Рик Риърдън
Скритият оракул (16)

15

Упражненията те правят съвършен.

Ха-ха-ха. Не мисля.

Не обръщайте внимание на плача ми.

Искаше ми се да имам медицинска бележка, за да се извиня от физическото. Честно, не ви разбирам вас, смъртните. Опитвате се да запазите добра физическа форма с лицеви опори, коремни преси, бягане по осем километра с препятствия, както и с друга тежка работа, която включва потене. И през цялото време знаете, че това е загубена битка. Най-накрая вашите немощни тела ще минат срока си на годност, ще се развалят и ще се сбръчкат и увиснат. И ще имате лош, старчески дъх.

Ужасно е! Ако аз искам да си сменя формата, възрастта, пола или вида, просто си го пожелавам и ето — вече съм млад женски трипръст ленивец. Няма как да го направите с лицеви опори. Не виждам логиката в постоянните ви усилия. Упражненията служат единствено за да ви напомнят по най-болезнения начин, че не сте бог.

В края на военните тренировки на Шермън Йънг се бях задъхал и плувнал в пот. Чувствах мускулите си като трептящи колонки желатинов десерт.

Не се усещах специален (макар и някога майка ми Латона да настояваше, че съм такъв). Бях изкушен да обвиня Шермън, задето не се отнасяше към мен като към специален.

Изръмжах това на Уил. Попитах го къде е отишла водачката на хижата на Арес. Клариса ла Рю поне можех да очаровам с ослепителната си усмивка. Но уви, Уил ми съобщи, че тя следва в Университета на Аризона. Защо всички яки хора отиват да учат висше образование?

След мъченията се върнах с олюляване в хижата и си взех още един душ.

Душовете са хубаво нещо. Може би не колкото бекона, но хубаво.

Вторият ми сутрешен час бе мъчителен по друга причина. Трябваше да посетя уроци по музика в амфитеатъра, провеждани от сатир на име Удроу.

Удроу ми изглеждаше нервен от това, че идвам в малкия му клас. Вероятно бе чувал легендата как съм одрал сатира Марсий жив, след като ме е предизвикал на музикално състезание. (Както казах, тази част от легендата беше напълно неистинна, но слуховете имат невероятната способност да не отшумяват — особено когато са били разпространявани от мен.)

Удроу премина през минорната гама с флейтата си. Остин нямаше проблеми с нея, макар да се мъчеше с цигулката, която не бе неговият инструмент. Валентина Диаз, дъщеря на Афродита, даде всичко от себе си в битка с един кларнет и произведе звуци, напомнящи басет^[33], скимтящ по време на гръмотевична буря. Демиън Уайт, син на Немезида, отмъсти в името на майка си на една акустична китара. Свиреше с такава сила, че скъса струна.

— Унищожи я! — извика Чиара Бенвенути. Тя бе красивото италианско момиче, което бях забелязал предишната нощ. Дъщеря на Тюхе, богинята на късмета. — Тази китара ми трябваше!

— Млъквай, късметлийке — промърмори Демиън. — В истинския живот се случват инциденти. Струните понякога се късат.

Чиара отвърна нещо на италиански, което реших да не превеждам.

— Може ли? — посегнах аз към китарата.

Демиън с колебание ми я подаде. Аз се протегнах към калъфа на китарата в краката на Удроу. Сатирът подскочи почти на метър във въздуха.

— Спокойно, Удроу — засмя се Остин. — Просто взима друга струна.

Признавам, че се зарадвах на реакцията на сатира. Щом още можех да плаша сатири, вероятно имаше надежда да си върна част от предишната сила. Оттук можех да се движа само нагоре, като се науча да плаша селскостопански животни, после герои и чудовища, а накрая и низши божества.

За броени секунди смених струната. Бе приятно да правя нещо толкова просто и познато. Настроих китарата, но спрях, когато осъзнах, че Валентина плаче.

— Това бе толкова красиво! — Избърса тя една сълза от бузата си. — Коя е тази песен?

— Просто настройвах китарата — примигнах аз.

— Да, Валентина, контролирай се — скара й се Демиън, макар че очите му бяха почервенели. — Не беше чак толкова красиво.

— Не — подсмръкна Чиара. — Не беше.

Само Остин не изглеждаше развълнуван. Очите му блестяха от нещо като гордост, въпреки че не разбирах защо се чувства така.

Изсвирих гамата До минор. Струната на Си бе отпусната. Винаги се случваше със струната на Си…

Три хиляди години, след като измислих китарата (по време на щур купон с хетите^[34] — дълга история), още не можех да проумея как да настроя струната Си.

Минах през останалите гами, щастлив от факта, че помня всичко.

— Това е лидийски лад — казах. — Започва от четвъртата степен на мажорната гама. Казва се лидийски заради старото царство Лидия, но всъщност е кръстен на едно бивше мое гадже на име Лидия. Тя бе четвъртото момиче, което свалях онази година, така че…

Продължих с леко арпеджио. Демиън и Чиара плачеха прегърнати, удряха се един друг немощно и ругаеха на глас:

— Мразя те. Мразя те.

Валентина бе легнала на пейката в амфитеатъра и трепереше безмълвна. Удроу чупеше на парчета флейтата си.

— Аз съм безполезен! — ридаеше той. — Безполезен!

Дори Остин се бе просълзил и вдигна одобрително палец.

Бях очарован, че част от предишните ми умения бяха останали непокътнати, но допусках, че Хирон ще се подразни, ако вкарам целия музикален клас в депресия.

Дръпнах струната Ре малко силно. Трик, който използвах, за да предпазя обожаващите ме фенове от избухване по време на концертите. Говоря буквално… някои от номерата във „Филмор“^[35] през 60-те… ще ви спестя детайлите.

Изсвирих умишлено един нехармоничен акорд. На мен ми прозвуча ужасно, но лагерниците излязоха от унеса. Седнаха, избърсаха сълзи и загледаха втрещено, докато изпълнявах простата прогресия 1–4–5.

— Да, човек. — Остин опря цигулката си в брадичката и започна да импровизира. Лъкът му играеше по струните. Двамата кръстосахме погледи и за миг бяхме повече от семейство. Станахме част от музиката и комуникирахме на ниво, което само боговете и музикантите можеха да разберат.

Удроу развали магията.

— Това е невероятно — разрида се сатирът. — Вие двамата трябва да преподавате на класа. Какво ли съм си въобразявал? Моля те, не ме одирай!

— Скъпи мой сатире — казах, — никога не бих…

Внезапно пръстите ми изтръпнаха. Стъписвайки се, изпуснах китарата си. Инструментът падна надолу по каменните стълби на амфитеатъра с дрънчене и тракане.

— Добре ли си? — свали лъка си Остин.

— Аз… да, разбира се.

Но не бях добре. За няколко мига бях изпитал благословията на някогашния си талант. Но новите ми пръсти на смъртен не бяха готови за това. Мускулите на ръката ме боляха. По кожата ми, където бях докосвал грифа, имаше червени ивици. Чувствах дробовете си смачкани и изпразнени от кислород, макар да не бях пял.

— Уморен съм — казах смаян.

— Ами да — кимна Валентина. — Начинът, по който свиреше, беше нереален!

— Всичко е наред, Аполоне — рече Остин. — Ще станеш по-силен. Когато героите използват уменията си, се изморяват бързо, особено първия път.

— Но аз не съм…

Не съумях да довърша изречението. Не бях герой, нито пък бог. Не бях на себе си. Как можех отново да изпълнявам музика, знаейки, че съм повреден инструмент. Всяка нота щеше да ми носи само болка и умора. Струната B никога нямаше да е настроена.

Нещастието явно се изписа на лицето ми.

Демиън Уейн стисна юмруци.

— Не се тревожи, Аполоне. Вината не е твоя. Ще накарам тази глупава китара да си плати.

Не опитах да го спра, когато той тръгна надолу по стълбите. Част от мен се отдаде на перверзната наслада от начина, по който той стъпка китарата, докато тя не стана на жици и трески.

— Идиот! — възмути се Чиара. — Сега никога няма да дойде моят ред!

— Ами… — направи гримаса Удроу — … благодаря на всички. Добър клас сте!

 

Стрелбата се оказа още по-голяма излагация.

Ако отново стана бог (не ако — когато, когато), първото ми действие ще е да изтрия спомените на всички, които видяха унижението ми по време на този урок. Уцелих мишената в центъра само веднъж. Веднъж! Останалите ми изстрели бяха ужасни. Две от стрелите дори не улучиха черния кръг, и то само от сто метра. Захвърлих лъка настрана и заплаках от срам.

Кайла бе инструктор на класа ни, но търпението и добротата й само ме подтикнаха да се почувствам по-зле. Тя вдигна лъка ми и предложи да ми го върне отново.

— Аполоне — каза тя, — тези три изстрела бяха фантастични. Малко повече тренировки и…

— Аз съм богът на стрелбата! — нададох вой. — Не би трябвало да имам нужда от тренировки!

Дъщерите на Нике се захилиха до мен. Те имаха ужасно подходящи имена — Холи и Лоръл Виктор^[36]. Напомняха ми на страховитите атлетични африкански нимфи, с които Атина прекарваше времето си около езерото Тритон.

— Хей, бивш боже — каза Холи и постави една стрела на тетивата. — По-добър ставаш единствено с тренировки.

Тя уцели само седмица в червения кръг, но не изглеждаше обезкуражена.

— За теб може и да важи — отвърнах аз, — ти си смъртна.

— Ти вече също — изсумтя сестра й Лоръл. — Свиквай с това. Победителите не се оплакват.

Тя пусна стрелата си, която улучи тази до сестра й, но все пак попадна в червения кръг.

— Затова съм по-добра от Холи. Тя винаги мрънка.

— Да бе, сигурно — изръмжа Холи. — Нещото, от което се оплаквам, е колко си смотана.

— Сериозно? — отвърна Лоръл. — Хайде тогава. Най-добрите два от три изстрела. Загубилият чисти тоалетните за месец.

— Става!

И така двете забравиха за мен. От тях наистина щяха да излязат страхотни тритонски нимфи.

Кайла ме хвана за ръката и ме дръпна настрана.

— Тези двете… кълна се. Направихме ги отговорнички на Нике, за да се състезават една с друга. Иначе досега да са завладели лагера и да са обявили диктатура.

Предполагам, че искаше да ме ободри, но аз не можех да бъда утешен лесно.

Загледах се в пръстите си, които вече бяха ожулени от стрелбата, както и изтръпнали от китарата. Невъзможно. Агонизиращо.

— Не съм способен да направя това, Кайла — промърморих. — Твърде съм стар, за да съм отново на шестнайсет.

Кайла постави ръката си върху моята. Под зелената боя на косата си бе рижава, с лунички по лицето и ръцете си. Напомни ми много на баща си, канадския треньор по стрелба Дарън Ноулс.

Имам предвид другия й баща. И да, разбира се, че е възможно герой да се пръкне от такава връзка. Защо не? Зевс роди Дионис от бедрото си. Атина имаше едно дете, създадено от носна кърпичка. Защо такива неща ви изненадват? Ние, боговете, сме способни на безброй чудеса.

Кайла си пое дълбоко въздух, все едно се подготвяше за точен изстрел.

— Можеш да го направиш, татко. Вече си добър. Много добър! Трябва само да премериш очакванията си. Бъди търпелив, бъди смел. Ще станеш по-добър.

Изкуших се да се изсмея. Как можех да се примиря с това да съм просто добър? Защо трябваше да се стремя да съм по-добър, когато преди бях божествен?

— Не — казах аз с горчивина, — това е твърде болезнено. Кълна се в реката Стикс, докато отново не стана бог, няма да използвам нито лък, нито музикален инструмент.

Хайде, сега можете да ме нахокате. Това бе тъпа клетва, произнесена в миг на самосъжаление и мрънкане. Но бе приковаваща. Една клетва, дадена в името на реката Стикс, имаше тежки последици, ако бъде нарушена.

Ала не ми пукаше. Зевс ме беше прокълнал, обричайки ме на тленност. Нямаше да се правя, че всичко е наред. Нямаше да съм Аполон, докато наистина не станех Аполон. За момента бях глупав младеж на име Лестър Пападопулос. Може би щях да си губя времето с умения, за които не ми дремеше — битка с мечове или бадминтон например, — но нямаше да оскверня спомена за някогашното съвършенство на моята музика и стрелба.

— Татко, не го мислиш — взря се ужасена в мен Кайла.

— Напротив!

— Вземи си думите обратно… но не можеш.

Тя надзърна през рамото ми.

— Какво прави той?

Последвах погледа й.

Шермън Йънг вървеше бавно като в транс към гората. Щеше да е глупаво да го последваме в най-опасната част на лагера.

Ето защо с Кайла сторихме точно това.

Ала едва се справихме. Веднага щом стигнахме дърветата, гората притъмня. Температурата падна рязко надолу. Хоризонтът се разтегли така, сякаш бе пречупен през лупа.

Една жена прошепна в ухото ми. Този път познавах добре гласа й. Никога не бе спирал да ме преследва.

Ти ми направи това. Ела. Последвай ме отново.

Страхът изпълни стомаха ми. Представих си как клоните се превръщат в ръце, как листата се полюшват като зелени длани.

„Дафна“, помислих си.

След толкова много векове вината все още ме поглъщаше. Не можех да погледна към дърво, без да се сетя за нея. Дърветата ме изнервяха. Източникът на живот на всяко едно от тях като че ме заливаше със справедлива омраза и ме обвиняваше в толкова много престъпления…

Исках да падна на колене. Исках да помоля за прошка. Но сега не бе правилният момент.

Не можех да позволя на гората да ме обърка отново. Нямаше да допусна друг да попадне в същия капан.

Кайла не изглеждаше засегната. Хванах я за ръката, за да съм сигурен, че ще останем заедно. Изминахме само няколко крачки, но ги почувствах като военните упражнения, преди да стигнем Шермън Йънг.

— Шермън — дръпнах го за ръката аз.

Той опита да се отблъсне от мен. За щастие, бе тромав и замаян, иначе и аз щях да се сдобия с белези. Кайла ми помогна да го обърна.

Очите му потръпнаха, все едно сънуваше в будно състояние.

— Не, Елис. Трябва да го намеря. И скъпата Миранда.

Погледнах към Кайла, за да получа обяснение.

— Елис е от хижата на Арес — каза тя. — Той е един от изчезналите.

— А скъпата Миранда?

— С Шерман станаха гаджета преди около седмица.

— А…

Шермън опита да се освободи.

— Трябва да я открия.

— Миранда е хей там, приятелю — излъгах. — Ще те отведа при нея.

Той спря да се бори. Очите му се завъртяха така, че виждах само бялото им.

— Хей там.

— Да.

— Елис?

— Да, аз съм — отвърнах. — Елис.

— Обичам те, човек — заплака Шермън.

Въпреки това ни трябваше цялата сила, за да го измъкнем от дърветата. Помнех случая, когато с Хефест се наложи да преборим бога Хипнос и да го върнем в леглото му, след като влезе насън в личните покои на Артемида на планината Олимп. Цяло чудо бе, че се измъкнахме без сребърни стрели в задниците.

Отведохме Шермън до стрелбището. Както си вървеше, премигна и дойде на себе си. Забеляза, че го държим, и се отърси от нас.

— Какво става? — настоя той.

— Бе тръгнал към дърветата — казах.

Той ни погледна като сърдит старшина.

— Не е вярно.

Кайла се протегна към него, но после размисли. Стрелбата бе трудна със счупени пръсти.

— Шермън, ти бе изпаднал в нещо като транс. Говореше за Елис и Миранда.

Зигзагообразният белег върху бузата на Шермън потъмня до бронз.

— Не помня такова нещо.

— Но не спомена другия изчезнал — добавих с надежда да помогна. — Сесил?

— Че за какво ми е да го споменавам, аз не мога да го понасям — изръмжа Шермън. — И не разбирам защо трябва да ти вярвам.

— Гората те бе пленила — казах. — И те привличаше навътре.

Шермън огледа гората, но дърветата отново изглеждаха нормални. Удължените сенки и люлеещите се зелени ръце ги нямаше.

— Виж — каза Шермън. — Ранен съм в главата заради твоята дразнеща приятелка Мег. В случай че съм се държал странно, е заради това.

— Но… — намръщи се Кайла.

— Достатъчно! — излая Шермън. — Ако някой от двамата спомене това, ще ви накарам да си изядете колчаните. Не ми трябва хората да се питат дали мога да се контролирам. Освен това имам да мисля за състезанието.

Той профуча покрай нас.

— Шермън! — извиках аз.

Той се обърна със стиснати юмруци.

— Последното нещо, което помниш — попитах, — преди да се намериш между нас… за какво мислеше?

За частица от секундата на лицето му отново се появи замаяното изражение.

— За Миранда и Елис, както казахте. Мислех… исках да знам къде са.

— Значи си задал въпрос. — Усетих как ме залива ужас. — Искал си информация.

— Аз…

Раковината нададе вой от столовата.

— Но това няма значение — лицето на Шермън потъмня. — Зарежи. Време е за обяд. После ще ви съсипя на трикракото състезание.

Бях чувал и по-лоши заплахи, но Шермън изрече това наистина заплашително и се отправи към столовата.

— Какво стана преди малко? — обърна се към мен Кайла.

— Мисля, че вече знам защо изчезват лагерниците — отвърнах аз.