Рик Риърдън
Скритият оракул (11)

10

Автобусът ми гори.

Синът ми е по-възрастен от мен.

Моля те, Зевсе, смили се.

Сънувах, че още карам слънчевата колесница по небето. Тя беше във формата на мазерати кабриолет. Не се движех бързо, но свирех с клаксона на самолетите, за да ги разбутам от пътя си. Наслаждавах се на мириса на студената стратосфера и си тананиках любимата песен — „Издигни се до слънцето“ на „Алабама Шейкс“.

Мислех да превърна кабриото в кола, която се шофира автоматично от Гугъл. Искаше ми се да извадя лютнята си и да изсвиря соло, което да накара Британи Хауърд^[17] да се гордее.

После на седалката до мен се появи жена.

— Побързай, човече.

Едва не скочих от слънцето.

Гостенката ми бе облечена като либийска царица от стари времена (знам как са се обличали, имах няколко такива гаджета). Роклята й бе в червено, черно и златисто. Дългата й черна коса бе украсена с тиара, която наподобяваше на изкривена миниатюрна стълбичка — две златни релси, поръсени със сребро. Лицето й бе зряло, но и величествено, както би трябвало да изглежда една добронамерена кралица.

Това означаваше, че не е Хера. Освен това Хера никога не би ми се усмихнала мило. Жената носеше и огромен метален символ на мира около врата си. Това също не бе в стила на Хера.

И все пак… струваше ми се, че я познавам. Въпреки вида си на хипи тя бе толкова привлекателна, че веднага я сметнах за моя роднина.

— Коя си ти? — попитах аз.

Очите й засияха в опасно златно, подобно на дебнещ тигър.

— Послушай гласовете.

Усетих буца в гърлото си. Опитах да помисля, но чувствах мозъка си като прегорял.

— Чух те в гората. Пророчество ли ми казваше?

— Намери портите — хвана ме тя за китката. — Трябва да ги откриеш пръв, разбираш ли?

— Но…

Жената избухна в пламъци. Отдръпнах обгорената си китка и хванах волана, когато слънчевата колесница се спусна надолу. Мазератито се превърна в училищен автобус — форма, която използвах само когато трябваше да прекарвам огромно количество хора. Пушек изпълни кабината.

— Наистина, намери вратите! — каза зад мен носов глас.

Погледнах в огледалото за задно виждане. През пушека видях дебел мъж в бледоморав костюм. Той бе седнал най-отзад, където обикновено се настаняваха беладжиите. Хермес обичаше да стои там, но това не беше той.

Мъжът имаше слабо очертана челюст, твърде голям нос и брада, която покриваше двойната му брадичка като каиш на каска. Косата му бе тъмна и къдрава като моята, но не така добре сресана или изобилна. Устната му се бе изкривила, сякаш бе доловил мириса на нещо неприятно. Може би горящите седалки в автобуса?

— Кой си ти? — извиках и отчаяно се опитах да издигна колесницата. — Какво търсиш в автобуса ми?

Мъжът се усмихна, от което стана още по-грозен.

— Собственият ми предтеча не може да ме разпознае? Обиден съм.

Пробвах да се сетя кой е. Проклетият ми смъртен мозък бе твърде малък и скован. Бе изхвърлил четирите хиляди години спомени като ненужна тежест.

— Не — отвърнах, — съжалявам.

Мъжът се изсмя, когато пламъците облизаха пурпурните му ръкави.

— Още не съжаляваш, но и това ще стане. Намери ми портите и ме отведи до Оракула. С удоволствие ще го опожаря.

Огънят ме погълна, докато слънчевата колесница падаше към земята. Стиснах волана и загледах ужасен огромното бронзово лице, което надвисна над предното стъкло. То бе на мъжа в пурпур, изработено от парче метал, което беше по-голямо от автобуса ми. Щом приближихме, чертите му се измениха и станаха като моите.

Събудих се… разтреперан и изпотен.

— Спокойно — някой опря ръка на рамото ми. — Не опитвай да сядаш.

Естествено, че пробвах да седна.

Санитарят до леглото ми бе млад мъж на моя възраст — моя смъртна възраст — с рошава руса коса и сини очи. Той носеше лекарска униформа с разкопчано яке за ски и думите ПЛАНИНАТА ОКЕМО, изписани върху джоба му. Лицето му бе с тен като на скиор. Усетих, че се предполага да го познавам (често изпитвах това чувство след падането си от Олимп).

Лежах на койка в центъра на хижата. От двете ми страни имаше двуетажни легла, опасващи стените. Груби кедрови греди подпираха тавана. Белите, покрити с гипс стени бяха голи, с изключение на няколко закачалки за палта и оръжия.

Можеше да бъде скромно жилище от почти всяка епоха — Древна Гърция, средновековна Франция, фермите на Айова. Ухаеше на чист лен и билки. Единствената украса бяха няколко саксии с цветя на прозореца, където жълти цветя весело цъфтяха въпреки студа отвън.

— Тези цветя… — Гласът ми бе прегракнал, сякаш бях преглътнал пушека от съня си. — Те са от свещения ми остров Делос.

— Да — отвърна младежът, — растат само около хижа номер седем. Твоята хижа. Знаеш ли кой съм?

Огледах лицето му. Спокойните очи, усмивката, разширила устните му, начинът, по който косата му се накъдряше над ушите… спомних си смътно една жена, кънтри певица на име Наоми Солас, която бях срещнал в Остин. Изчервих се, когато се сетих за нея… дори сега. За тийнейджърското ми аз романсът ни беше нещо като филм, който съм гледал отдавна без разрешението на родителите си.

Но това момче определено бе син на Наоми.

Това означаваше, че е и мой син.

Което бе много, много странно.

— Ти си Уил Солас — казах. — Моят…

— Аха — съгласи се Уил. — Странно е.

Мозъкът се завъртя в главата ми и залитнах настрани.

— Полека — хвана ме Уил. — Опитах да те изцеря, но, честно казано, не разбирам какво не е наред. Имаш кръв вместо Икор, възстановяваш се бързо от нараняванията си, но жизнените ти показатели са напълно човешки.

— Не ми напомняй.

— Ами… — Той постави ръка на челото ми и се намръщи съсредоточен. Пръстите му леко потрепериха.

— Не знаех нищо, докато не опитах да ти дам нектар. Устните ти започнаха да парят. Едва не те убих.

— Ах… — Облизах долната си устна, която усещах като изтръпнала и натежала. Запитах се дали това обяснява съня ми с огъня и пушека. Надявах се.

— Предполагам, че Мег е забравила да ти каже за състоянието ми.

— И аз така. — Уил взе ръката ми и премери пулса. — Изглеждаш на моя възраст, някъде на около петнайсет. Сърдечният ритъм е нормален. Ребрата ти заздравяват. Носът е подут, но не е счупен.

— Имам акне — оплаках се. — И шкембе.

— Ти си смъртен, а те е грижа за това? — наклони глава Уил.

— Прав си, нямам никакви сили. По-слаб съм дори от вас, жалките герои!

— Много мило.

Имах чувството, че почти каза „тате“, но успя да се спре.

Бе трудно да мисля за този младеж като за мой син. Той бе толкова спокоен и земен. Нямаше и акне. Освен това не бе изпаднал в благоговение от присъствието ми. Всъщност ъгълчетата на устата му вече се изкривяваха в усмивка.

— Смешно ли ти е? — попитах.

— Ами… — сви рамене Уил — или трябва да се смея, или да плача. Баща ми, богът Аполон, петнайсетгодишен…

— Шестнайсет — поправих го. — Нека бъда шестнайсетгодишен.

— Става. Шестнайсетгодишен смъртен, който лежи на койка в хижата ми. И въпреки всичките си лечителски умения, които наследих от теб, не знам как да те излекувам.

— Няма как — казах нещастно. — Изхвърлиха ме от Олимп. Съдбата ми е преплетена с тази на момиче на име Мег. Не може да стане по-лошо!

Уил се разсмя, което според мен бе признак на нечувана дързост.

— Мег е симпатяга. Вече бръкна в очите на Конър Стол и изрита Шерман Йънг между краката.

— Какво е направила?

— Ще се оправи. Чака те отвън заедно с останалите лагерници.

Усмивката напусна лицето на Уил.

— Само да знаеш, че имат много въпроси. Всички се чудят защо си дошъл, защо си смъртен, дали това има нещо общо със случилото се в лагера.

— Какво се е случило в лагера? — намръщих се аз.

Вратата на хижата се отвори. Още двама герои влязоха вътре. Единият бе високо момче на около тринайсет години, с бронзов тен и плитки, заплетени като молекули на ДНК. С черното си вълнено яке и черни дънки изглеждаше като слязъл от борда на китоловен кораб от 18 век. Другата новодошла бе младо момиче в масленозелени маскировъчни дрехи. Тя носеше пълен колчан на рамо, а късата й червена коса бе боядисана в яркозелено, което според мен обезсмисляше камуфлажа.

— Остин — казах. — И Кайла, нали така?

Вместо да паднат на колене и да промълвят благодарствена молитва, те се спогледаха нервно.

— Значи, наистина си ти — рече Кайла.

— Мег ни каза, че са те набили някакви мутри — намръщи се Остин. — Каза и че нямаш никакви сили и си изпаднал в истерия, докато сте пътували през гората.

— Мег говори твърде много. — Усетих вкус на изгоряла тапицерия от автобус в устата си.

— Но си смъртен? — попита Кайла. — Напълно смъртен? Това означава ли, че ще изгубя уменията си с лъка? Дори не мога да участвам на Олимпиадата, докато не навърша шестнайсет!

— А ако аз изгубя музиката си — поклати глава Остин. — Това е суперзле. Последното ми видео имаше половин милион гледания за една седмица. Какво да правя?

Сърцето ми се стопли от мисълта, че децата ми бяха взели най-доброто от татко си — страх ги бе за техните собствени умения, както и за това дали гледат видеата им. Както виждате, колкото и да отсъстват боговете, децата им продължават да приличат на тях.

— Проблемите ми не бива да ви тревожат — обещах им. — Ако Зевс вземе божествените сили на потомците ми, половината медицински училища в страната ще се опразнят. Залата на славата в Рока ще престане да съществува. Индустрията около гледането на карти таро ще изчезне за една нощ!

— Това е добра новина — отпусна рамене Остин.

— Значи, ако умреш, докато си смъртен — каза Кайла, — ние няма да изчезнем?

— Вие двамата — прекъсна ги Уил, — защо не отидете до Голямата къща и не кажете на Хирон, че… пациентът се е събудил. Ще го отведа там след минутка. И ако може, разпръснете тълпата навън, става ли? Не искам всички да се нахвърлят на Аполон едновременно.

Кайла и Остин кимнаха с разбиране. Като мои деца несъмнено схващаха колко важно бе да контролираме папараците.

Веднага щом излязоха, Уил ми се усмихна извинително.

— В шок са. Всички сме така. Ще ни трябва известно време, за да свикнем… с каквото и да е това.

— Ти не изглеждаш в шок — отбелязах.

— Ужасѐн съм — засмя се тихо Уил. — Но едно нещо разбираш като главен отговорник. Трябва да запазиш спокойствие заради всички останали. Хайде да те изправим на крака.

Не беше лесно. Два пъти паднах. Зави ми се свят. Чувствах очите си така, сякаш някой ги печеше в орбитите им. На микровълнова печка. Скорошните кошмари продължаваха да дразнят ума ми като речен чакъл и замъгляваха мислите ми — жената с короната и символът на мира, мъжът в пурпурен костюм. Отведи ме до Оракула! С радост ще го изгоря!

Започнах да усещам каютата като задушаваща. Нямах търпение да поема глътка въздух.

За едно нещо бях съгласен със сестра ми Артемида — всяко нещо отвън бе по-добро от това вътре. Музиката бе най-красива под купола на небето. Поезията трябваше да бъде споделена на агората. Стрелбата също бе определено по-лесна навън, както можех да потвърдя след един особен случай, в който опитах да се упражнявам в тронната зала на баща си. А карането на слънцето… и това не е спорт за зала.

Облегнах се на Уил, за да се подкрепя, и излязох навън. Кайла и Остин успешно бяха пропъдили тълпата. Единственият, който ме очакваше — о, радост и щастие, — бе младата ми господарка Мег, очевидно спечелила си славата на ритаща между краката.

Тя още носеше зелената рокля, с която й бе услужила Сали Джаксън, макар и вече да бе по-мръсна. Клинът й бе разпокъсан. На ръката й имаше лепенки, които покриваха грозна драскотина, с която явно се бе сдобила в гората.

Погледна ме, направи гримаса и се изплези.

— Изглеждаш гадно.

— А ти, Мег — отвърнах, — си очарователна както винаги.

Тя намести очилата си, докато успя да ги накриви толкова, че да бъдат дразнещи.

— Мислех, че ще пукнеш.

— Радвам се, че те разочаровах.

— Мне — сви рамене тя. — Остава ти година служба. Заедно сме, все едно дали ти харесва, или не.

Въздъхнах. Бе чудесно отново да съм в компанията на Мег.

— Предполагам, че трябва да ти благодаря — имах смътния спомен, че по време на делириума ми в гората Мег ме бе носила и дърветата ни бяха сторили път. — Как ни изведе от гората?

— Откъде да знам — изражението й стана предпазливо. — На късмет.

После посочи Уил Солас.

— От това, което тоя ми каза, излиза, че сме щастливци, задето сме се измъкнали преди мръкване.

— Защо?

Уил понечи да отговори, след което размисли.

— Нека Хирон обясни.

 

Рядко посещавах лагера на нечистокръвните зиме. Последният път беше преди три години, когато момиче на име Талия Грейс приземи автобуса ми в езерото за канута.

Очаквах, че лагерът ще е слабо населен. Знаех, че повечето герои идват само през лятото и по време на училище остават малцина — онези, които по една или друга причина смятат лагера за едничкото безопасно място, където могат да живеят.

Но все пак се изненадах от това колко малко герои видях. Ако можеше да се съди по хижа номер седем, то във всяка божествена хижа имаше легла за около двайсет лагерници. Това означаваше максимум четиристотин герои — колкото за няколко фаланги или за едно наистина страхотно яхтено парти.

Но докато се разхождах из лагера, видях не повече от дузина полубогове. По залез едно самотно момиче се катереше по стената над лавата, а на езерото екипаж от трима проверяваше такелажа на триремата.

Някои лагерници си бяха намерили причина да са навън само за да ме зяпат. До огнището един младеж полираше щита си и наблюдаваше отражението ми в него. Друг ме гледаше, докато развиваше бодлива тел около хижата на Арес. По странната походка прецених, че това е Шерман Йънг, наскоро изритан между краката.

На прага на хижата на Хермес две момичета се хилеха и шепнеха, докато минавах покрай тях. Обикновено такова внимание не би ме впечатлило. Бе разбираемо, все пак магнетизмът ми е неустоим. Но в този момент лицето ми пламна. Аз, мъжественият символ на романтиката, бях непохватно и неопитно момче!

Бих извикал към небесата за несправедливостта, но това щеше да е върховното унижение.

Проправихме си път през ягодовите полета. Горе на Хълма на нечистокръвните Златното руно блестеше на най-ниския клон на едно високо борово дърво. Струйки пушек се издигаха от главата на Пелей, дракона пазител, навит в основата му. До дървото Атина Партенос сияеше в гневно червено на светлината на залеза. А може би просто не се радваше да ме види. (Атина така и не ми прости лекото разногласие по време на Троянската война.)

На половината път надолу по хълма забелязах пещерата на Оракула. Входът бе забулен от дебели бургундовочервени завеси. Факлите от двете страни стояха незапалени. Това обикновено бе знак, че пророчицата Рейчъл Деър не е вътре. Не бях сигурен дали трябва да съм разочарован, или облекчен.

Дори когато не изричаше пророчества, Рейчъл бе много умна млада жена. Надявах се да се консултирам с нея относно проблемите си. От друга страна, след като пророческата й сила бе спряла да работи (което допусках, че в малка степен е и по моя вина), не бях убеден, че Рейчъл би искала да ме види. Тя щеше да очаква обяснения от покровителя си и макар аз да бях измислил оправданията и да ги практикувах често, нямах отговори, които да й дам.

Сънят с горящия автобус не ме напускаше — коронованата знатна жена, която настояваше да намеря портите, грозният мъж в пурпур, който заплашваше да изгори Оракула.

Е… пещерата си беше тук. Не бях сигурен защо коронованата жена не можеше да я открие или защо грозникът толкова искаше да изгори „портите й“, които бяха обикновени пурпурни завеси.

Освен ако сънят не се отнасяше до нещо друго извън Делфийския оракул.

Потърках пулсиращите си слепоочия. Продължавах да ровя в спомените си, които не бяха на местата си, и опитвах да се гмурна в дълбокото езеро от знания, които имах, за да открия, че то се бе превърнало в детски басейн. Малко неща може да свършиш с мозък като детски басейн.

На верандата на голямата къща ни чакаше тъмнокос младеж. Той носеше изтъркани черни панталони, риза на групата „Рамонес“^[18] (заради която му дадох бонус точки за вкус) и черно кожено яке. На кръста му висеше меч от стикска стомана.

— Помня те! — рекох. — Никълъс, синът на Хадес!

— Нико ди Анджело. — Той ме огледа с безцветните си и проницателни очи, напомнящи натрошено стъкло. — Значи е вярно. Ти си напълно смъртен. Около теб трепти аура на смъртта. Голяма вероятност има да загинеш.

— Звучи като прогноза за времето — изсумтя Мег.

Но на мен не ми беше смешно. Застанал лице в лице със сина на Хадес, си спомних мнозината смъртни, които бях пратил в Подземното царство с чумните си стрели. Това винаги ми изглеждаше забавно. Раздавах заслужени наказания за зли дела. Но сега започнах да разбирам ужаса в очите на жертвите си. Не исках около мен да витае аура на смъртта. Определено не желаех да ме съди бащата на Нико ди Анджело.

— Нико — постави ръка върху рамото му Уил. — Наистина трябва да обсъдим общуването ти с хората.

— Хей, само казвам очевидното. Ако това е Аполон и той умре, всичките сме загазили.

— Извини гаджето ми — обърна се към мен Уил.

— Не може ли да не ме наричаш… — завъртя очи Нико.

— Да не искаш да ти викам специалния? — попита Уил. — Единствения?

— Единствено ме дразниш — изръмжа Нико. — Ще ти го върна за това!

— Вие двамата много се карате — избърса нос Мег. — Нямаше ли да гледаме някакъв кентавър?

— Ето ме и мен. — Вратата на къщата се отвори и Хирон излезе с тропот навън, като сведе глава, за да избегне рамката на вратата.

От кръста нагоре приличаше на професора, за когото често се представяше в света на смъртните. Кафявата му вълнена жилетка имаше кръпки по лактите. Карираната му риза не се връзваше съвсем със зелената вратовръзка. Брадата му бе подравнена, но косата му не би минала успешно през щателната проверка за бърлога на плъхове.

От кръста надолу бе бял жребец.

Старият ми приятел се усмихна, макар очите му да бяха пълни с тревога.

— Аполоне, радвам се, че си тук. Трябва да поговорим за изчезванията.