Рик Риърдън
Скритият оракул (10)

9

Разходка през гората.

Гласовете ме подлудяват.

Мразя спагети.

— Това трябва да е лесно — въздъхнах с облекчение.

Налага се да призная, че казах същото и преди да се сбия с Посейдон, а после се оказа, че не е лесно. Въпреки това пътят ни към лагера на нечистокръвните не изглеждаше сложен. Например бях щастлив, че виждам лагера, тъй като той по принцип бе скрит от очите на смъртните. Това предвещаваше, че ще мога да вляза вътре.

От върха на хълма, на който стояхме, цялата долина се бе ширнала пред нас — около осем квадратни километра гори, долини и ягодови полета, опасани от Лонг Айлънд на север и високи могили от другите три края. Точно под нас имаше гъста гора от вечнозелени дървета, която покриваше западната третина от долината.

Зад всичко това сградите от лагера на нечистокръвните блестяха на зимното слънце — амфитеатърът, стадионът за битки с мечове, отворената столова с мраморни колони. В езерото за канута плаваше трирема. Двайсет хижи обграждаха централната поляна, където огнището на лагера весело пламтеше.

В края на ягодовите полета бе голямата къща: викторианско имение на четири етажа, боядисано в небесносиньо, но с бяла тераса. Приятелят ми Хирон бе вътре и вероятно пиеше чай до камината. Най-сетне щях да намеря убежище.

Погледът ми стигна до далечния край на долината. Там, на най-високия хълм, Атина Партенос сияеше в целия си блясък от злато и слонова кост. Някога огромната статуя бе украсявала Партенона в Гърция. Сега пазеше лагера на нечистокръвните от натрапници. Дори оттук долавях силата й като бученето на мощен двигател. Сивооката търсеше заплахи и както винаги изглеждаше бдителна и скучна.

Лично аз бих избрал по-интересна статуя — изобразяваща мен например. Въпреки това панорамният поглед към лагера на нечистокръвните бе впечатляващ. Настроението ми винаги се подобряваше, щом видех това място. То ми напомняше добрите стари времена, когато хората знаеха как да строят храмове и да извършват правилните жертвоприношения. Всичко беше по-хубаво в Древна Гърция, като изключим някои дребни подобрения, извършени от модерните хора — интернет, кроасаните с шоколад, продължителността на живота…

— Как така не съм чувала за това място? — устата на Мег увисна. — Трябва ли да си купим билети?

Засмях се. Винаги обичах да просвещавам някой невеж смъртен.

— Вълшебните граници маскират лагера, Мег. Отвън повечето хора няма да видят нищо освен скучна селска земя. Ако приближат, ще се обърнат в обратната посока и отново ще се загубят. Повярвай, веднъж поръчах пица за лагера. Много е дразнещо.

— Поръчал си пица?

— Няма значение — казах. — А билетите… вярно е, че лагерът не пуска когото да е, но имаш късмет. Познавам ръководството.

Праскови изръмжа. Подуши земята, след това изяде шепа пръст и я изплю.

— Не му харесва вкуса на това място — каза Мег.

— Ами… — намръщих се към карпоя — може да му намерим пръст за саксии, която да е по-плодородна, щом стигнем. Ще убедя боговете да го пуснат, но ще ни е от полза, ако не отхапе главите им. Поне не веднага.

Праскови промърмори нещо за праскови.

— Ситуацията не е наред — започна да яде ноктите си Мег. — Тези гори… Пърси каза, че са диви и омагьосани.

И аз усещах, че нещо не е наред, но го отдадох на моята неприязън към горите. Поради причини, на които не бих искал да се спирам, ги намирах за… неудобни. Въпреки това целта ни бе наблизо и обичайният ми оптимизъм се върна.

— Не се безпокой — уверих Мег. — Пътуваш с бог!

— Бивш бог.

— Бих искал да не ми го напомняш постоянно. Но, така или иначе, лагерниците са дружелюбни. Ще ни посрещнат със сълзи на очи. А и изчакай да видиш видеото за ориентиране?

— Кое?

— Бях му режисьор! А сега ела. Гората едва ли е толкова лоша.

 

Гората беше толкова лоша.

Веднага щом попаднахме под сенките на дърветата, те сякаш ни обкръжиха. Стволовете се събраха един до друг, скриха старите пътеки и откриха нови. Корени се преплитаха по земята и създаваха препятствия от възли и примки. Бе като да вървиш в огромна купа спагети.

При мисълта за спагетите огладнях. Бяха минали само няколко часа от соса на пластове и сандвичите, направени от Сали Джаксън, но смъртният ми стомах вече къркореше за храна. Звуците бяха изключително дразнещи, особено предвид факта, че се движехме през тъмни и страшни гори. Дори карпоят Праскови започна да ми мирише апетитно и ми се запривиждаха сокове и сладоледи.

Както казах по-горе, не обичам горите. Опитвах да се убедя, че дърветата не ме гледат, не се мръщят и не ме одумват. Бяха само дървета. Дори да имаха духове на дриади, тези дриади не можеха да ме държат отговорен за станалото преди хиляди години на различен континент.

„А защо не? — запитах се. — Ти още се чувстваш отговорен.“

Казах си да млъквам.

Пътувахме часове наред. Много по-дълго, отколкото трябваше да ни отнеме разстоянието до голямата къща. Обикновено се оправях по слънцето, което не бе изненада, тъй като хилядолетия наред го бях задвижвал по небето, но под гъстия листак на дърветата светлината се разсейваше и хвърляше сенки, които само ме объркваха.

След като минахме покрай същата скала за трети път, спрях и признах очевидното.

— Нямам идея къде се намираме.

Мег седна върху един паднал дънер.

— Нямаш ли умения за ориентация в дивото? — попита тя. — Не разчиташ ли мъха по дърветата? Не си ли следотърсач?

— Бъркаш ме със сестра ми — отвърнах.

— Праскови може да ни помогне — обърна се Мег към карпоя си. — Можеш ли да намериш изхода от гората?

Последните няколко километра карпоят бе мърморил нервно, стрелкайки очи наляво-надясно. Сега подуши въздуха и ноздрите му потрепериха. След това килна глава.

Лицето му грейна в яркозелено. Излая уплашено, сетне изчезна в облак листа.

— Къде отиде? — скочи на крака Мег.

Огледах дърветата. Подозирах, че Праскови е постъпил интелигентно, като е надушил заплахата и е избягал. Не исках да го казвам на Мег обаче. Тя вече се бе привързала към карпоя. (Нелепо е да се привържеш към малко опасно създание. Но пък ние, боговете, се привързваме към хората, така че нямам право да критикувам.)

— Може би е отишъл да разузнае — предположих. — Вероятно трябва…

АПОЛОНЕ.

Гласът отекна в главата ми така, сякаш някой бе закачил тонколони зад очите ми. Това не беше гласът на будната ми съвест. Тя не бе жена и не бе толкова шумна. Но нещо в женския глас ми бе смразяващо познато.

— Какво не е наред? — попита Мег.

Въздухът стана отвратително сладък. Дърветата надвиснаха над мен като примките на капан.

Пот потече по лицето ми.

— Не можем да останем тук — казах. — Погрижи се за мен, смъртна!

— Моля? — попита Мег.

— Исках да кажа: давай, да вървим!

Затичахме се и се запрепъвахме през корените, като бягахме през лабиринт от скали и клони. Стигнахме чист поток над легло от чакъл. Едва забавих ход. Нагазих до глезените в леденостудената вода.

НАМЕРИ МЕ, заговори гласът отново.

Този път беше толкова шумен, че прониза главата ми, все едно ме бяха ударили с релса. Олюлях се и се строполих на колене.

— Хей! — хвана ме за ръката Мег. — Ставай!

— Не чу ли това?

— Кое дали съм чула?

ПАДАНЕТО НА СЛЪНЦЕТО, прогърмя гласът.

ПОСЛЕДНАТА СТРОФА.

Сгромолясах се по очи в потока.

— Аполоне! — Мег ме завъртя, а гласът й бе изтънял от тревога. — Хайде, ставай! Не мога да те нося!

Но все пак се опита. Пренесе ме през реката, караше ми се и ме ругаеше, но с нейна помощ допълзях до брега.

Легнах по гръб и се загледах в листата над мен. Подгизналите ми дрехи бяха така студени, че горяха. Тялото ми трепереше като изпъната струна на електрическа китара.

Мег свали мокрото ми зимно палто. Нейното бе твърде малко за мен, но тя постави топлия плат на раменете ми.

— Стегни се — заповяда ми тя. — Да не вземеш да полудееш.

Собственият ми смях прозвуча истерично.

— Но… аз чух…

ПЛАМЪЦИТЕ ЩЕ МЕ ПОГЪЛНАТ. ПОБЪРЗАЙ!

Гласовете се разделиха на хор от гневни шепоти. Сенките притъмняха. От дрехите ми се издигна пара. Вонеше на вулканичните изпарения в Делфи.

Част от мен искаше да се свие на кълбо и да умре. Част от мен искаше да стане и да се затича подир гласовете — да намери източника им, — но подозирах, че ако опитах това, разсъдъкът ми щеше да бъде изгубен завинаги.

Мег ми говореше нещо и разтърсваше раменете ми. Опря нос в моя така, че собственото ми отражение се загледа обратно в мен през стъклата на очилата й. Удари ми един силен шамар и успях да разшифровам думите й.

— СТАВАЙ!

Някак си го направих. После се превих на две и повърнах.

Не бях повръщал векове наред. Бях забравил колко е неприятно.

В следващия миг се олюлявахме напред, като Мег почти ме носеше. Гласовете шептяха и спореха, разкъсваха парченца от съзнанието ми и ме отвеждаха в гората. Скоро нямаше да ми остане много.

Нямаше смисъл. Можех да хукна като луд в гората. Това ми прозвуча смешно. Започнах да се хиля.

Мег ме принуди да продължа да вървя. Не разбирах думите й, но тонът й бе настоятелен и неотстъпчив, с достатъчно гняв, който да заглуши ужаса й.

В състоянието, в което се намирах, реших, че дърветата се разделят на пътя ни, като с нежелание ни показват изхода от гората. Видях как в далечината гори огън. Видях откритите долини на лагера.

Стори ми се, че Мег говори на дърветата, казва им да ни направят път. Тази идея бе безумна, но в същия миг беше и забавна. Съдейки по парата, която излизаше от дрехите ми, предположих, че имам температура от около четирийсет и един градуса.

Смеех се истерично, когато с накуцване излязохме от гората и тръгнахме право към лагера, където заварихме дузина тийнейджъри, които приготвяха барбекю. Щом ни видяха, те се изправиха. С дънките, зимните си якета и оръжията по себе си ми заприличаха на най-мрачната група къмпингари, на която бях попадал.

— Здравейте! Аз съм Аполон! — ухилих се аз.

После очите ми се подбелиха и припаднах.