Рик Риърдън
Скритият оракул (31)

30

Преподавам урок на Макафри.

Ей, момиче, пастрокът ти е зъл.

Защо не ме слуша?

Познавах вкуса на предателство.

Спомените ме заляха като болезнена вълна. Някога приятелката ми Кирена ми изневери с Арес, за да ми отмъсти. Друг път Артемида ме простреля в слабините, защото флиртувах с ловджийките й. През 1928 година Александър Флеминг не ми благодари за създаването на пеницилина. Това бе ужасно.

Но не можех да си спомня да съм бъркал за някого толкова, колкото за Мег. Освен може би за Ървин Берлин… „Alexander’s Ragtime Band^[51] — спомням си, че му бях казал. — Никога няма да пробиеш с такова име!“

— Но Мег, ние сме приятели — прозвучах детински сам на себе си. — Как може да ми причиниш това?

Тя се загледа в червените си маратонки. Обувките в цвета на предателя.

— Опитах да ти кажа. Да те предупредя.

— Тя има добро сърце — усмихна се Нерон. — Аполоне, двамата с Мег се познавате едва от няколко дни. И то само защото я накарах да се запознае с теб. Аз съм неин пастрок, защитник и настойник от години. Тя е от императорското семейство.

Загледах се в обичната си бездомна. Да, някак си я бях обикнал през последната седмица. Не можех да си представя да има нещо общо с империята на Нерон.

— Но аз рискувах живота си заради теб — казах възмутено. — И това значи много, защото наистина можех да умра!

— Всички сме впечатлени, Аполончо — плесна с ръце Нерон. — А сега ще те помоля да отвориш портите. Твърде дълго ми се опъваха.

Пробвах да изгледам Мег кръвнишки, но не ми се отдаде. Бях прекалено зле ранен и уязвим. Ние, боговете, мразим да се чувстваме така. А и Мег отказваше дори да ме погледне.

Обърнах се замаян към дъбовите дървета. Забелязах, че преплетените им стволове бяха белязани от предишните опити на Нерон — с брадви, с моторни резачки, с огън, дори с куршуми. Всичко това едва бе увредило кората им. Най-сериозно пострадалата част носеше следа от човешка ръка, където дървото се бе напукало и обелило. Погледнах към Поли, изпадналия в несвяст бог гейзер, вързан и провесен с петимата герои.

— Нероне, какво си направил?

— Няколко неща. Намерих пътя към това преддверие преди няколко седмици. Лабиринтът се отваря удобно в мравуняка на мирмеките. Но да мина през портите…

— Принудил си паликоя да ти помогне? — едва удържах порива да метна чановете си по императора. — Използвал си дух на природата, за да унищожиш същата тази природа? Мег, как понасяш всичко това?

Праскови изръмжа. Този път имах усещането, че земният дух е съгласен с мен. Но изражението на Мег бе затворено като портите. Тя гледаше втренчено в костите по полето.

— Стига сега — каза Нерон, — Мег знае много добре, че има добри духове на природата и зли такива. Богът гейзер бе дразнещ. Не спираше да ни досажда с тъпите си интервюта. Освен това не бе трябвало да се отдалечава толкова много от извора на силите си. Лесно го пленихме. Така или иначе, парата му не помогна особено.

— А петимата герои? — попитах. — И тях ли използва?

— Естествено. Не възнамерявах да ги подмамвам дотук, но всеки път, когато нападнехме портите, Оракулът почваше да ридае. Предполагам, е викал помощ и героите не са могли да удържат на призива му. Първи дойде този тук…

Той посочи Сесил Марковиц.

— Последните двама са твои дечица, нали? Остин и Кайла. Появиха се, след като принудихме Поли да свари дърветата. Предполагам, че Оракулът се е изнервил от това, но така получихме двама герои на цената на един!

Изгубих самообладание. Изревах и се метнах към императора. Възнамерявах да извия косматото му вратле. Германите щяха да ме убият, преди да стигна до него, но унижението ми бе спестено. Спънах се в един таз и се проснах по корем върху костите.

— Аполоне! — Мег изтича до мен.

Претърколих се и ритнах към нея като сърдито дете.

— Не ми трябва твоята помощ! Не знаеш ли кой е този твой защитник! Той е чудовище! Той е императорът, който…

— Не го прави — предупреди Нерон. — Ако изречеш „който е свирил на цигулка, докато Рим гори“, ще накарам Винс и Гари да те одерат жив и ще си направя броня на задника от кожата ти. И двамата сме наясно, Аполончо, че тогава не е имало цигулки. А и не аз подпалих Големия пожар в Рим.

— Но ти се възползва от него — изправих се с мъка на крака.

Щом погледнах Нерон, си спомних безвкусицата на уплавлението му. Кичът и жестокостта, които го направиха толкова унизителен за мен, неговия предтеча. Нерон бе онзи роднина, когото никога не искаш да каниш на вечерята по време на Луперкалиите.

— Мег — казах аз, — твоят предшественик гледаше как седемдесет процента от Рим изгаря. Десетки хиляди умряха.

— Бях на петдесет километра в Анцио — изръмжа Нерон. — Върнах се в града и лично ръководех противопожарните отряди!

— Чак когато огънят застраши двореца!

— Какво да направя? — завъртя очи Нерон. — Пристигнах навреме, за да спася най-важната сграда.

— Спрете да се карате, моля — Мег запуши ушите си с длани.

Но аз не престанах дотук. Да говоря, ми се струваше по-добре от другите два варианта, като това да помогна на Нерон или да умра.

— След големия пожар — казах й, — вместо да възстанови домовете върху Палатинския хълм, Нерон срина основите на квартала и си построи нов дворец. Домус Ауреа.

— Мда — погледна ме замечтано Нерон. — Златният дом. Беше много красив, Мег! Имах собствено езеро, триста стаи, стенописи от злато, мозайки от перли и диаманти… можех да си позволя да живея човешки.

— Имаше нахалството да вдигнеш трийсетметрова бронзова статуя на поляната си! — казах. — Твоя статуя като Аполон, бога на слънцето! Престори се на мен!

— Наистина — съгласи се Нерон. — Дори след като загинах, статуята оцеля. Доколкото знам, станала е известна като Нероновия колос. Преместили я в амфитеатъра на гладиаторите и всички нарекли мястото на нейно име. Колизеят.

Нерон се изпъчи.

— Статуята бе добър избор.

Гласът му звучеше по-зловещо от обичайното.

— За какво говориш? — попитах.

— Хмм? За нищо. — Той погледна часовника си, златен ролекс. — Важното бе, че имах стил и хората ме обичаха.

— Обърнаха се срещу теб — поклатих глава аз. — Хората в Рим смятаха, че ти си запалил Големия пожар и затова обвини християните.

Знаех, че спорът е безсмислен. Ако Мег бе крила коя е през цялото това време, се съмнявах, че мога да променя мнението й сега. Но вероятно имах шанс да забавя нещата, докато помощта пристигне. Само дето нямаше такава.

— Но християните бяха терористи — махна презрително с ръка Нерон. — Може и да не са започнали пожара, но създаваха всякакви неприятности. Преди всички се усетих за това.

— Хвърляше ги на лъвовете — казах на Мег. — Гореше ги като живи факли. Както ще изгори и тези шестимата.

Лицето на Мег позеленя. Тя погледна изпадналите в несвяст затворници на коловете.

— Нероне, нали няма…

— Ще ги пуснем — обеща Нерон. — Стига Аполон да сътрудничи.

— Мег, не можеш да му вярваш — казах аз. — Последния път, когато стори това, той нареди християните на двора си и ги подпали, за да освети градинското си тържество. Бях там. Помня писъците.

Мег се хвана за стомаха.

— Скъпа, не вярвай на тези глупости — каза Нерон. — Това е само пропаганда, измислена от враговете ми.

Мег загледа лицето на Поли, бога гейзер.

— Нероне… не спомена нищо за това, че ще ги палим.

— Няма да ги палим — каза той и опита да смекчи тона си. — Няма да се стигне дотам. Няма да се наложи Звяра да действа.

— Виждаш ли, Мег? — посочих с пръст императора. — Никога не е добър знак, когато някой започне да говори за себе си в трето лице! Зевс постоянно ми се караше заради това!

Винс и Гари пристъпиха напред. Кокалчетата на ръцете им, с които стискаха копията, побеляха.

— Бих бил по-внимателен — предупреди Нерон. — Германите ми не понасят обиди към своя император. А сега, колкото и да обичам да приказвам за себе си, имаме работа.

Отново погледна часовника си.

— Ще отвориш портите. После Мег ще види дали може да използва дърветата, за да провери бъдещето. Ако е така, чудесно! Ако ли не… гори, гори, огънче.

— Мег — казах, — той е луд.

Праскови изсъска предупредително в краката й.

— Нерон се грижеше за мен — потрепери брадичката на Мег. — Той ми даде дом. Той ме научи да се бия.

— Сама каза, че е убил баща ти!

— Не! — поклати глава тя, а в очите й проблесна паника. — Не съм казвала такова нещо. Звяра го уби!

— Но…

— Аполончо — изсумтя Нерон, — нищо не разбираш. Бащата на Мег беше слаб. Тя дори не го помни. Той не можа да я защити. Аз я отгледах. Аз я опазих. Жива. Моя.

Сърцето ми потъна в петите. Не знаех през какво бе минала Мег или какво изпитваше сега, но познавах Нерон. Видях как бе деформирал разбирането за света на едно уплашено дете, на малко момиченце, което бе мечтало да бъде прието и защитено след убийството на баща си дори ако този прием идваше от убиеца.

— Толкова съжалявам, Мег.

Още една сълза се търкулна по бузата й.

— Не й трябват съжаленията ти. — Гласът на Нерон се втвърди като божествен бронз. — Хайде, миличка. Бъди така мила да отвориш портите. Ако Аполон възрази, напомни му, че е принуден да последва заповедите ти.

— Аполоне — преглътна Мег, — не прави това по-трудно и за двама ни. Моля те… помогни ми да отворя портите.

— Доброволно? Никога — поклатих глава аз.

— Тогава… заповядвам да ми помогнеш. Веднага!