Рик Риърдън
Скритият оракул (30)

29

Кошмари с факли.

Човек в пурпурни дрехи.

Но това не е най-лошото.

Никога не се бях чувствал толкова щастлив да видя бойно поле.

Озовахме се в долина, осеяна с кости. Повечето бяха от горски животни. Някои приличаха на човешки. Предположих, че сме намерили бунището на мирмеките. Очевидно нямаше боклукчии да почистят.

Поляната бе опасана с дървета, които растяха толкова нагъсто и бяха така преплетени, че пътуването през тях щеше да е невъзможно. Клоните над главите ни сформираха купол от листа, който пропускаше слънчевата светлина и нищо друго. Ако някой летеше над гората, никога нямаше да разбере, че под листата има открито пространство.

В далечния край на поляната се забелязваха редица предмети, напомнящи на големи надуваеми протектори за тренировка по футбол. Шест бели какавиди, закачени на дървени колове около два огромни дъба. Всяко от дърветата бе поне двайсет метра високо. Бяха израснали толкова близо едно до друго, че огромните им стволове сякаш се бяха слели. Имах чувството, че гледам към жива двойна врата.

— Това е портал — казах. — Към Додонския оракул.

Мечовете на Мег се прибраха и отново се превърнаха в златни пръстени върху средните й пръсти.

— Ние не сме ли в горичката му?

— Не… — взрях се в белите какавиди на поляната. Бяха твърде далеч, за да ги различа ясно, но нещо в тях ми се струваше познато по неприятен, зловещ начин. Исках хем да приближа, хем в същото време да остана на разстояние от тях.

— Това е повече като преддверие — рекох. — Гората на Оракула е зад тези дървета.

— Не чувам никакви гласове — Мег погледна притеснено към полето.

Това беше вярно. Гората бе напълно смълчана. Дърветата сякаш бяха затаили дъх.

— Гората знае, че сме тук — предположих. — Чака да види какво ще направим.

— Ами да направим нещо тогава — Мег не звучеше по-развълнувана от мен, но продължи напред. Костите започнаха да хрущят под краката й.

Искаше ми се да имам нещо повече, с което да се защитя, освен лък, празен колчан и дрезгав глас. Последвах я, като опитах да не се спъвам в ребрата и еленовите рога, осеяли земята. На половината път през поляната Мег рязко издиша.

Бе застанала до коловете от двете страни на дърветата.

Първоначално не разбрах какво точно виждам. Всеки от коловете бе с размера на кръст — от онези, които римляните използваха, за да рекламират съдбата на престъпницата край пътя. (Аз лично предпочитам съвременните билбордове.) Горната половина на всеки от коловете бе увита с дебели, рунтави буци от бял плат, а от върха на всяка какавида се подаваше нещо, което приличаше на човешка глава.

Стомахът ми се преобърна. Това бяха човешки глави. Наредени пред нас… бяха липсващите герои. Всички бяха здраво вързани. Гледах вкаменен от ужас, докато не забелязах леките потрепвания на плата около гърдите им. Дишаха. Бяха в несвяст, но не бяха мъртви.

Слава на боговете!

Вляво бяха тримата тийнейджъри, които не познавах. Предположих, че това са Сесил, Елис и Миранда. Вдясно имаше измършавял мъж с посивяла кожа и бяла коса — несъмнено това бе богът гейзер Поли. До него висяха децата ми… Остин и Кайла.

Разтресох се толкова силно, че костите на краката ми изтракаха. Разпознах миризмата, която идваше от обвивките на затворниците — сяра, масло, вар на прах… и втечнен гръцки огън, най-опасното вещество, създавано някога. Гърлото ми се изпълни с гняв и погнуса, които се бореха за правото кое да повърна първо.

— Това е чудовищно — казах аз. — Трябва да ги освободим незабавно.

— К-какво не е наред с тях? — заекна Мег.

Не смеех да го изрека. Бях виждал тази форма на екзекуции и преди, и то отново от ръцете на Звяра. Не исках да го виждам отново.

Изтичах до кола на Остин. С цялата си сила опитах да го съборя, но той не мръдна. Основата бе забита твърде дълбоко в земята. Започнах да късам плата, но успях само да омажа ръцете си със сярна смола. Тези обвивки бяха по-лепкави и твърди дори от слузта на мирмеките.

— Мег, подай ми мечовете си!

Не бях сигурен дали и те ще помогнат, но не можех да се сетя какво друго мога да направя.

Тогава над нас долетя познато ръмжене.

Клоните зашумяха. Карпоят Праскови падна от листака и се приземи със салто в краката на Мег. Изглеждаше така, все едно бе преживял много беди, за да стигне дотук. Ръцете му бяха покрити с драскотини, от които течеше сок от праскови. Краката му бяха целите в синини, а пелените му бяха увиснали заплашително.

— Слава на боговете! — казах. Това не беше обичайната ми реакция, когато се натъкнех на земен дух, но зъбите и ноктите му вероятно бяха това, което можеше да освободи боговете — Мег, побързай! Нареди на приятеля си…

— Аполоне — гласът й бе натежал. Тя посочи към тунела, от който бяхме дошли.

Две от най-едрите човешки същества, които някога бях виждал, се появиха от мравуняка. Бяха два метра високи и тежаха поне по 130 килограма — само мускули, натикани в доспехи от конска кожа. Русата им коса лъщеше като сребърна коприна. Масивни пръстени със скъпоценни камъни блестяха по брадите им. Всеки от тях носеше овален щит и копие, макар да се съмнявах да им трябват оръжия, за да убиват. Изглеждаха така, сякаш можеха да чупят гюлета с голи ръце.

Разпознах ги по татуировките и кръглите руни по щитовете. Такива воини не се забравяха.

— Германи — инстиктивно застанах пред Мег. Елитните имперски телохранители бяха коравосърдечните убийци на Древен Рим. Не вярвах да са станали по-добродушни през вековете.

Двамата мъжаги ме стрелнаха кръвнишки. Имаха змийски татуировки около вратовете си като грубияните, които ми бяха скочили в Ню Йорк. Германите отстъпиха встрани и техният господар се появи от тунела.

Нерон не се бе променил много през последните хиляда девестотин и няколко години. Не изглеждаше на повече от трийсет, но трийсет, които бяха изживени тежко… лицето му бе подпухнало и коремът му висеше от твърде много гуляи. Устата му бе свита в постоянна гримаса. Къдравата му коса продължаваше в брада около врата. Брадичката му бе тъй малка, че се изкуших да набера средства, та да му купим по-мощна челюст.

Опитваше да компенсира грозотата си със скъп италиански костюм от пурпурна вълна. Сивата му риза бе отворена, за да разкрие златни ланци. Кожените му обувки бяха ръчна изработка и не бяха предназначени за разходки в мравуняци. Но Нерон винаги бе имал някак скъп и непрактичен вкус. Това бе може би единственото нещо, което харесвах в него.

— Император Нерон — казах. — Звяра.

— Нерон е достатъчно — сви устни той. — Радвам се да те видя, мой достопочтени прадядо. Съжалявам, че занемарих жертвоприношенията за последните няколко хилядолетия, но…

Той сви рамене.

— Не ми трябваха. Доста добре се оправях и сам.

Стиснах юмруци. Исках да унищожа този шкембест император с ярка бяла мълния, само дето нямах такава. Нямах и стрели. Не ми бе останал глас да пея. Срещу Нерон и двуметровите му охранители разполагах само с бразилско шалче, пакетче амброзия и няколко медни камбанки.

— Искаш мен — казах. — Свали тези герои от коловете. Остави ги да си ходят с Мег. Нищо не са ти направили.

— Ще ги пусна веднага щом се споразумеем — засмя се Нерон. — Що се отнася до Мег… Как си, скъпа?

Лицето му се разтегли в усмивка. Тя не отвърна нищо. Изражението й остана безцветно и изопнато като на бога гейзер. Праскови изръмжа и разпери листните си криле в краката й.

Един от телохранителите на Нерон му прошепна нещо на ухо.

— Скоро — кимна императорът. След това насочи вниманието си към мен. — Къде са обноските ми? Позволи ми да те запозная с моята дясна ръка Винций и моята лява ръка Гарий.

Бодигардовете се спогледаха.

— Извини ме — поправи се Нерон. — Моята дясна ръка Гарий и моята лява ръка Винций. Това са романизирани версии на техните имена на батави, които не мога да произнеса. Обикновено им викам Винс и Гари. Поздравете прадядо, момчета.

Винс и Гари се втренчиха в мен злобно.

— Змийски татуировки — отбелязах. — Като онези хулигани, които прати да ме пребият.

— Имам много слуги — сви рамене Нерон. — Кейд и Майки са ниско в хранителната верига. Тяхната работа бе само да те сплашат и приветстват с добре дошъл в града ми.

— Твоят град — бе точно в стила на Нерон да каже, че голям мегаполис е негов, когато очевидно бе мой. — А тези двама джентълмени… това са германи от стари времена. Но как?

Нерон излая през носа си. Бях забравил колко мразя смеха му.

— Господарю Аполон, моля ви — каза той, — още преди Гея да отвори Портите на смъртта, души постоянно се измъкваха от Ереб. За бог император като мен бе доста лесно да призове отново последователите си.

— Бог император? — изръмжах. — Искаш да кажеш ненормален бивш император?

— Какво те правеше бог, Аполоне? — повдигна вежди Нерон. — Докато още бе такъв? Не беше ли силата на името ти, влиянието, което имаше над онези, които те боготворят? Аз съм същият.

Той погледна вляво от себе си.

— Винс, падни на копието си, моля.

Без колебание Винс опря тъпия край на копието си в земята и доближи острието му в ребрата си.

— Спри — каза Нерон. — Промених си мнението.

Винс не издаде с нищо, че се чувства облекчен. Всъщност очите му блеснаха с леко разочарование. Отново вдигна копието до себе си.

— Виждаш ли? — ухили ми се Нерон. — Владея живота и смъртта на своите поклонници като всеки истински бог.

Почувствах се все едно бях глътнал капсула мравешки ларви.

— Германите винаги са били луди… точно като теб.

— Обиждаш ме — постави ръка на сърцето си Нерон. — Моите приятели варвари са верни служители на Юлианската династия! А всички в нея произлизаме от теб, прадядо Аполон.

Не исках да ми го напомнят. Толкова се гордеех със сина си Цезар Август, първия Октавиан. След смъртта му неговите потомци започнаха да стават все по-надменни и ненормални (отдадох го на смъртната им ДНК, определено не бяха наследили тези качества от мен). Нерон бе последният представител на Юлианската династия. Не пролях и сълза, когато загина. Но сега той беше тук, по-гротесков отвсякога с малката си брадичка.

— Какво искаш, Нероне? — застана до рамото ми Мег.

Предвид факта, че гледаше към мъжа, който бе убил баща й, звучеше невероятно спокойна. Бях благодарен за силата й и обнадежден от това, че имам опитен димахер и гладно прасковено бебе със себе си. Но въпреки всичко не бих заложил на тях срещу двамата германи.

— Говориш по същество — светнаха очите на Нерон. — Винаги съм харесвал това в теб, Мег. Простичко е. Вие с Аполон ще отворите портите на Додонския оракул. Тогава тези шестимата… — Той посочи затворниците на коловете. — Ще бъдат свободни.

— Ти ще унищожиш гората на Оракула — поклатих глава аз. — А после ще ни убиеш.

Императорът отново избълва неприятния си смях.

— Няма, стига да не ме принудиш. Аз съм разумен бог император, Аполоне. Бих предпочел Додонският оракул да е под мой контрол, но няма как да го оставя в твое владение. Имаше своя шанс да бъдеш покровител на Оракулите и се провали с гръм и трясък. Сега те са моя отговорност. Моя и на моите приятели.

— Кои са другите двама императори? — попитах аз.

— Добри римляни — сви рамене Нерон. — Хора, които подобно на мен са имали волята да направят това, което е необходимо.

— Триумвиратите никога не са сработвали. Накрая винаги всичко свършва с гражданска война.

Той се усмихна, сякаш идеята не го притесняваше.

— Тримата сме се разбрали. Поделихме си новата ни империя… имам предвид Северна Америка. Когато завладеем Оракулите, ще постъпим като истински римляни и ще подчиним целия свят.

— Не си научил нищо от предишното си царуване — можех само да го гледам потресен.

— Напротив. Имах векове да планирам нещата, да се подготвя. Знаеш ли колко неприятно е да си бог император? Не можеш да умреш, не можеш и да живееш. Имаше един период от около триста години по време на Средните векове, когато почти забравиха името ми. Станал бях мираж. Но, за щастие, дойде Ренесансът и си спомниха величието на античната епоха. А накрая се появи и интернет. Ох, този интернет! Колко го обичам само! Вече е невъзможно да бъдеш забравен! Обезсмъртен съм в Уикипедия!

Направих гримаса. Напълно бях убеден, че Нерон е луд. Уикипедия винаги бъркаше фактите за мен.

— Мда — махна с ръка той, — смяташ, че съм безумец. Бих могъл да ти обясня плановете си и да ти докажа, че не е така, но имам доста работа днес. Трябва да отворите портите с Мег. Те упорито ми се съпротивляват, но вие двамата заедно ще успеете. Ти, Аполоне, имаш връзка с Оракулите. Мег с дърветата. Давайте. Благодаря предварително.

— По-скоро бих умрял — казах. — А ти, Мег?

Мълчание.

Погледнах я. На бузата й блестеше сребърна капка. Първоначално помислих, че едно от камъчетата на очилата й се е стопило. После осъзнах, че плаче.

— Мег?

— Леле — кръстоса ръце Нерон, сякаш се готвеше за молитва. — Май нещо не сме се разбрали както трябва. Виждаш ли, Аполоне, Мег те доведе дотук точно както я помолих. Добре се справи, миличка.

— Аз — избърса лице Мег. — Не исках…

Сърцето ми се сви до размера на камъче.

— Мег, не. Не мога да повярвам.

Протегнах се към нея. Праскови изръмжа и застана между нас. Осъзнах, че карпоят не бе дошъл, за да ни защити от Нерон.

Тук беше, за да предпази Мег от мен.

— Мег? — казах. — Този човек уби баща ти! Той е един убиец!

Тя се загледа в земята. Когато заговори, гласът й бе пълен с повече мъка от моя, докато пеех в мравуняка.

— Звяра уби баща ми. Това е Нерон. Той… той е моят пастрок.

Не можах да я разбера, преди Нерон да разпери ръце.

— Точно така, миличка — каза той, — и ти се справи чудесно. А сега… ела при татко.