Рик Риърдън
Скритият оракул (29)

28

Съвет към родителите:

Майки!

Не позволявайте на ларвите си да станат мравки.

Мег започна да се мята в слузестия капан.

— Изведи ме оттук!

— Нямам меч! — пръстите ми се плъзнаха към струната на укулелето около врата ми. — Всъщност нося твоите мечове, искам да кажа, пръстени…

— Няма нужда да ме изрязваш. Когато мравките ме стовариха тук, изпуснах пакетчето семенца. Трябва да е наблизо.

Беше права. Забелязах смачканата торбичка до краката й.

Приближих я, без да изпускам мравките от поглед. Те стояха заедно на входа, все едно не желаеха да пристъпят по-напред. Може би следата от мъртви мравки, водеща към стаята, ги разколебаваше.

— Добри мравки — казах аз. — Мили, спокойни мравки.

Приведох се и взех торбичката. Бърз поглед навътре ми показа, че са останали половин дузина семенца.

— А сега какво, Мег?

— Хвърли ги в слузта — каза Мег.

Посочих здравеца, който никнеше от врата и подмишницата й.

— Колко семенца направиха това?

— Едно.

— Тогава толкова много ще те задушат. Превръщал съм много хора, за които ме е било грижа, в цветя, Мег. Няма…

— ПРОСТО ГО НАПРАВИ!

Мравките не харесаха тона й. Те ни доближиха и защракаха с челюсти. Разклатих семенцата от здравец над какавидата на Мег, после пуснах стрелата си. Ако убиех една мравка, докато другите три ни разкъсваха, нямаше да ни помогне много, затова избрах различна мишена. Прицелих се в покрива на пещерата, точно над главите на мравките.

Това бе отчаяна идея, но бях изваждал късмет със срутването на сгради и преди. През 464 година преди Христа предизвиках земетресение, което изби по-голямата част от Спарта, тъй като улучих правилната точка от правилния ъгъл. (И не, никога не съм обичал спартанците особено много.)

Но този път нямах такъв късмет. Стрелата се заби в набръчканата земя с глухо тупване. Мравките направиха поредната крачка напред, а от устата им капеше киселина. Зад мен Мег се мъчеше да се освободи от какавидата си, която вече бе покрита с гъст килим лилави цветчета.

Трябваше й повече време.

Изчерпал идеите си, свалих бразилското шалче от врата си и го развях лудешки, опитвайки да събудя моя вътрешен Паоло.

— РАЗКАРАЙТЕ СЕ, МРАВКИ! — извиках аз. — ГОЛ ЗА БРАЗИЛИЯ!

Мравките потрепериха. Може би заради ярките цветове, гласа ми или безумната ми дързост. Докато се колебаеха, над тях се появиха пукнатини около мястото, където бе попаднала стрелата. После хиляди тонове пръст се стовариха върху мирмеките.

Щом прахта се разчисти, половината помещение го нямаше заедно с мравките.

Погледнах шалчето.

— Да потъна в Стикс. Наистина е вълшебно. Никога няма да кажа на Паоло това, иначе ще стане непоносим.

— Виж там! — извика Мег.

Завъртях се. Още една мирмека пълзеше над купчината трупове — очевидно идваше от втория изход, който не бях забелязал зад отвратителните запаси от трупове.

Преди да измисля какво да правя, Мег изрева и се измъкна от капана си, като разхвърля здравец във всички посоки.

— Пръстените ми! — извика тя.

Свалих ги от врата си и ги подхвърлих във въздуха. Веднага щом Мег ги хвана, в ръцете й се появиха два златни ятагана.

Мирмеката едва имаше време да изохка, преди Мег да нападне и да отреже бронираната й глава. Тялото тупна в димяща купчина.

Мег се обърна към мен. На лицето й бе изписана буря от емоции — вина, нещастие, горчивина. Уплаших се да не използва мечовете срещу мен.

— Аполоне, аз… — гласът й пресекна.

Предполагах, че все още страда от ефекта на песента ми. Бе разтърсена до основи. Отбелязах си наум повече да не пея толкова честно, ако наоколо има смъртен, който да ме чуе.

— Всичко е наред, Мег — казах. — Аз трябва да ти се извиня.

— Не разбираш. Аз… — поклати глава Мег.

Гневен писък отекна в пещерата, като разтърси и без това увредения таван и посипа главите ни с облаци прах. Височината на крясъка ми напомни на моментите, в които Хера ме преследваше по коридорите на Олимп, надавайки вой за това как съм оставил божествената тоалетна чиния с вдигнат капак.

— Това е царицата мравка — предположих. — Трябва да се махаме!

Мег посочи единствения изход на стаята с меча си.

— Но звукът дойде оттам. Ще вървим в тази посока.

— Точно. Така че може да не се сдобряваме още, става ли? Има време да ни убият.

 

Намерихме царицата мравка.

Ура!

Явно всички коридори водеха към нея. Излизаха от леговището й като шипове от боздуган. Нейно Величество бе три пъти по-голяма от най-едрите си войници — огромна маса черен хитин и покрити с шипове крайници, с прозирни овални криле, сгънати на гърба й. Очите й бяха стъклени басейни от оникс. Търбухът й бе пулсираща прозрачна маса, пълна с бляскави яйца. Видът й ме накара горко да съжаля, че някога съм измислил лекарствата с гел на капсули.

Подутият й корем можеше и да я забави в битка, но тя бе тъй огромна, че беше в състояние да ни препречи пътя, преди да стигнем най-близкия изход. Тези челюсти щяха да ни прекършат на две като сухи съчки.

— Мег — казах, — какво мислиш за шансовете си с двата меча срещу тази дама?

— Та тя е бременна майка — погледна ме потресена Мег.

— Да… и е насекомо, каквито ти мразиш. Децата й те бяха оставили да зрееш за вечеря.

— Въпреки това ми се струва нередно — намръщи се Мег.

Царицата изсъска, сякаш някой пръсна със спрей. Предполагах, че вече отдавна щеше да ни е изпръскала от глава до пети с киселини, ако не се притесняваше, че те могат да увредят растежа на ларвите й. Цариците мравки трябваше много да внимават в наши дни.

— Имаш ли други идеи? — попитах Мег. — За предпочитане такива, в които не умираме?

Тя посочи тунела зад купчината яйца на царицата.

— Трябва да продължим натам. Тунелът води до Оракула.

— Откъде си толкова сигурна?

— Дървета — килна глава Мег, — сякаш ги чувам как растат…

Това ми напомни на нещо, което музите ми бяха споделили някога — че могат да чуват как мастилото засъхва върху новите страници с поезия. Предполагам, че бе логично и дъщерята на Деметра да долавя звука от растежа на дърветата. Освен това не бях никак изненадан от това, че тунелът, през който трябваше да минем, беше най-труден за достигане.

— Пей — нареди ми Мег, — пей както никога досега.

— Аз… не мога. Гласът ми е почти прегракнал.

„Освен това — помислих си — не искам да рискувам да те загубя отново.“

Бях освободил Мег, ето защо вероятно бях изпълнил клетвата си към бога гейзер Пийт. Въпреки това с песните и стрелбата си бях нарушил клетвата си в реката Стикс, и то не веднъж, а два пъти. Песента щеше да увеличи провиненията ми още повече.

А каквито и космични наказания да ни очакваха, не исках те да се стоварят върху Мег.

Нейно Величество щракна с челюсти към нас. Това бе предупредителен изстрел, казваше ни да се разкараме. Още няколко крачки и главата ми щеше да се търкулне в прахта.

Запях, или по-скоро сторих каквото можах с дрезгавия глас, който ми бе останал. Започнах с ритъма бум-чика-чика. После вкарах малко и от нещата, върху които работехме с деветте музи точно преди войната с Гея.

Царицата изви гръб. Мисля, че дори тя не очакваше да й рапират днес.

Погледнах Мег, за да й кажа: „Помогни ми!“. Тя поклати глава.

Дай на момичето два меча и моментално ще обезумее. Накарай я обаче да хване някой прост бийт и ще получи сценична треска.

„Хубаво — помислих си, — сам ще се оправя.“

Продължих с Dance на Nas, която, трябва да ви кажа, е една от най-емоционални оди за майката, които някога съм вдъхновявал. (Не забравяй да ми благодариш, Нас.) Наистина, позволих си малко по-свободна интерпретация на текста. Може и да смених думата ангел с майка, както и жена с насекомо. Но емоцията остана. Продължих със серенадата, посветена на бременната кралица, като използвах любовта си към собствената си майка Лето. Когато запях, че някой ден бих искал да мога да се оженя за жена (или мравка), която да е толкова съвършена, болката в сърцето ми стана истинска. Никога нямаше да имам такъв партньор. Не ми бе писано.

Антените на царицата потрепериха. Главата й се разлюля напред-назад. От корема й продължиха да извират яйца, което наруши концентрацията ми, но аз не се отказах.

Щом свърших, паднах на коляно и вдигнах ръце във възхвала, очаквайки присъдата на кралицата. Или щеше да ме убие, или нямаше. Бях изхабен. Бях излял всичко в тази песен. Не можех повече да рапирам.

Мег остана неподвижна до мен, стиснала мечовете си.

Нейно Величество се разтресе. Отметна глава назад и зави — звук, който бе повече тъжен, отколкото яден.

Тя се приведе и внимателно побутна гърдите ми, насочвайки ме към тунела, през който трябваше да минем.

— Благодаря ти — изграчих. — Съжалявам… за мравките, които трябваше да убия.

Царицата измърка и изщрака, след което излюпи още няколко яйца, сякаш за да каже: „Не се тревожи, винаги мога да произведа още“.

Погалих царицата мравка по главата.

— Може ли да ти викам Мама?

Устата й се разпени доволно.

— Аполоне — настоя Мег, — да вървим, преди да е променила мнението си.

Не бях сигурен дали Мама щеше да промени мнението си. Имах чувството, че бе приела верността ми и ни беше осиновила в люпилото си. Но Мег беше права, трябваше да побързаме. Мама ни гледаше, докато минавахме покрай купчината яйца.

Стрелнахме се в тунела към дневната светлина над нас.