Рик Риърдън
Скритият оракул (35)

34

„Юбер“ не предлага нищо.

„Лифт“ е слабо. Няма и таксита.

Ще ме вози Мама.

Остин бе освободил останалите затворници.

Изглеждаха, все едно са били потопени в цистерна с лепило и памук, но иначе бяха учудващо цели. Елис Уейкфилд се олюляваше със стиснати юмруци и си търсеше да удари някого. Сесил Марковиц, синът на Хермес, седеше на земята в опит да почисти маратонките си с бедрената кост на някакъв елен. Остин бе извадил манерка с вода и миеше гръцкия огън от лицето на Кайла. Изобретателното ми момче!

Миранда Гардинър, водачката на хижата на Деметра, бе коленичила до мястото, където дриадите се бяха пожертвали, и тихо плачеше.

Паликоят Поли долетя до мен. Подобно на партньора му Пийт, долната му половина бе изцяло от пара. От кръста нагоре изглеждаше като по-слаба и измъчена версия на своя побратим. Калната му кожа бе напукана като коритото на пресъхнала река. Лицето му бе съсухрено, сякаш всяка капка влага бе изсмукана от него. Като видях какви щети му е нанесъл Нерон, си добавих още няколко точки в плана, който подготвях:

Начини да измъчваш император в Полята на мъченията.

— Ти ме спаси — каза невярващо Поли. — Я ела тук!

И ме прегърна с две ръце. Силите му бяха така отслабени, че горещината на тялото му не ме уби, но пък ми отвори синусите.

— Време е да се прибираш — казах. — Пийт е притеснен, а и ти трябва да си върнеш силата.

— Човече — избърса пареща сълза от лицето си Поли. — Да, ще ходя. Но ако ти потрябвам за нещо — парни бани, кални бани, връзки с обществеността… само се обаждаш.

Докато се разпадаше в мъгла, аз извиках:

— Поли! Давам на Гората до лагера на нечистокръвните оценка десет за удовлетворение на клиента.

Поли грейна от благодарност. Пробва да ме прегърне отново, но вече бе станал на деветдесет процента пара. Получих само влажен полъх с аромат на кал. После той изчезна.

Петимата герои се събраха около мен.

Миранда погледна над мен към гората на Додонския оракул. Очите й още бяха подпухнали от плач, но имаше красиви ириси — като цвета на разлистила се зеленина.

— Гласовете, които чух от гората… Оракул ли е наистина? Дърветата ти дават пророчества?

Потръпнах, като се сетих за петостишието на дъбовете.

— Може би.

— Мога ли да видя…

— Не — отвърнах, — не и докато не изучим това място по-внимателно.

Вече бях изгубил една дъщеря на Деметра днес. Не желаех да губя и втора.

— Не разбирам — изръмжа Елис. — Ти си Аполон? Онзи Аполон?

— Опасявам се, че да. Дълга история.

— Богове — огледа поляната Кайла. — Мисля, че чух гласа на Мег по-рано. Дали не го сънувах? Тя с теб ли беше? Добре ли е?

Другите ме погледнаха в очакване на обяснение. Израженията им бяха толкова напрегнати и раними, че реших да запазя самообладание за пред тях.

— Тя е… жива — успях да кажа. — Но трябваше да си тръгне.

— Какво? — попита Кайла. — Защо?

— Нерон — казах. — Тя тръгна подире му.

— Чакай — вдигна ръка Остин. — Като казваш Нерон…

Направих каквото можах, за да им обясня как ги бе хванал лудият император. Заслужаваха да знаят. Но докато разказвах историята, думите на Нерон не спираха да отекват в главата ми.

Чистачът ми ще пристигне всеки момент. Щом унищожим лагера на нечистокръвните, ще превърна останките му в нова градина. Искаше ми се да вярвам, че това е само блъф. Нерон винаги бе обичал заплахите и грандиозните закани. За разлика от мен, той бе ужасен поет. Използваше претруфен език като… ами всяко изречение бе като натъпкан букет от метафори (и това трябва да си го запиша).

Но защо непрекъснато бе гледал часовника си? Какъв беше този чистач? Спомних си съня ми, в който слънчевият автобус се насочи към огромно бронзово лице.

Почувствах се все едно падам. Планът на Нерон ми стана ужасно ясен. След като бе разделил малцината герои, които охраняваха лагера, бе решил да изгори гората. Но това бе само част от атаката му.

— Богове — казах. — Колосът.

Петимата герои се размърдаха неспокойно.

— Кой Колос? — попита Кайла. — Родоският?

— Не — отвърнах. — Този на Нерон.

Сесил се почеса.

— На Неврон?

— Ти си неврон, Марковиц — изсумтя Елик Уейкфилд. — Аполон говори за огромното копие на Нерон, което е стояло пред амфитеатъра в Рим, нали?

— Опасявам се, че да — казах. — Докато стоим тук, Нерон ще опита да унищожи лагера на нечистокръвните. Така нареченият чистач всъщност е Колосът.

— Искаш да кажеш, че огромна статуя се кани да стъпче лагера? — потрепери Миранда. — Мислех, че Колосът е унищожен преди векове!

— Така приказваха и за Атина Партенос — намръщи се Елис. — А сега тя си седи на върха на Хълма на нечистокръвните.

Израженията на останалите потъмняха. Когато дете на Арес забележи нещо, схващаш, че ситуацията е сериозна.

— Като говорим за Атина — Остин махна някакво валмо от рамото си, — статуята няма ли да ни защити? Нали затова е там?

— Ще опита — предположих. — Но трябва да разберете, че Атина Партенос събира сили от последователите си. За колкото повече герои се грижи, толкова по-силна е магията й. А сега…

— Лагерът е на практика празен — довърши Миранда.

— Не само това — казах, — но Атина Партенос е с височина от около дванайсет метра. Колосът на Нерон е поне два пъти по-голям.

— Значи, не са в една и съща категория — изсумтя Елис. — Битката не е равностойна.

— Хора, усещате ли това? — изправи се Сесил Марковиц.

Помислих си, че играе някой от номерата на Хермес, но после земята се разтърси отново, макар и слабо. Отнякъде в далечината долетя боботене, сякаш кораб преминаваше през пясъчен насип.

— Кажи ми, че това беше гръм — каза Кайла.

— Това е бойна машина — отвърна Елис, който бе килнал глава и слушаше. — Голям автоматон на около половин километър от нас. Трябва да се върнем в лагера. Веднага.

Никой не оспори заключението на Елис. Допусках, че той може да различава звуците от бойните машини така, както аз долавях излязла от строя цигулка по време на симфония на Рахманинов.

За щастие, героите отвърнаха на предизвикателството. Въпреки факта, че доскоро бяха седели вързани, потопени в запалими субстанции и подготвяни за човешки факли, те се събраха в боен ред и ме погледнаха с решителност.

— Как да излезем оттук? — попита Остин. — През бърлогата на мирмеките?

Внезапно почувствах, че се задушавам. Вероятно защото петима души ме гледаха, като че ли бях наясно какво върша. Но не бях. Ще ви издам една тайна. Когато искате да узнаете нещо, ние обикновено отговаряме като Рея: „Трябва да разбереш сам!“. Или: „Истинската мъдрост се извоюва!“.

Не вярвах обаче това да помогне в случая. Нямах и желание отново да навлизам в мравуняка. Дори да оцелеехме, щеше да отнеме твърде много време. И после щеше да се наложи да тичаме през половината гора.

Загледах се в дупката по клоните във формата на Винс.

— Не вярвам някой от вас да може да лети?

Те поклатиха глави.

— Но аз мога да готвя — предложи Сесил. Елис го цапна по главата.

Стрелнах очи обратно към тунела на мирмеките. Решението се появи само в главата ми.

Но ти познаваш някого, който лети, глупаче.

Идеята бе рискована. Но и да тичаш към битка с гигантски автоматон, също не бе съвсем безопасно.

— Мисля, че има начин — казах. — Но ми трябва помощта ви.

— Каквото искаш? — стисна юмруци Остин. — Готови сме за битка.

— Всъщност не настоявам да се биете. Трябва ми да рапирате.

 

Следващото ми важно откритие бе, че децата на Хермес не умееха да рапират. Ама изобщо.

Сесил Марковиц, да бъде благословено сърчицето му, даде всичко от себе си, но не спираше да разваля ритъма със спазматичното си ръкопляскане и ужасни звуци като пращене на микрофон. След няколко репетиции го принизих до нивото на танцьор. Работата му бе да подскача напред и да размахва ръце, което стори с ентузиазма на проповедник.

Останалите не изостанаха. Все още изглеждаха като полуоскубани, силно запалими кокошки, но наваксаха с мерак.

Запях „Мама“ с гърло, подсилено от вода и сироп за кашлица от колана на Кайла. (Каква умница само — кой би се съгласил да вземе сироп за кашлица по време на трикрако смъртоносно състезание?)

Запях право пред входа на пещерата, водеща към мравуняка, и се надявах акустиката да пренесе съобщението ми. Не чакахме дълго. Земята в краката ни се разтърси. Продължих да пея. Бях предупредил другарите си да не спират ритъма, докато песента не приключи.

Въпреки това едва не изгубих ума и дума, когато земята под мен избухна. Бях наблюдавал тунела, но Мама не използваше тунели. Тя излизаше, откъдето си поиска — в този случай право от земята на двайсет метра от нас. Пръскаше прах, трева и малки камъни във всички посоки. Запълзя напред, като щракаше с челюсти и размахваше криле. Тъмните й като тефлон очи се спряха върху мен. Коремът й вече не бе подут, затова предположих, че е приключила снасянето на последното котило ларви убийци. Надявах се, че е в добро настроение заради това, а не например — гладна.

Зад нея се появиха още двама крилати войници. Не бях очаквал допълнителни мравки като бонус, макар малцина да са хората, които биха приели каквито и да е мравки като бонус. Те обкръжаваха царицата и антените им трепереха.

Довърших одата си, след това паднах на едно коляно и разперих ръце като преди.

— Мамо — казах, — трябва да ни повозиш.

Логиката ми бе такава. Майките бяха свикнали да возят децата си. След хиляди и хиляди деца допусках, че царицата мравка няма да има против да повози и нас. И наистина, Мама ме сграбчи в една от челюстите си и ме подхвърли зад главата си.

Независимо от това, което могат да ви разкажат героите, аз нито размахах ръце, нито изпищях, нито паднах по начин, който да увреди по-чувствителните ми части. Приземих се героично върху врата на царицата, който не бе по-голям от този на средностатистически боен кон.

— Присъединете се към мен! — извиках на другарите си. — Безопасно е!

Останалите по някаква причина се колебаеха. Мравките обаче не. Подхвърлиха Кайла зад мен. Войниците мравки последваха Мама, всяка взе по двама герои и ги качи на гърбовете си.

Трите мирмеки зажужаха с криле и се получи звук като от вентилатор. Кайла ме хвана за ръката.

— Безопасно ли е наистина? — извика тя.

— Абсолютно! — надявах се да съм прав. — Дори по-безопасно от слънчевата колесница!

— Но тя веднъж почти унищожи целия свят!

— Даже два пъти — казах аз. — Три, ако броиш и карането на Талия Грейс, но…

— Забрави, че съм питала!

Мама се изстреля във въздуха. Гъсталакът от криви клони блокираше пътя ни, но за Мама това не бе по-голяма пречка от твърдата земя, през която се бе пръкнала.

— Наведете се! — извиках.

Залепихме се за бронираната глава на Мама, докато тя преминаваше през дърветата и оставяше хиляда дървени трески забити в гърба ми. Бях толкова щастлив от факта, че летя отново, че не ми пукаше. Издигнахме се над гората и завихме на изток.

Бях във възторг около две или три секунди.

После чух писъците от лагера на нечистокръвните.