Рик Риърдън
Скритият оракул (33)

32

Village People ще защитят ума ви.

От Y.M.C.A^[54].

Аха!

Тази част е трудна за разказване.

Аз съм роден разказвач. Имам безпогрешен усет за драмата. Бих искал да кажа какво е трябвало да стане — че съм извикал: „Неее!“, скочил съм като акробат, изритал съм кибрита настрана, след което съм нокаутирал Нерон и охранителите му със серия удари като на шаолински монах.

Това щеше да е много яко. Уви, истината ме ограничава. Проклета да си, истино!

Всъщност изломотих нещо в стила на „Н-не, н-недей“ и може би размахах бразилското шалче с надеждата магията му да унищожи враговете ми.

Истинският герой бе Праскови. Карпоят явно долови истинските чувства на Мег, а може би просто не одобряваше да се изгарят гори. Скочи във въздуха и нададе бойния си вик (познахте):

— Праскови! — след което се приземи върху ръката на Нерон, отхапа кибрита от пръстите на императора и тупна на няколко крачки от него, като се облиза и извика повторно: — Гориво!

Предполагам, че искаше да каже „горчиво“ на плодов диалект.

Сцената щеше да е забавна, ако двамата германи не се бяха изправили на крака. Петимата герои и богът гейзер си оставаха вързани на силно запалимите колове, а Нерон още държеше кутийка с кибрит.

— Мег? — загледа се в празната си ръка императорът. Гласът му бе студен като ледена висулка. — Какво означава това?

— П-праскови, ела тук! — гласът на Миг трепереше от ужас. Карпоят скочи до нея и изсъска срещу мен, Нерон и германите.

Мег си пое глътка въздух, като се опитваше да събере кураж, макар да трепереше.

— Нероне… Праскови е прав. Не можеш да изгориш тези хора живи.

Нерон въздъхна и надзърна към телохранителите си за морална подкрепа. Германите обаче още изглеждаха замаяни и се удряха по главите, все едно пробваха да изтръскат вода от ушите си.

— Мег — каза императорът, — опитвам се да удържа Звяра. Защо не ми помагаш? Знам, че си добро момиче. Не бих ти позволил да обикаляш Манхатън сама като улична разбойничка, ако не знаех, че можеш да се справиш. Но да си мека спрямо враговете си, това не е положителна черта. Ти си моята доведена дъщеря. Всеки от тези герои би те убил без колебание при първа възможност.

— Не е вярно, Мег — казах. — Видя какво представлява лагерът на нечистокръвните!

Тя ме огледа притеснено.

— Дори… това да е вярно — тя се обърна към Нерон, — каза ми никога да не се принизявам до нивото на враговете си.

— Наистина — гласът на Нерон бе изопнат като опънато въже. — Ние сме по-добри. По-силни. Ще построим прекрасен нов свят. Но тези дървета, дърдорещи глупости, стоят на пътя ни, Мег. Трябва да ги изгорим като бурени. Единственият начин това да стане е с истински пожар, пламъци, разпалени с кръв. Да направим това заедно. Нека не замесваме Звяра, става ли?

Най-после нещо в ума ми щракна. Спомних си как татко ме наказваше преди векове, когато бях млад бог и опознавах тайните на Олимп. „Не заставай от грешната страна на мълнията ми“, казваше Зевс. Все едно мълнията бе надарена с разум. Все едно Зевс нямаше нищо общо с наказанията, които стоварваше върху мен.

„Не ме обвинявай“, намекваше тонът му. Мълнията пронизва всяка молекула в тялото ти. След много години, когато убих циклопите, които изработваха мълниите на Зевс, това не бе импулсивно решение. Винаги бях мразел мълниите. Бе по-лесно от това да мразя баща си.

Нерон използваше същия тон, когато се наричаше Звяра. Говореше за гнева и жестокостта си, сякаш бяха сили отвъд неговия контрол. Ако изпаднеше в пристъп на ярост… щеше да обвини Мег.

Стана ми лошо. Мег бе възпитана да се отнася към любезния си пастрок Нерон и ужасяващия Звяр като към две отделни личности. Разбрах защо предпочита да прекарва времето си по уличките на Ню Йорк, разбрах защо настроенията й се променяха толкова бързо и от въртяща се в цигански колела рязко ставаше затворена и неприветлива. Никога не знаеше какво може да отприщи Звяра.

Погледна ме. Устните й трепереха. Виждах, че търси изход — убедителен аргумент, който да омилостиви пастрока й, като в същото време й позволи да последва съвестта си. Но аз вече не бях сладкодумният бог, не можех да се меря с оратор като Нерон. И нямаше да играя неговата игра.

Вместо това използвах тактиката на Мег, която винаги говореше кратко и по същество.

— Той е зъл — казах. — А ти си добра. Трябва да направиш избора си.

Досетих се, че Мег не искаше да чуе това. Сви устни и изпъна рамене, като че ли се подготвяше за инжекция против шарка — нещо болезнено, но необходимо. Постави ръка върху къдравия скалп на карпоя.

— Праскови — каза тя тихо, но твърдо, — вземи кибрита.

Карпоят скочи. Нерон нямаше време и да мигне, преди Праскови да грабне кутийката от ръката му и да скочи до Мег.

Германите насочиха копията си. Нерон вдигна ръка, за да ги удържи, и погледна Мег, сякаш сърцето му бе разбито — само дето нямаше такова.

— Виждам, че не си била готова, миличка — каза той. — Вината за това е изцяло моя. Винс, Гари, хванете Мег, но без да я наранявате. Когато се приберем у дома…

Той сви рамене, а на лицето му се изписа съжаление.

— Що се отнася до Аполон и младото плодово демонче, те ще трябва да изгорят.

— Не — изграчи Мег, а после изкрещя с всичка сила: — НЕ! — А с нея изкрещя и Додонският оракул.

Вълната бе толкова силна, че събори Нерон и стражите му. Праскови изпищя и заудря глава в пръстта.

Но този път бях по-подготвен, а когато хорът на дърветата достигна своето кресчендо, успокоих ума си с най-леката мелодия, която можех да си представя. Затананиках Y.M.C.A., която обичах да изпълнявам заедно с Village People, облечен в дрехите на строителен работник, докато не се сбихме с онзи индийски началник… няма значение. Това не е важно.

— Мег! — извадих медните чанове от джоба си, след което й ги подхвърлих. — Сложи ги на централното дърво! Y.M.C.A! Фокусирай енергията на Оракула! Y.M.C.A.

Не бях сигурен, че може да ме чуе. Тя вдигна чановете и загледа как те се полюшват и звънят, преобразявайки звука от дърветата в членоразделна реч.

 

Щастието идва.

Слънцето пада.

Последната строфа.

Искаш ли да чуеш специалните предложения?

 

Мег зяпна от изненада. Обърна се към гората и мина през портала. Праскови запълзя подире й, като клатеше глава.

Исках да ги последвам, но не можех да оставя Нерон и стражите му с шестима заложници. Тръгнах към тях, като не спирах да си тананикам Y.M.C.A.

Дърветата пищяха по-високо отвсякога, но Нерон се изправи на крака. Извади нещо от джоба на палтото си — стъкленица с някаква течност — и опръска земята пред себе си. Съмнявах се от това да излезе нещо добро, но имах по-неотложни проблеми. Винс и Гари се надигнаха. Винс посочи към мен с копието си.

Бях достатъчно ядосан, за да бъда безразсъден. Грабнах острието на оръжието и блъснах с копието нагоре, уцелвайки Винс под брадичката. Той падна смаян и аз сграбчих кожената му броня.

Той бе два пъти по-едър от мен. Не ми пукаше. Вдигнах го от земята. Ръцете ми започнаха да пращят от силата. Чувствах се непобедим, както трябваше да се усеща един бог. Нямах представа защо божествената ми сила се бе върнала, но реших, че не това е моментът да го поставям под въпрос. Завъртях Винс като диск и го метнах към небето с такава сила, че той остави дупка във формата на герман в дървесния покров и изчезна от погледа ми.

Аплодисменти за имперския телохранител и за неговата невероятна смелост. Въпреки демонстрацията ми на сила Гари ме нападна. Счупих с една ръка копието му. С другата пробих дупка в щита му и ударих гърдите му с достатъчна мощ, че да нокаутирам носорог.

Той се просна на земята.

Погледнах към Нерон. Вече чувствах как силите ми отслабват. Мускулите ми се връщаха към жалката си смъртна отпуснатост. Надявах се само да имам достатъчно здравина, за да откъсна главата на Нерон и да я натикам в лилавия му костюм.

— Ти си глупак, Аполончо — изръмжа императорът. — Винаги гледаш в погрешната посока.

Той надзърна към ролекса си.

— Моят чистач ще пристигне всеки момент. Щом унищожим лагера на нечистокръвните, ще превърна останките му в нова градина. В същото време ти ще си тук и ще гасиш огньове.

След което извади сребърната запалка. Типично за Нерон да има няколко запалителни уреда под ръка. Взрях се в лъскавото масло, с което бе опръскал земята… Разбира се. Гръцки огън.

— Недей — казах.

— Сбогом, Аполоне — ухили се Нерон. — Остават ми само още единайсет олимпийци.

И пусна запалката.

 

Така и не получих възможност да му откъсна главата.

Можех ли да го спра да избяга? Вероятно. Но пламъците бушуваха между нас, изгаряха треви и кости, корени и самата земя. Огънят бе прекалено буен, за да го стъпча, а и гръцкият огън не можеше да бъде стъпкан. И напредваше към шестимата заложници.

Оставих Нерон да си тръгне. Някак изправих Гари на крака и извлякох замаяния от удара герман до мравуняка. После изтичах до коловете.

Най-близо до мен бе Остин. Увих ръце около основата и започнах да дърпам, напълно забравяйки правилните техники за вдигане на тежести. Мускулите ми се напрегнаха. Очите ми се ококориха от усилието. Успях да издигна кола толкова, че да го съборя назад. Остин се размърда и простена.

Извлякох го с все какавидата до другия край на сечището, колкото се може по-далеч от пламъците. Можех да го отведа и в гората на Додонския оракул, но имах чувството, че няма да му помогна, ако го поставя в мъртво сечище, пълно с безумни гласове, и то точно на пътя на приближаващите пламъци.

Изтичах обратно до коловете и повторих процеса — изрових Кайла, после бога гейзер Поли, сетне и останалите. По времето, в което изтеглих Миранда Гардинър в безопасност, огънят се бе превърнал в бушуваща приливна вълна и беше само на сантиметри от портите на горичката.

Божествената ми сила си беше отишла. Мег и Праскови ги нямаше никакви. Бях спечелил няколко минути за заложниците, но пожарът накрая щеше да погълне всички ни. Паднах на колене и заплаках.

— Помогнете ми — огледах тъмните дървета, преплетени и заплашителни. Не очаквах никаква помощ. Не бях свикнал дори да моля за нещо подобно. Аз бях Аполон. Смъртните се молеха на мен! И да, понякога може и да бях нареждал на героите да ми вършат малко работа, като това да започнат война или да ми върнат изгубен вълшебен предмет от бърлога на чудовище, но това не се броеше. — Не мога да се справя сам. — Представих си как лицето на Дафна плува под кората на едно дърво, после под тази на друго. Скоро дърветата щяха да изгорят. Не можех да ги спася, не и повече, отколкото спасих Мег, изгубените герои или себе си. — Толкова съжалявам. Моля, простете ми.

Главата ми явно се замая от вдишания пушек. Получих халюцинации. Бляскавите форми на дриади се появиха от дърветата. Цял легион Дафни в ефирни зелени рокли. Израженията им бяха меланхолични, все едно знаеха, че отиват на смърт, но все пак обградиха пожара. Вдигнаха ръце и земята изригна в краката им. Кален поток заля пламъците. Дриадите насочиха горещината на огъня към телата си. Кожата им почерня. Лицата им се втвърдиха и напукаха.

Веднага след като и последните пламъци угаснаха, дриадите станаха на пепел. Искаше ми се да се разпадна с тях, да заплача, но огънят бе накарал сълзите ми да изсъхнат. Не бях искал толкова много жертви, не ги бях очаквал. Почувствах се кух, виновен и посрамен.

После се сетих колко пъти бях копнял за жертви, колко герои бях пратил на смърт. Дали те бяха по-малко благородни или храбри от тези дриади? И все пак не бях изпитвал угризения на съвестта, докато ги изпращах на смъртоносните мисии. Бях ги използвал и захвърлял. Съсипал бях живота им в името на моята слава. Бях същото чудовище като Нерон.

Вятър повя от сечището — странно топъл за сезона повей, който издигна пепелта и я прекара през сплетените клони, препречващи гледката към небето. Чак след като бризът се успокои, осъзнах, че това трябва да е бил моят стар съперник, Западният вятър, който опитваше да ме утеши. Той бе отнесъл останките към следващото им красиво прераждане. След всички тези векове Зефир бе приел извинението ми.

Открих, че сълзите ми не са напълно пресъхнали.

— Къде съм? — изпъшка някой зад гърба ми.

Остин се бе събудил. Допълзях до него, заплаках от облекчение и целунах лицето му.

— Красивият ми син!

Той премигна объркан към мен. Плитките му бяха поръсени с пепел като скреж на полето. Предполагам, че му отне известно време да разбере защо някакво пъпчиво момче, което не е съвсем наред, му се радва толкова.

— Добре… Аполоне — той опита да мръдне. — Какво по… Защо съм увит в смрадливи превръзки? Може ли да ме освободиш?

Засмях се истерично, което едва ли успокои Остин. Започнах да дера по превръзките му, но не постигнах нищо. После си спомних счупеното копие на Гари. Взех върха и прекарах няколко минути в разопаковането на Остин.

След като най-накрая се отърва от кола, той закуцука наоколо, за да върне кръвообращението в крайниците си. Огледа сцената — димящата гора, другите затворници. Додонският оракул бе спрял да пищи (но откога?). Ярка кехлибарена светлина блестеше от портала.

— Какво става? — попита Остин. — Къде ми е саксофонът?

Хубави въпроси. Искаше ми се да имам хубави отговори. Но знаех, че Мег Макафри още обикаля в гората, и не харесах това, че дърветата са замлъкнали.

Загледах немощните си ръце на смъртен. Запитах се защо бях почувствал внезапен прилив на божествена сила в битката с германите. Да не би емоциите ми да я бяха отключили? Дали това не бе първият знак, че божествената ми жизненост се завръща? Или може би Зевс отново се бъзикаше с мен — даваше ми да вкуся от старата си сила, преди отново да ми я отнеме.

Помниш ли това, хлапе? Е, НЯМАШ ГО!

Искаше ми се отново да призова тази мощ, но трябваше да се оправям с каквото имам. Подадох на Остин счупеното копие.

— Освободи останалите. Аз се връщам след малко.

— Отиваш там? — зяпна ме Остин невярващо. — Безопасно ли е?

— Съмнявам се — отвърнах.

И после се затичах към Оракула.