Метаданни
Данни
- Серия
- Изпитанията на Аполон (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Hidden Oracle, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Александър Драганов, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция и форматиране
- maskara (2024)
Издание:
Автор: Рик Риърдън
Заглавие: Скритият оракул
Преводач: Александър Драганов
Година на превод: 2019
Език, от който е преведено: английски
Издание: втора допечатка
Издател: „Егмонт България“ ЕАД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016; 2019
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: „Инвестпрес“ АД
Излязла от печат: 14.05.2016
Редактор: Илияна Бенова-Бени
Коректор: Таня Симеонова
ISBN: 978-954-271738-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14430
История
- — Добавяне
39
Искаш да удариш Лио?
Разбираемо е.
Мъфинчето си го заслужи.
Героите трябваше да се наредят на опашка.
Нико задигна един диспенсър за вода от снек бара и го помъкна със себе си, като крещеше:
— Опашката започва отляво! Моля, пазете реда си!
— Това наистина ли е необходимо? — попита Лио.
— Да — каза му Миранда Гардинър, която бе изтеглила първия номер, и го удари по ръката.
— Оу! — извика Лио.
— Ти си нещастник и всички те мразим — рече Миранда, след което го прегърна и целуна по бузата. — Ако пак изчезнеш така, ще се наредим на опашка кой пръв да те убие.
— Добре де, добре!
Миранда трябваше да се премести, понеже опашката ставаше доста дълга зад нея. Пърси и аз седнахме на масата за пикник с Лио и спътницата му, която бе не коя да е, а безсмъртната магьосница Калипсо. Макар Лио да бе онзи, който понасяше ударите на лагерниците, бях доста сигурен, че на него му е най-удобно на масата.
Когато за пръв път се видяха, Пърси и Калипсо се прегърнаха неловко. Не бях зървал такъв скован поздрав, откакто Патрокъл посрещна Бризеида, наградата на Ахил от Троянската война. (Дълга история, при това пикантна. Питайте ме по-късно.) Калипсо никога не ме бе харесвала, затова нарочно ме пренебрегна, но аз непрекъснато очаквах да ми извика „бау“ и да ме превърне в дървесна жаба. Напрежението ме съсипваше.
Пърси прегърна Лио и дори не го фрасна. Но въпреки това синът на Посейдон изглеждаше сърдит.
— Не мога да повярвам — каза той. — Шест месеца…
— Казах ти — каза Лио. — Опитахме да изпратим още холографски свитъци. Опитахме съобщения по Ирида, видения в сънищата, телефонни обаждания. Нищо не подейства… Оу! Алис, как си… но, така или иначе, попадахме от една криза в друга.
— В Албания бе особено трудно — кимна Калипсо.
— Моля ви, не споменавайте Албания! — извика Нико ди Анджело от опашката. — Добре, кой е следващият? Не се предреждайте.
Деймиън Уайт се отдалечи от ръката на Лио, при това го стори ухилен. Не бях сигурен дали Деймиън изобщо познава Лио. Просто не можеше да пропусне шанса да фрасне някого.
— Не е честно — потърка бицепс Лио. — Този човек се връща на опашката. Та както казах, ако Фестус не бе доловил сигнала от вчера, още щяхме да летим над Морето на чудовищата в търсене на изход.
— Мразя това място — каза Пърси. — Има един голям циклоп Полифем…
— Знам го, противяга е — съгласи се Лио. — С отвратителен дъх.
— Момчета — рече Калипсо. — Може би трябва да се съсредоточим върху настоящето?
Тя не ме погледна, но усетих, че има предвид „глупавия бивш бог и проблемите му“.
— Мда — каза Пърси, — та, проблемът с връзките… Рейчъл Деър смята, че има нещо общо с компанията „Триумвират“.
Рейчъл бе отишла до Голямата къща, за да вземе Хирон, но Пърси се справи добре с обобщението на откритото от нея относно императорите и тяхната зла корпорация. Разбира се, не знаехме много. Още шестима души удариха Лио по ръката, а през това време Пърси въведе него и Калипсо в сутиацията.
— Как не съм изненадан, че съвременните корпорации се управляват от зомбита на римски императори? — потърка синините си Лио.
— Те не са зомбита — казах аз. — И не съм убеден, че управляват всички корпорации…
— Но искат да завладеят всички оракули — махна с ръка Лио.
— Да — съгласих се аз.
— И това е кофти.
— Много.
— Та ти трябва помощта ни… Оу, хей, Шермън, откъде ти е новият белег?
Докато Шермън разказваше на Лио историята за ритащата под пояса Макафри и бебето демон Праскови, аз погледнах към Калипсо.
Изглеждаше много по-различно, отколкото я помнех. Косата й все още бе дълга и карамеленокафява. Бадемовите й очи бяха все така тъмни и умни. Но сега вместо хитон носеше съвременни дънки, бяла блуза и шокиращо розово яке за ски. Изглеждаше по-млада, някъде на моята възраст на смъртен. Запитах се дали не бе наказана с това да е смъртна, задето бе напуснала омагьосания си остров. Ако беше така, не бе честно, че бе запазила неземната си красота. Нямаше нито коремче, нито акне.
Докато я гледах, тя протегна два пръста към далечния край на масата за пикник, където стомна с лимонада стоеше на слънце. Бях виждал да прави това и преди, пожелаваше невидимите й въздушни слуги да донесат предмета в ръцете й. Но този път не стана нищо.
На лицето й се изписа разочарование. Тогава осъзна, че я гледам, и се изчерви.
— Откакто напуснах Огигия, нямам никакви сили — призна тя. — Сега съм обикновена смъртна. Надявам се да се върнат, но…
— Напитка ли искаш? — попита Пърси.
— Аз ще я донеса — изпревари го Лио и отиде за стомната.
Не бях очаквал да изпитам съчувствие към Калипсо. В миналото се бяхме карали люто. Преди няколко хилядолетия отхвърлих молбата й за предсрочно освобождение от Огигия заради… лична драма между нас. (Дълга история, при това пикантна. Моля, не ме питайте за подробности.)
Въпреки това като паднал бог осъзнах колко смущаващо е да останеш без сили.
Но, от друга страна, бях облекчен. Това означаваше, че не може да ме превърне в дървесна жаба или да нареди на въздушните си слуги да ме изхвърлят от Атина Партенос.
— Заповядай. — Лио й подаде чаша лимонада. Изражението му беше по-мрачно и напрегнато, все едно… разбира се. Лио бе измъкнал Калипсо от острова затвор. Заради това тя бе изгубила силите си, а той се чувстваше виновен.
Калипсо се усмихна, макар в погледа й да се четеше меланхолия.
— Благодаря ти, бебче.
— Бебче? — попита Пърси.
— Аха — изражението на Лио светна. — Тя ме нарича също и мъфинче, макар да не знам защо… Оу!
Бе дошъл редът на Харли. Малкото момче удари Лио, след което го прегърна с две ръце и избухна в плач.
— Хей, братле — разроши косата му Лио и се постара да изглежда засрамен. — Ти ме върна у дома с твоя сигнал, майсторе. Ти си истински герой. Нали знаеш, че не бих те оставил така нарочно?
Харли заплака още по-силно и кимна. После перна Лио още веднъж и избяга. Лио изглеждаше така, сякаш щеше да повърне. Харли бе доста силен.
— Така или иначе — каза Калипсо, — как можем да помогнем за проблема с римските императори?
— Значи, ще ми помогнете? — повдигнах вежди аз. — Въпреки… ех, винаги съм знаел, че си добродушна и всеопрощаваща Калипсо, все се канех да посетя Огигия…
— Спести ми глупостите — отпи от лимонадата си Калипсо. — Ще ти помогна, ако Лио реши да ти помогне, а той явно е привързан към теб, макар да нямам представа защо.
Отдъхнах си след около час напрежение.
— За което благодаря. Лио Валдес, ти винаги си бил джентълмен и гений. Все пак ти създаде Валдесинатора.
— Нали? — ухили се Лио. — Предполагам, че това ти се е сторило страхотно. Та къде е следващият Оракул, който…
Ниса се бе предредила, за да плесне Лио и да го наругае бързо на испански.
— Добре де, добре — потърка лице Лио. — И аз те обичам, hermana[61]! — После насочи вниманието си обратно към мен. — Та къде каза е следващият Оракул?
Пърси потропа по масата за пикник.
— С Хирон говорихме за това. Той смята, че този Триумвират вероятно е разделил Америка на три части, по една за всеки от императорите. Знаем, че Нерон се е окопал в Ню Йорк, затова предполагаме, че следващият Оракул е на територията на втория от тях, може би в средната третина на САЩ.
— Средната третина на САЩ! — разпери ръце Лио. — Лесна работа, значи. Ще претърсим една трета от страната!
— Не си изгубил сарказма си — отбеляза Пърси.
— Човек, пътувах с най-саркастичните типове в открито море.
Двамата плеснаха длани, без да мога да разбера ясно защо. Помислих за онази част от пророчеството, която бях чул в горичката… нещо за Индиана. Това можеше да е добро място да започна.
Последният човек, който дойде на опашката, бе самият Хирон, бутан на количка от Рейчъл Деър. Старият кентавър дари Лио с топла, бащинска усмивка.
— Момчето ми, толкова съм щастлив, че отново си при нас. И освободи Калипсо, както виждам. Браво, добре дошли и на двамата!
Хирон разпери ръце за прегръдка.
— Благодаря, Хирон — приведе се напред Лио.
Конското копито на Хирон се изстреля изпод завивката и срита Лио в корема, след което се прибра със същата скорост.
— Господин Валдес — каза Хирон със същия бащински глас, — ако пак ми извъртите такъв номер…
— Схванах, схванах — потърка стомаха си Лио. — Здравата ритате като за даскал.
Рейчъл се усмихна и избута Хирон настрана. Калипсо и Пърси помогнаха на Лио да се изправи.
— Хей, Нико — каза Лио. — Кажи ми, че свършихте с физическите наказания.
— Засега — усмихна се Нико. — Още опитваме да се свържем със Западния бряг. И там има няколко дузини хора, които с радост биха те фраснали.
— Чакам с нетърпение — направи гримаса Лио. — Е, предполагам, че ще трябва да си пазя силите. Къде обядвате сега, след като Колосът стъпка столовата ни?
Пърси си тръгна точно преди вечеря.
Очаквах да се сбогува лично с мен, да потърси съвета ми за изпитите, за това как да бъде герой, за живота като цяло. След като ми помогна да победя Колоса, това бе най-малкото, което можех да направя.
Вместо това за него бе по-важно да се сбогува с Лио и Калипсо. Не бях част от разговора им, но тримата сякаш стигнаха до някакво взаимно разбирателство. Пърси и Лио се прегърнаха. Калипсо дори ощипа Пърси по бузата. После синът на Посейдон навлезе в морето на Лонг Айлънд с огромното си куче и двамата се скриха под водата. Дали госпожа О’Лиъри можеше да плува? Дали пътуваше в сенките на китовете? Не знаех.
Вечерята мина като обяда. С падането на мрака хапнахме на завивките за пикник около огнището, което блестеше с топлината на Хестия и ни пазеше от зимния студ. Драконът Фестус подуши периметъра на хижите, като от време на време бълваше огън към небето без видима причина.
— Нещо се бъгна в Корсика — обясни Лио. — Понякога си бълва огън просто така.
— Още не е изпепелил никой важен — добави Калипсо и повдигна вежда. — Ще видим дали ще те хареса.
Червеното око от скъпоценен камък на Фестус заблестя в мрака. След като бях карал слънчевата колесница толкова дълго, не ме бе страх да се покатеря върху метален дракон, но когато се замислих за това, към което яздим, в стомаха ми разцъфтя здравец.
— Мислех да продължа напред сам — казах. — Пророчеството на Додона спомена бронзов огнедишащ, ала… струва ми се нередно да ви карам да рискувате живота си. Минали сте през какво ли не, за да се върнете тук.
— Може би си се променил — килна глава Калипсо. — Не звучиш като онзи Аполон, който помня, а и далеч не си толкова красив.
— Още съм си много красив — възразих. — Трябва само да се отърва от акнето.
— Но си все така високомерен — ухили се тя.
— Моля?
— Щом ще пътуваме заедно, трябва да останем приятели — прекъсна ни Лио, докато притискаше с лед насинения си бицепс. — Освен това така и така щяхме да летим на запад. Трябва да намеря аверчетата Джейсън и Пайпър, Франк и Хейзъл и… ами всички в лагер „Юпитер“. Ще е забавно.
— Забавно? — попитах. — Оракулът на Трофоний трябва да ме погълне в безумие и смърт. Дори ако оцелея, другите ми изпитания вероятно ще бъдат дълги, трудни и смъртоносни.
— Точно — каза Лио. — Но не бих кръстил цялата история „Изпитанията на Аполон“. Мисля, че трябва да я наречем „Победната обиколка на Лио Валдес“.
Калипсо се засмя и преплете пръсти с тези на Лио. Може би вече не беше безсмъртна, но все още излъчваше грация и лекота, която не разбирах. Вероятно силите й липсваха, но ми изглеждаше истински щастлива да е с Валдес, да е млада и смъртна, дори ако означаваше, че може да умре всеки миг.
За разлика от мен тя бе избрала да е смъртна. Знаеше, че да напусне Огигия е риск, но го бе приела по своя воля. Нямах идея откъде бе намерила смелостта.
— Хей, човече — каза ми Лио, — не бъди толкова кисел. Ще я намерим.
— Какво? — размърдах се аз.
— Приятелката ти Мег. Ще я открием. Не се безпокой.
В мен се пукна мехурче мрак. Този път не мислех за Мег. Мислех за себе си и се почувствах виновен. Може би Калипсо бе права да се пита дали съм се променил наистина.
Загледах се в тихата гора. Спомних си как Мег ме бе замъкнала до безопасно място, когато бях настинал, мокър и трескав. Спомних си колко храбро се бе борила с мирмеките, как бе наредила на Праскови да изгаси кибрита, когато Нерон искаше да изгори заложниците… въпреки страха й от Звяра. Трябваше да я накарам да разбере колко зъл е Нерон. Трябваше да я намеря. Но как?
— Мег знае пророчеството — казах аз. — Ако го каже на Нерон, той ще разбере нашите планове предварително.
— Аз пропуснах историята на Римската империя — отхапа от ябълката си Калипсо. — Колко лош може да е един император?
— Много — уверих я. — А и се е съюзил с още двама. Не знаем кои, но спокойно може да предположим, че са главорези като него. Имали са векове да натрупат богатство, собственост, армии… кой знае на какво са способни?
— Хм — каза Лио. — Победихме Гея за четирийсет секунди. Това ще е много по-лесно.
Доколкото помнех, преди битката с Гея бяха минали месеци на страдания и смъртоносни опасности, а самият Лио всъщност бе умрял. Също исках да му напомня, че Триумвиратът може и да бе организирал досегашните неприятности с титаните и гигантите, което ги правеше по-могъщи от всичко, което Лио бе срещал.
Реших да не споменавам тези неща, за да не навредя на отборния дух.
— Ще се справим — каза Калипсо. — Трябва и затова ще го направим. Прекарах няколко хиляди години пленена на остров. Не знам колко дълъг може да е този смъртен живот, но искам да живея истински и без страх.
— Това е моята mamacita[62]! — възкликна Лио.
— Какво съм ти казвала за това, че ме наричаш mamacita?
Лио се ухили виновно.
— Сутринта ще натоварим заедно багажа. Когато сменим маслото на Фестус и го настроим както трябва, ще можем да тръгваме.
Запитах се какви запаси мога да взема със себе си. Имах депресиращо малко неща — няколко дрехи, с които ми бяха услужили, лък, укулеле и твърде театрална стрела.
Но истински трудното бе да се сбогувам с Уил, Остин и Кайла. Те ми бяха помогнали толкова много, бяха ме приели като част от семейството, повече, отколкото аз бях направил това. Очите ми запариха. Но преди да се разцивря, Уил Солас се появи сред светлината на огъня.
— Хей, всички! Запалихме огън на амфитеатъра и ще пеем лагерни песни! Хайде, идвайте!
Стенания се смесиха с поздравите, но накрая всички станаха на крака и се насочиха към пламъците, които горяха в далечината. Нико ди Анджело стоеше сред отблясъците им и приготвяше сладки върху това, което изглеждаше като бедрени кости.
— Ох, човек — направи гримаса Лио. — Хич не ме бива в пеенето. Винаги ръкопляскам и викам „Old McDonald“[63] на погрешните моменти. Не можем ли да го прескочим?
— О, не — станах на крака и внезапно се почувствах по-добре. Може би утре щях да плача и да мисля за сбогувания. Може би вдругиден щяхме да полетим към смъртта си. Но тази нощ смятах да прекарам времето си със семейството. Какво бе казала Калипсо? Живей истински и без страх. Ако тя можеше да го направи, брилянтният и невероятен Аполон също щеше да успее. — Пеенето ободрява. Никога не бива до пропускате възможности да попеете.
— Не мога да повярвам, че го казвам, но този път съм съгласна с Аполон — усмихна се Калипсо. — Хайде, Лио. Ще те науча да пееш в синхрон.
Тримата поехме заедно към музиката, смеховете и топлия пукащ огън.