Рик Риърдън
Скритият оракул (34)

33

Раздялата е болезнена.

Нищо сладко няма в нея.

Не стъпвай на лицето ми.

Дърветата използваха вътрешните си гласове.

Докато минавах през прага, осъзнах, че все още говорят, бърборейки като сомнамбули на купон.

Огледах горичката. От Мег нямаше и следа. Извиках името й. Дърветата отвърнаха, усилвайки собствените си гласове. Очите ми се кръстосаха.

Облегнах се на най-близкия дъб.

— Полека, човече — каза дървото.

Продължих напред, а дърветата започнаха да римуват, сякаш пееха детска песен.

 

Сини пещери.

Цвета удари.

На запад гори.

Страниците разлисти.

Индиана.

Узрял ли е бананът?

Щастието идва.

Змии и хлебарки.

 

Нищо от това нямаше смисъл, но всеки ред носеше тежестта на пророчество. Чувствах се като че ли дузина важни съобщения, всяко от които ключово за оцеляването ми, се сливаха в едно, след което биваха зареждани в пушка и изстрелвани в лицето ми.

(Това беше добро. Трябва да го използвам в някое хайку.)

— Мег — извиках отново.

Нямаше отговор. Гората вече не ми се струваше толкова голяма. Как можеше да не ме е чула? Как можеше да не съм я видял.

Продължих да се тътря напред, взимайки си перфектен тон Ла, за да остана съсредоточен. Когато стигнах втория кръг, дърветата, тоест дъбовете, се разприказваха.

— Хей, приятелче, имаш ли петаче? — попита едното.

Второ пробва да ми разкаже виц за пингвин и монахиня. Трето рекламираше на съседа си кухненски робот.

— Нямаш представа какво прави със спагетите.

— И спагети ли готви? — възкликна другото дърво.

— Макароните стават за минути! — въодушеви се дъбът продавач.

Не разбирах защо един дъб би искал спагети, но продължих да вървя. Страхувах се, че ако се заслушам прекалено внимателно, ще си поръчам кухненския робот на три бързи вноски от 39,99 долара и разсъдъкът ми ще е изгубен завинаги.

Накрая се добрах до центъра на горичката. В далечния край на най-голямото дъбово дърво Мег седеше опряла гръб в ствола и присвила очи. Камбанките все още бяха в ръката й, но висяха забравени. Медните цилиндри дрънчаха приглушено от роклята й.

Праскови се клатеше напред-назад в краката й, като не спираше да се хили.

— Ябълки? Праскови! Манго? Праскови!

— Мег — докоснах я по рамото.

Тя потръпна. Съсредоточи се върху мен, сякаш бях сръчно направена зрителна измама. Очите й блестяха от страх.

— Прекалено много — каза тя, — прекалено много.

Гласовете я държаха в хватката си. Дори за мен бе трудно да ги удържа — все едно сто радиостанции свиреха едновременно и насила разцепваха черепа ми с различни канали. Но аз бях свикнал на пророчествата. Мег, от друга страна, бе дъщеря на Деметра. Дърветата я харесваха и се опитваха да си споделят с нея, да привлекат вниманието й по едно и също време. Скоро щяха да увредят разума й завинаги.

— Чановете — казах. — Окачи ги на дървото!

Посочих най-ниския клон, който бе доста над главите ни. Сам никой от нас не можеше да го стигне, но ако повдигнех Мег…

Тя отстъпи назад и поклати глава. Гласовете на Додона бяха толкова хаотични, че не бях сигурен дали ме е чула. Ако беше, или не ме бе разбрала, или ми нямаше доверие.

Трябваше да сподавя чувството за предателство. Мег бе доведената дъщеря на Нерон. Изпратена беше да ме подмами дотук. Цялото ни приятелство бе лъжа. Нямаше право на недоверие към мен.

Но не можех да й се сърдя. Ако я обвинявах за начина, по който Нерон бе изкривил емоциите й, бях не по-добър от Звяра. Освен това, макар тя да бе лъгала, че ми е приятелка, това не означаваше, че аз също съм лъгал. Тя беше в опасност. Нямаше да я оставя сама с безумието на вицовете за пингвини.

Приведох се и преплетох пръсти, за да оформя стъпало.

— Моля те.

Вляво от мен Праскови се търкулна и се зае да вие:

— Спагети? Праскови!

Мег направи гримаса. Прочетох по погледа й, че е решила да ми съдейства. Не защото ми вярваше, а защото Праскови страдаше.

А тъкмо бях започнал да мисля, че чувствата ми не могат да бъдат ранени по-лошо… Едно бе да те предадат. Съвсем друго да те смятат за по-маловажен от плодов дух в пелени.

Въпреки това останах стабилен, докато Мег стъпваше с левия си крак в ръката ми. С цялата си налична сила я повдигнах нагоре. Тя стъпи върху раменете ми и опря червена маратонка на главата ми. Отбелязах си наум да си подготвя бележка за скалпа. ВНИМАНИЕ, НЕ СТЪПВАЙТЕ ВЪРХУ ПОСЛЕДНОТО СТЪПАЛО!

С опрян гръб в дъба почувствах гласовете на гората, които минаваха под ствола му и барабаняха върху кората му. Централното дърво явно бе антена за безумия.

Коленете ми щяха да се подгънат. Подметките на Мег стържеха по челото ми. Тонът Ла, който си бях взел, бързо се понижи в Сол диез.

Най-накрая Мег върза камбанките на клона. Скочи долу, след което нозете ми се подвиха и двамата останахме проснати в прахта.

Медните чанове се разлюляха и зазвъняха, поемаха ноти от вятъра и създаваха акорди от дисонанси.

Гората притихна, сякаш дърветата се заслушаха и замислиха.

— Колко хубаво.

Сетне земята изтътна. Централният дъб се разтърси с такава енергия, че заваляха жълъди.

Мег се изправи на крака. Приближи дървото и докосна кората.

— Говори — нареди тя.

Един глас избумтя от чановете като мажоретка, пищяща през мегафон.

 

Имаше някога бог на име Аполон,

който влезе в куха синя пещера.

Върху трикрак стол

бронзов огнедишащ.

Накаран бе да поеме смъртта и лудостта.

 

Камбаните замръзнаха. Гората се успокои, все едно бе доволна от смъртната присъда, която ми бе произнесла.

 

Какъв ужас!

Можех да понеса сонет. Четиристишие щеше да е повод за празник. Но само най-смъртоносните пророчества биваха изричани под формата на хумористично петстишие.

Загледах камбанките с надеждата те отново да заговорят и да се поправят.

Пардон, грешката е наша! Това пророчество бе за друг Аполон!

Но късметът не бе с мен. Връчиха ми указ, по-лош от хиляда реклами за спагети.

Праскови се изправи, тръсна глава и изсъска към дъба, като така илюстрира перфектно емоциите ми. После прегърна глезена на Мег, като че ли това беше единственото нещо, което го спасяваше на този свят. Сцената щеше да е сладка, ако не бяха зъбите и блестящите очи на карпоя.

Мег ме погледна предпазливо. Стъклата на очилата й бяха целите напукани.

— Това пророчество — каза тя. — Разбра ли го?

— Може би. Части от него — преглътнах малко сажди. — Трябва да поговорим с Рейчъл.

— Ние не трябва да правим нищо — тонът на Мег бе киселинен като вулканичните газове на Делфи. — Свърши каквото трябва. Това е последната ми заповед.

Изреченото ме удари като копие в брадичката, макар вече да ме бе излъгала и предала.

— Мег, не можеш — опитах да предпазя гласа си от треперене. — Ти прие службата ми. Докато изпитанията ми не свършат…

— Свободен си.

— Не! — не можех да понеса идеята да ме изоставят, не и отново. Не и от тази калпазанка, която бях обикнал толкова. — Не бива да вярваш на Нерон. Чу го как обяснява плановете си. Иска да срине целия остров! Видя какво опита да направи със заложниците.

— Той нямаше да ги остави да изгорят. Обеща. Удържа се. Видя го. Това не беше Звяра.

Почувствах ребрата си като прекалено опънати струни на арфа.

— Мег… Нерон е Звяра. Той е убил баща ти.

— Не! Нерон е пастрокът ми. Баща ми… той освободи Звяра. Той го ядоса.

— Мег…

— Спри! — запуши уши тя. — Ти не го познаваш. Нерон е добър с мен. Мога да говоря с него. Мога да оправя нещата.

Отказът й бе толкова цялостен и ирационален, че осъзнах, че няма как да споря с нея. Напомни ми болезнено за мен самия, когато паднах на земята. Отказвах да приема новата си реалност. Без помощта на Мег щяха да ме убият. Сега обаче ролите ни бяха разменени.

Пристъпих към нея, но ръмженето на Праскови ме спря на място.

— Приключихме — отдръпна се назад Мег.

— Не може — казах. — Ние сме свързани. Все едно дали ти харесва, или не.

Спомних си, че тя ми бе казала същото нещо само преди няколко дни.

Погледна ме за последно зад напуканите стъкла на очилата си. Бях готов на всичко, за да чуя вика й. Исках да обикаляме улиците на Манхатън и тя да прави цигански колела. Липсваше ми търчането на три крака в Лабиринта. Навит бях и за битка в боклуците на някоя уличка.

Но вместо това тя се обърна и избяга, следвана от Праскови. Стори ми се, че се разтваря сред дърветата, точно както бе направила Дафна преди години.

Над мен вятърът накара чановете да иззвънят. Този път от дърветата не долетяха гласове. Не знаех колко дълго Додона щеше да остане притихнала, но не исках да съм тук, когато дърветата отново започнеха да разказват вицове.

Обърнах се и зърнах нещо странно в краката си — стрела с дъбова дръжка и зелено перо.

Не трябваше да има стрела тук. Не бях донесъл такава в гората. Ала бях толкова замаян, че не си задавах въпроси. Предприех това, което би направил всеки стрелец — вдигнах я и я поставих в колчана си.