Рик Риърдън
Скритият оракул (5)

4

Каса де Джаксън.

Нямат златен трон за гости.

Сериозно ли?

Още нещо, което никога не можах да разбера — как вие, смъртните, живеете на такива малки местенца? Къде ви е гордостта? Къде ви е чувството за стил?

Апартаментът на Джаксън нямаше огромна тронна зала, колонади, тераси, зали за банкет, нито дори баня с термална вода. Имаше мъничък хол с кухничка и едно коридорче, което водеше към това, което предполагах, че бяха спалните.

Местенцето се намираше на петия етаж и макар да не бях такъв сноб, че да очаквам асансьор, се изненадах, че няма летателна площадка за божествени колесници. Какво правеха, когато им дойдеха гости от небето?

Зад мивката в кухнята една изумително красива смъртна на около четирийсет правеше смути. Дългата й кафява коса имаше няколко сиви кичура, но сияещите й очи, чаровна усмивка и светлата й рокля без ръкави я караха да изглежда по-млада.

Когато влязохме, тя изключи блендера и излезе иззад мивката.

— Света Сибила! — извиках. — Госпожо, нещо не е наред с тялото ви!

Жената спря объркана, после погледна към издутия си корем.

— Бременна съм в седмия месец.

Исках да заплача за нея. Не бе естествено да носиш такава тежест. Сестра ми Артемида имаше опит в акушерството, ала винаги бях намирал за подходящо да оставя тази част от медицината на други хора.

— Ала как издържате? — попитах. — Майка ми Лето изстрада дългата си бременност, ала само защото Хера я прокле. Вие прокълната ли сте?

— Аполоне — появи се до мен Пърси Джаксън. — Не е прокълната. И не споменавай Хера, ако обичаш.

— Бедната! — поклатих глава аз. — Една богиня не би позволила да бъде тъй натоварена. Би родила веднага щом се почувства готова за това.

— Това звучи добре — съгласи се жената.

— Та… както и да е — покашля се Пърси Джаксън. — Мамо, това са Аполон и приятелката му Мег. Аполон, Мег, това е майка ми.

Майка на Джаксън се усмихна и стисна ръцете ни.

— Наричайте ме Сали.

Очите й се присвиха, когато загледа смачкания ми нос.

— Това изглежда болезнено. Какво се случи?

Опитах да обясня, но се задавих с думите. Аз, бога на ораторите и поетите, не можах да опиша падението си пред тази мила жена.

Разбрах защо Посейдон се бе влюбил толкова в нея. Сали Джаксън притежаваше точната комбинация от състрадание, сила и красота. Бе от малкото смъртни жени, които можеха да се свържат с един бог на духовно ниво като равни, и то без да бъдат нито ужасени, нито алчни за това, което можем да предложим. Просто истинско другарство.

Ако все още бях безсмъртен, бих пофлиртувал с нея. Но сега бях шестнайсетгодишно момче. Смъртното ми тяло започна да се налага над мислите ми. Видях Сали Джаксън като майка — факт, който едновременно ме смая и унизи. Помислих си за това колко дълго време бе минало, откакто се бях обадил на собствената си майка. Вероятно трябваше да я изведа на обяд, след като се върнех на Олимп.

— Знаеш ли какво — потупа ме по рамото Сали. — Пърси може да превърже и почисти раните ти.

— Мога ли? — попита Пърси.

Сали леко повдигна вежда към сина си.

— В спалнята ти има аптечка, скъпи. Аполон може да се изкъпе и да ти вземе допълнителните дрехи. Двамата сте горе-долу с един размер.

— Това е наистина депресиращо — отбеляза Пърси.

Сали постави ръка под брадичката на Мег. За щастие, Мег не я ухапа. Изражението на Сали остана благо и спокойно, но прочетох тревогата в очите й. Несъмнено си мислеше: „Кой е облякъл бедното момиче като светофар?“.

— Имам някои дрехи, които биха могли да ти станат, скъпа — каза Сали. — Отпреди бременността, разбира се. Но първо се изкъпи. После ще хапнем нещо.

— Обичам да ям — промърмори Мег.

— Имаме нещо общо, значи — засмя се Сали. — Пърси, ти вземи Аполон. До след малко!

 

Казано накратко — изкъпах се, след което ме превързаха и ме облякоха в старите дрехи на Джаксън. Той ме остави сам в банята, което ме изпълни с благодарност. Предложи ми нектар и амброзия — храната на боговете, — с които да изцери раните ми, ала аз не бях сигурен дали мога да ги консумирам в тялото на смъртен. Не исках да избухна, затова се задоволих с това, което имаше в аптечката.

Когато всичко свърши, загледах насиненото си лице в огледалото на банята. Може би тийнейджърският гняв се просмукваше в дрехите, тъй като повече отвсякога изглеждах като сърдит пубер. Замислих се колко нечестно е да ме наказват, колко гаден е баща ми, как никой друг в историята не е изпитвал проблеми като моите.

Това, разбира се, бе самата емпирична истина. Нямаше нужда да преувеличавам.

Поне раните ми, изглежда, се лекуваха по-бързо от тези на нормален смъртен. Носът ми не бе толкова подут. Ребрата още ме боляха, но вече не чувствах как някой плете пуловер с нагорещени игли в гърдите ми.

Ускореното лечение бе най-малкото, което Зевс можеше да стори за мен. Все пак бях бог на медицината. Зевс вероятно искаше да оздравея бързо, за да изпитам още болка, но въпреки това бях благодарен.

Подвоумих се дали да не запаля малък огън в мивката на Пърси Джаксън и да изгоря няколко бинта в знак на признателност, но реших, че това може да подложи на изпитание гостоприемството на Джаксънови.

Разгледах черната тениска, която ми бе дал Пърси. Отпред бе изобразено логото на Led Zeppelin — разперелия криле Икар, който пада от небето. Нямах проблеми с Led Zeppelin. Бях вдъхновил всичките им най-големи хитове. Подозирах обаче, че Пърси ми е дал ризата на майтап. Падането от небето, хахаха. Не ми трябваше да съм бог на поезията, за да разчета метафората. Реших да не коментирам. Нямаше да му доставя удоволствието.

Поех си дълбоко въздух. След това казах обикновената си мотивационна реч срещу огледалото.

— Ти си страхотен и хората те обичат!

После отидох да се изправя лице в лице със света.

Пърси седеше на леглото и гледаше следата от кървави капчици, която бях оставил на килима му.

— Извинявай за това — казах.

Пърси разпери ръце.

— Всъщност мислех кога за последно ми капеше кръв от носа.

— О…

Споменът се върна към мен, макар мъгляв и неясен. Атина. Акрополът. Боговете се бореха рамо до рамо с Пърси Джаксън и другарите му. Победихме армия гиганти, но капка от кръвта на Пърси падна на Земята и пробуди Майката Земя Гея, която не бе в добро настроение^[8].

Тогава Зевс се настрои срещу мен. Той ме обвини, задето съм започнал цялото нещо, понеже Гея бе омаяла моя потомък, момче на име Октавиан, което започна гражданска война между лагерите на гръцките и римски герои и едва не унищожи човешката цивилизация. Та питам ви — откъде накъде вината за това е моя?

Въпреки всичко Зевс бе обвинил мен за заблужденията на Октавиан относно собственото му величие. Зевс смяташе, че момчето е наследило себичността си от мен. Което е нелепо. Аз съм твърде широко скроен, за да бъда себичен.

— Какво стана с теб, човече? — Гласът на Пърси ме извади от унеса. — Войната свърши през август. Вече сме януари.

— Така ли? — Предполагам, че зимното време трябваше да ми подскаже това, но не бях мислил по въпроса.

— Последния път, когато те видях — каза Пърси, — Зевс те изхвърли от Акропола. Бум!… И те изпари. Никой нито те е зървал, нито те е чувал през изминалите шест месеца.

Опитах да си спомня, но божествената ми памет, вместо да се прояснява, изчезваше. Какво бе станало през тези шест месеца? Дали не ги бях изкарал в сън? Нима Зевс бе изгубил толкова много време в чудене какво да направи с мен? Може би имаше причина да чака толкова дълго, преди да ме хвърли към Земята.

Гласът на баща ми отекна в ушите ми.

Вината е твоя. Сега ще си понесеш последствията.

Отново се почувствах засрамен и унизен, все едно разговорът се бе провел току-що, ала не можех да бъда сигурен.

След като бях живял толкова много хилядолетия, трудно помнех всичко… дори при най-добри обстоятелства. Например чуя някоя песен в Spotify и тъкмо си помисля, че е нова, а после се сещам, че това е Концерт за пиано №20 на Моцарт отпреди двеста години. Питам се защо нямам номера на Херодот в мобилния си телефон и след това ми светва, че той не разполага с такъв, понеже е мъртъв от Желязната епоха насам.

Много е дразнещо колко бързо умират смъртните.

— Не… не знам къде съм бил — признах аз. — Имам дупки в паметта.

— Мразя ги — направи гримаса Пърси. — Миналата година изгубих цял семестър заради Хера^[9].

— А, да. — Не можех да си спомня за какво говори Пърси Джаксън. По време на войната с Гея бях съсредоточен върху собствените си подвизи. Но предполагам, че той и приятелите му бяха изпитали известни трудности. — Не бой се! — рекох. — Винаги има нови възможности за славни дела. Затова дойдох да ти помогна!

Той ме погледна по изключително объркващ начин — все едно искаше да ме ритне. А аз бях сигурен, че едва сподавя прилива на благодарност…

— Виж, човече…

— Може ли да не ми викаш така — помолих. — Болезнено е да ми напомняш, че съм човек.

— Добре… Аполоне. Няма проблем да ви откарам с Мег до лагера, ако искате. Не съм отказвал услуга на герой…

— Страхотно! Имате ли нещо друго освен приуса? Мазерати може би? Става и ламборгини.

— Но — продължи Пърси — не мога да участвам в поредното Голямо пророчество. Дал съм обещание.

— Дал си обещание? — зяпнах го аз, без да разбирам.

Пърси сплете пръсти. Бяха дълги и ловки. От него щеше да излезе страхотен музикант.

— Изгубих цяла учебна година заради войната с Гея. Целия срок съм наваксвал от съучениците си. Ако искам да вляза в колежа с Анабет следващата есен, трябва да си уча и да взема диплома, не да се забърквам в неприятности.

— Анабет — опитах да си спомня името. — Една руса и страшна?

— Същата. Изрично й обещах да не умирам, докато я няма.

— Нея няма ли я?

Пърси махна леко неопределено в северна посока.

— За няколко седмици е в Бостън. Някакви семейни проблеми^[10]. Въпросът е…

— Искаш да кажеш, че не може да ми се посветиш в служба, за да си върна трона?

— Ами да — той посочи вратата на спалнята. — А и мама е бременна. Ще си имам сестричка. Искам да съм наоколо, за да я опозная.

— Разбирам това. Помня, когато се роди Артемида…

— Вие двамата не сте ли близнаци?

— Винаги съм я смятал за малката си сестра.

Устата на Пърси се изкриви в усмивка.

— Така или иначе, мама има много работа, ще издаде първия си роман напролет и трябва да остана жив, за да…

— Чудесно! — казах. — Напомни й да благодари на Калиопа с жертвоприношение. Тя се сърди, когато писателите я забравят.

— Добре. Но се опитвах да кажа… не мога да извърша поредния подвиг за спасяването на света. Не мога да причиня това на семейството си.

Пърси се загледа през прозореца. На перваза имаше саксийно цвете с деликатни сребърни листа — вероятно от острова на Калипсо^[11].

— Вече докарах на мама достатъчно тревоги за цял живот. Прости ми, задето изчезнах миналата година, но се заклех пред нея и Пол, че няма да правя нещо подобно отново.

— Пол?

— Пастрокът ми. Той е учител и сега е на работа. Свестен човек.

— Разбирам.

Всъщност не го разбирах. Исках отново да говорим за моите проблеми. Не бях доволен, че Пърси е започнал да приказва за себе си. За съжаление, много герои са така.

— Нали си наясно, че трябва да си върна мястото на Олимп — казах. — Това ще включва много рисковани изпитания, изпълнени със смъртоносни опасности. Нима можеш да откажеш подобна слава?

— Сигурен съм, да. Съжалявам.

Свих устни. Винаги бях разочарован, когато смъртните поставяха себе си на първо място и отказваха да видят важното, а именно, че аз трябва да съм на това първо място. Нужно беше обаче да си напомня, че този момък ми бе помагал много и преди. Беше си спечелил доверието ми.

— Разбирам — повторих аз, чувствайки се невероятно великодушен. — Поне ще ни придружиш до лагера на нечистокръвните, нали?

— Това мога да сторя.

Пърси се протегна към джоба на суитшърта си и извади химикалка с капачка. За миг помислих, че ми иска автограф… нямате представа колко често ми се случва. После си спомних, че химикалката е дегизировката на меча му Въртоп.

Той се усмихна и част от старото му лукавство се върна в погледа му.

— Да видим дали Мег е готова за пътуването.