснах уши, но звукът само стана по-силен и натрапчив.

Праскови заора отчаяно в прахта в опит да погребе главата си. Винс и Гари се озоваха на земята и получиха гърчове. Дори изпадналите в несвяст богове започнаха да стенат и треперят на коловете си.

Нерон отстъпи назад, вдигнал ръка да блокира ярката светлина.

— Мег, овладей гласовете! Веднага!

Мег не изглеждаше наранена от шума, но беше озадачена.

— Казват нещо…

Тя размаха ръце във въздуха, все едно дърпаше невидими нишки, с които да разплете пандемониума.

— Изнервени са. Не мога. Чакай…

Внезапно гласовете замлъкнаха, сякаш бяха казали каквото имат да казват.

— Истина е — обърна се Мег към Нерон с ококорени очи. — Дърветата ми предадоха, че искаш да ги изгориш.

Германите изпъшкаха, почти припаднали в несвяст на земята. Нерон се възстанови по-бързо и вдигна назидателно показалец.

— Чуй ме, Мег. Надявах се Оракулът да помогне, но очевидно е обезумял. Не можеш да вярваш на дърветата. Те само повтарят изреченото от сенилната титанска старица. Гората трябва да бъде изпепелена. Това е единственият начин, Мег. Разбираш го, нали?

Той ритна Гари в гърба и прерови торбичките на телохранителя си. След това се изправи, вдигайки триумфално кутия с кибрит.

— След пожара ще построим всичко наново — каза той. — Ще е славно!

Мег се вгледа в него така, сякаш за пръв път забелязваше противната брада на врата му.

— За какво говориш?

— Ще изпепели целия Лонг Айлънд — казах. — След това ще го направи частно имение. Точно както стори с Рим.

— Лонг Айлънд и без това е кочина! — изсмя се нетърпеливо Нерон. — На никого няма да липсва! Новият ми имперски комплекс ще се простира от Манхатън до Монтаук. Това ще е най-великият дворец, строен някога! Ще направим частни реки и езера, сто и петдесет километра собствен плаж, градини, достатъчно големи, че да имат собствени пощенски кодове. О, Мег, представи си тържествата, които ще имаме в новия Домус Ауреа!

Истината понякога бе болезнена. Колената на Мег се подгънаха под тежестта й.

— Не мога — пресекна гласът й. — Гората… аз съм дъщеря на Деметра.

— Ти си моя дъщеря — поправи я Нерон. — И мен ме е грижа за теб. Затова искам да се отместиш от пътя ми. Бързо.

Той приближи клечката до кутийката.

— Веднага щом подпаля тези клони, човешките факли ще изпратят взрив от горещина към портала. Нищо няма да може да го спре. Цялата гора ще изгори.

— Моля те! — извика Мег.

— Хайде стига, миличка — намръщи се Нерон. — Аполон вече не ни трябва. Нали не искаш да будим Звяра?

Той драсна кибрита и пристъпи напред до най-близкия кол.

На който бе окован синът ми Остин.