Рик Риърдън
Скритият оракул (28)

27

Извинявам се.

За почти всичко.

Леле, какъв добряк съм.

— Събуди се — каза някой.

Отворих очи и видях призрак. Лицето му за мен бе точно толкова скъпо, колкото и това на Дафна. Зърнах медната му кожа, милата му усмивка, тъмните извивки на косата му и очите, пурпурни като робата на сенатор.

— Хиацинте — заридах, — толкова съжалявам.

Той извърна лице към слънцето и разкри грозната вдлъбнатина над лявото си ухо, където дискът го бе ударил. Собственото ми ранено лице запулсира съчувствено.

— Намери пещерите — каза той — до сините извори. О, Аполоне… ще изгубиш разсъдъка си, но недей…

Образът му избледня и се отдалечи. Станах от болничния си одър. Изтичах зад него и го хванах за раменете.

— Какво да не правя? Моля те, не ме оставяй отново!

Зрението ми се проясни. Намирах се на прозореца в хижа седем. Държах керамична саксия с лилави и червени зюмбюли. Наблизо стояха Нико и Уил. Изглеждаха много угрижени, сякаш готови да ми се притекат на помощ.

— Той разговаряше с цветята — отбеляза Нико. — Това нормално ли е?

— Аполоне — каза Уил, — имаше сътресение на мозъка. Изцерих те, но…

— Тези зюмбюли — попитах аз. — Винаги ли са били тук?

— Всъщност не знам откъде са се появили — намръщи се Уил, след което взе саксията от ръцете ми и я постави на прозореца. — Нека засега се тревожим за теб, става ли?

Обикновено това бе отличен съвет, но за момента можех само да гледам зюмбюлите и да се питам дали не са ми оставали някакво послание. Беше тъй жестоко да ги видя. Бях създал цветята, за да почета изгубения си любим. Листенцата им бяха червеникави като кръвта му или с оттенък на виолетовото като очите му. Цъфтяха весело до прозореца и ми напомняха за радостта, която бях изгубил.

Нико постави ръка върху рамото на Уил.

— Аполоне, притеснихме се. Поне Уил.

Да ги видя заедно как се подкрепят, накара сърцето ми да натежи още повече. По време на делириума си бях посетен и от двете си големи любови. И сега отново бях опустошително сам.

Но все още имах работа за вършене. Имах приятел, който се нуждаеше от помощ.

— Мег е в беда — казах. — Колко време бях в несвяст?

Уил и Нико се спогледаха.

— Вече е обяд — каза Уил. — Показа се на поляната около шест сутринта. Когато Мег не се върна с теб, искахме да претърсим гората, но Хирон не ни позволи.

— Хирон е постъпил напълно правилно — рекох. — И аз не бих разрешил да застраша някой друг. Но трябва да побързам. Мег има време най-много до падането на нощта.

— Какво ще стане тогава? — попита Нико.

Не можех да го кажа. Не можех дори да го помисля, без да си изпусна нервите. Погледнах надолу. Освен бразилското шалче на Паоло и струната на врата ми от укулелето… носех само боксерки. Отвратителното ми коремче бе на показ пред всички, но вече не ми пукаше. Поне не много.

— Трябва да се обличам.

Олюлях се до койката си. Разрових скромния си багаж и намерих тениската на Пърси Джаксън с Led Zeppelin. Изглеждаше по-подходяща отвсякога.

— Виж, Аполоне — приближи Уил, — не мисля, че си възстановен на сто процента…

— Ще се оправя — отвърнах, докато си обувах дънките. — Трябва да спася Мег.

— Нека ти помогнем — предложи Нико. — Кажи ми къде е и ще минем през сенките…

— Не! — срязах го аз. — Вие трябва да останете тук и да пазите лагера.

Изражението на Уил ми напомни това на майка му Наоми. Трепетът, който се изписваше на лицето й, преди да излезем на сцената.

— Да пазим лагера от какво?

— Не съм сигурен. Трябва да кажете на Хирон, че императорите са се върнали… или по-скоро, че никога не са си отивали. Плели са мрежите си, трупайки ресурси векове наред.

— Като казваш императорите… — Очите на Нико светнаха от тревога.

— Имам предвид римските.

— Искаш да кажеш, че римските императори са все още живи? — Уил отстъпи с крачка назад. — Как? Портите на Смъртта?

— Не — едва успях да изрека думите заради горчивия вкус в устата си. — Императорите се превърнаха в богове. Имаха свои храмове и олтари. Караха хората да ги боготворят.

— Но това бе само пропаганда — каза Нико. — Не са били божествени наистина!

— Боговете устояват във времето заради почитта, сине на Хадес — изсмях се безрадостно аз. — Продължават да съществуват заради колективните спомени на дадена култура. Това важи както за олимпийците, така и за императорите. По някакъв начин най-могъщите от тях са оцелели. През всички тези векове са се придържали към състоянието на полуживот в очакване да върнат силите си.

— Това е невъзможно — поклати глава Уил. — Как…

— Не знам! — опитах да успокоя дишането си. — Кажи на Рейчъл, че хората зад „Триумвират Холдингс“ са някогашни римски императори. Плели са заговора си срещу нас през цялото това време, а ние, боговете, сме били слепи.

Взех палтото си. Амброзията, която Нико ми беше дал предишния ден, все още бе в левия ми джоб. Чановете на Рея издрънчаха, макар да нямах представа как са се озовали там.

— Звяра планира някаква атака срещу лагера — казах. — Не знам каква и не знам кога, но се налага да предадете на Хирон да бъде готов. Аз трябва да вървя.

— Чакай! — каза Уил, когато посегнах към вратата. — Кой е Звяра? С кого от императорите си имаме работа?

— Най-лошият от потомците ми — забих пръсти в прага. — Християните го наричаха Звяра, понеже ги изгаряше живи. Нашият враг е император Нерон.

 

Сигурно бяха твърде смаяни, за да ме последват.

Изтичах към оръжейната. Някои от лагерниците ме изгледаха странно, а други ми предложиха помощта си, но аз не им обърнах внимание. Можех да мисля само за Мег. Сама в мравуняка на мирмеките. А също и за виденията с Дафна, Рея и Хиацинт. Всички те ми казваха да побързам, да направя и невъзможното в тази моя неадекватна тленна форма.

Когато стигнах оръжейната, огледах редицата лъкове. С трепереща ръка взех оръжието, което Мег бе опитала да ми даде предния ден. Бе изваяно от планинско лаврово дърво. Горчивата ирония ми хареса.

Бях се заклел да не използвам лък, докато не стана отново на бог. Но също така се бях заклел повече да не свиря, а вече бях нарушил тази клетва по най-скандалния възможен начин. Като Нийл Даймънд.

Проклятието на реката Стикс можеше да ме разяде като рак, а Зевс да ме порази с гръм. Но клетвата ми да спася Мег Макафри бе най-важна.

Вдигнах лице към небето.

— Ако искаш да ме накажеш, татко, давай, но имай смелостта да удариш мен, а не смъртната ми спътница. ДРЪЖ СЕ КАТО МЪЖ!

За моя изненада, небето остана смълчано. Не бях поразен от мълния. Може би Зевс бе твърде смаян, за да реагира, но знаех, че няма да забрави тази обида.

Да го вземат в Тартара дано! Имах си работа.

Грабнах колчана си и го натъпках с всички стрели, които можах да намеря. После се затичах към гората. Двата пръстена на Мег увиснаха от саморъчно направената ми огърлица. Твърде късно осъзнах, че съм забравил бойното си укулеле, но нямах време да се връщам назад. Певческият ми талант трябваше да е достатъчен.

Не знам как точно намерих мравуняка.

Може би гората просто ми позволи да го достигна, тъй като усещаше, че вървя към смъртта си. Бях установил, че ако си търсиш белята, ще я намериш лесно.

Малко по-късно стоях приведен зад едно паднало дърво и изучавах мравуняка на мирмеките, разположен в сечището пред мен. Да наречеш това нещо мравуняк, бе като да наречеш Версайския дворец еднофамилен дом. Земните укрепления се издигаха почти до върховете на околните дървета — на височина от поне трийсет метра. Обиколката му бе колкото римски хиподрум. От мравуняка постоянно прииждаха стълпотворения от войници и работници. Някои носеха паднали дървета. Една мравка теглеше намерен отнякъде „Шевролет Импала“ от 1967 година.

Колко мравки имаше срещу мен? Нямах представа? След като стигнеш числото невъзможно, няма смисъл да продължаваш да броиш.

Поставих една стрела на тетивата и излязох на открито.

Когато най-близката мравка ме забеляза, тя остави шевролета. Видя ме как приближавам и разклати антени. Не й обърнах внимание и се насочих към най-близкия тунел. Това я обърка още повече.

Още няколко мравки се събраха да гледат.

Бях се научил, че когато се държиш така, сякаш се предполага да си на мястото, на което иначе не трябва да бъдеш, повечето хора (и мравки) не те закачат. По принцип за мен не бе трудно да се държа самоуверено. На боговете им беше разрешено да са навсякъде. Но за Лестър Пападопулос, необикновения смотльо, нещата бяха малко трудни. Въпреки това стигнах мравуняка, без никой да ме предизвика по пътя.

Сега обаче не ми трябваше укулеле. Нито муза за вдъхновение. Спомних си лицето на Дафна в дърветата. Припомних си как Хиацинт се извръща настрани и смъртоносната му рана заблестява върху главата му. Гласът ми се изпълни с печал. Запях за мъката. Вместо да рухна под собственото си отчаяние, го насочих навън.

Тунелите усилиха гласа ми и го пренесоха през гнездото, изпълвайки целия хълм с музикалния ми инструмент.

Всеки път, щом минех покрай някоя мравка, тя свиваше крака и опираше чело в земята, а антените й трепереха от мощта на гласа ми.

Да бях бог, песента щеше да е още по-силна, но и това бе достатъчно. Бях впечатлен от факта колко мъка побира човешкият глас.

Навлязох навътре из хълма. Нямах представа накъде отивам, докато не забелязах как по пода на тунела цъфти здравец.

Гласът ми потрепери.

Мег. Явно си бе върнала съзнанието и бе пуснала едно от семенцата за спешни случаи, за да ми остави следа. Лилавите цветове на здравеца гледаха към по-малък тунел наляво.

— Умно момиче — казах си и избрах този тунел.

Звук от тракане ме предупреди за приближаваща мирмека.

Извърнах се и вдигнах лък. Освободено от магията на гласа ми, насекомото нападна, а устата му се запени от киселината. Опънах тетивата и стрелях. Стрелата потъна чак до перата в челото на мравката.

Съществото спря, а задните му крака потръпнаха в мъртвешки спазъм. Опитах да си взема стрелата, но дръжката й се счупи в ръката ми. Прекършеният й край бе покрит с проблясваща киселинна слуз. Явно нямаше да мога да си възстановя мунициите.

— МЕГ! — извиках.

Единственият отговор бе трополенето на още гигантски мравки, които идваха към мен. Запях отново. Този път обаче имах надежда да открия Мег и затова ми бе по-трудно да призова меланхолията. Мравките, на които се натъкнах, не бяха в несвяст. Движеха се бавно и несигурно, но нападаха. Бях принуден да ги отстрелвам една по една.

Минах покрай някаква пещера, пълна с искрящи съкровища, но в момента блещукащите дрънкулки не ме вълнуваха. Продължих напред.

На следващия кръстопът забелязах още един здравец, чиито цветове сочеха надясно. Устремих се натам и отново извиках името на Мег, след което се върнах към песента.

Но колкото по-бодър ставах, толкова по-малко ефективна бе песента ми, а мравките се превръщаха в по-агресивни. След дузина убийства колчанът ми застрашително олекна.

Трябваше да задълбая повече в чувствата си на отчаяние. Трябваше да запея истински блус.

За пръв път от четири хиляди години запях за собствените си недостатъци.

Излях чувството си за вина за смъртта на Дафна. За това как арогантността ми, завистта и желанието я бяха унищожили. Когато избяга от мен, трябваше да я оставя. Вместо това я преследвах безжалостно. Исках я. Настоявах да я имам. Така не й дадох избор. За да ми избяга, тя пожертва живота си и се преобрази в дърво, а с това беляза сърцето ми завинаги.

Но вината беше моя. Извиних се за стореното в песента. Помолих Дафна за прошка.

Запях за Хиацинт, най-красивия от мъжете. Западният вятър Зефир също го обичаше, но аз отказах да му подаря дори миг от времето си с Хиацинт. В ревността си заплаших Зефир. Предизвиках го да стори нещо.

Запях за деня, в който с Хиацинт играхме на диск на полето. Как Западният вятър изкриви диска ми и го заби в главата на Хиацинт.

За да задържа Хиацинт в ореола на светлината, на която принадлежеше, създадох зюмбюлите от кръвта му. Обвинявах Зефир за станалото, но дребнавата ми ревност бе причинила смъртта на Хиацинт. Излях скръбта си. Поех цялата вина.

Запях за провалите си, за разбитото си сърце и за вечната си самота. Бях най-злият от боговете, най-много измъчван от вина, твърде лекомислен… Не можех да се отдам на един любим. Дори не бях способен да избера на какво да съм бог. Непрекъснато сменях уменията си… изгубил интерес и разочарован.

Златният ми живот бе измама. Колко съм готин — беше само претенция. Сърцето ми беше вкаменена гора.

Мравките около мен се строполиха. Целият мравуняк затрептя от скръб.

Намерих трети здравец, а после четвърти.

Накрая, докато правех пауза между стиховете, долових немощен глас пред мен. Едно момиче плачеше.

— Мег! — зарязах песента и се затичах.

Тя лежеше в центъра на килера за храна, точно както си го бях представял. Около нея бяха нахвърляни труповете на животни — крави, елени, коне, — всички увити във втвърдена слуз и бавно разлагащи се. Вонята блъсна носа ми като лавина.

Мег също бе покрита, но се бореше със силата на здравеца. Късчета листа се подаваха от най-тънките части на какавидата. Яка от цветя пазеше лицето й от слузта. Дори бе успяла да освободи една от ръцете си благодарение на взрив от розов здравец под лявата й мишница.

Очите й бяха подути от плач. Предположих, че е от страх или болка, но когато коленичих до нея, първите й думи бяха:

— Толкова съжалявам…

— Но защо, скъпа Мег — попих една сълза от върха на носа й. — Ти не си направила нищо лошо. Аз съм този, който те провали.

В гърлото й се надигна хлип.

— Ти не разбираш. Песента, която изпя… богове. Аполоне, само ако знаех…

— Тихо сега — гърлото ми бе така пресъхнало, че едва говорех. Песента почти беше унищожила гласа ми. — Просто те е разстроила музиката. Давай да се освобождаваме.

Чудех се как да направя това, когато очите на Мег се ококориха и тя изхлипа.

Косъмчетата по тила ми настръхнаха.

— Зад нас има мравки, нали така? — попитах.

Мег кимна.

Обърнах се, когато четири от тях влязоха в пещерата. Посегнах към колчана. Оставаше ми само още една стрела.