Рик Риърдън
Скритият оракул (17)

16

Вързан за Макафри.

Може да се озовем в Лима.

Харли е зъл.

Бележка за мен — да опиташ да споделиш жизненоважна информация преди трикрако състезание на смъртта, не е добра идея.

Никой не искаше да ме слуша.

Въпреки оплакванията от предишната нощ лагерниците вече трепереха от вълнение. Бяха прекарали часа, предназначен за обяд, във френетично чистене на оръжие, затягане на брони и шепнене за тайни съюзи. Мнозина опитаха да убедят Харли, архитект на маршрута, да сподели скритите стратегии.

Харли се наслаждаваше на вниманието. В края на обяда масата му бе отрупана с дарове (да се чете — подкупи) — шоколадови сладкиши, буркани с фъстъчено масло, желирани бонбони и моделчета на автомобили. От Харли щеше да излезе чудесен бог. Той прие даровете, промърмори нещо мило в отговор, но не каза нищо полезно на обожателите си.

Опитах да говоря с Хирон за опасностите в гората, но той бе толкова вглъбен в приготовленията преди началото на състезанието, че едва не ме стъпка с копитата си. Обиколи столовата с нервен тропот заедно с отбор от сатири и дриади за рефери, сравняваше картите и раздаваше заповеди.

— Отборите трудно ще бъдат проследени — промърмори той, заровил лице в плановете на Лабиринта. — А и нямаме покритие за решетка Д.

— Но, Хироне — казах, — ако може…

— Тестовата група тази сутрин се озова в Перу — каза той на сатирите. — Това не бива да се повтаря.

— За гората — казах.

— Да, съжалявам, Аполоне. Разбирам, че си притеснен…

— Гората всъщност говори — обясних. — Ако помниш…

Една дриада изтича до Хирон. Роклята й димеше.

— Сигналните ракети избухнаха!

— Богове! — възкликна Хирон. — Те бяха за спешни случаи!

Той се втурна в галоп, последван от тълпата от помощници. И така продължиха нещата. Когато си бог, светът зависи от всяка твоя дума. Когато си на шестнайсет, не толкова.

Опитах да говоря с Харли, като се надявах той да отложи състезанието. Момчето обаче ме сряза с едно простичко:

— Мне.

Както често ставаше с децата на Хефест, Харли си играеше с някакво механично устройство, като движеше пружините и зъбните колелца наоколо. Не ме интересуваше какво е, но попитах Харли за него с надеждата да си спечеля благоразположението му.

— Това е сигнал — каза той, докато наместваше копчето. — За изгубени.

— Имаш предвид отборите от Лабиринта?

— Не. Вие се оправяте сами. Това е за Лио.

— Лио Валдес.

Харли присви очи към устройството.

— Понякога, когато не можеш да си намериш пътя обратно, един сигнал е в състояние да ти помогне много. Само трябва да открия точната честота.

— И откога работиш върху това?

— Откакто той изчезна. Но сега трябва да се концентрирам. Не мога да спра състезанието.

Обърна ми гръб и си излезе.

Загледах се подире му изумен. Шест месеца момчето работеше върху сигнал, с който да намери изгубения си брат Лио. Запитах се дали някой би се постарал толкова, за да ме върне на Олимп. Нещо малко се съмнявах.

Седнах опечален в един ъгъл на столовата и изядох един сандвич. Гледах как слънцето гасне върху зимното небе и се замислих за колесницата си, за нещастните ми коне, затворени в обора, без да има кой да ги изведе.

Разбира се, и без моята помощ другите сили щяха да поддържат космоса в движение. Много различни системи от вярвания захранваха планетите и звездите. Вълците щяха да продължат да гонят Сол по небето. Ра щеше да продължи ежедневното пътуване със слънчевата ладия. Тонатиу да властва, засищан от кръвта, пролята от жертвоприношения в дните на ацтеките. А и онова, другото нещо, науката, щеше да генерира гравитация, квантова физика и там каквото друго трябваше…

Въпреки това чувствах, че не върша работата си, докато чакам трикракото състезание. Дори Кайла и Остин бяха прекалено заети, за да си говорят с мен. Кайла бе казала на Остин за опита ни да спасим Шермън Йънг от гората, но на Остин му бе по-интересно да мие саксофона си.

— Ще съобщим на Хирон по време на вечерята — промърмори той с тръстика в устата. — Няма кой да те чуе преди края на състезанието. Освен това, ако изсвиря правилната мелодия в Лабиринта…

Очите му засияха.

— О, я ела тук, Кайла. Имам идея.

Дръпна я настрана и отново останах сам.

Естествено, разбирах ентусиазма на Остин. Уменията му със саксофона бяха тъй впечатляващи, че бях убеден, че ще се превърне в най-добрия джаз музикант на поколението си. Ако смятате, че е лесно да събереш половин милион гледания в YouTube, докато свириш джаз, хм, помислете отново. И все пак музикалната му кариера нямаше да се състои, ако силата в гората унищожеше всички ни.

Останал без никаква алтернатива (абсолютно никаква), потърсих Мег Макафри.

Забелязах я до единия от мангалите. Разговаряше с Джулия Фейнголд и Алис Миязава. Или по-скоро момичетата на Хермес разговаряха, докато Мег поглъщаше един чийзбургер. Възхищавах се на факта, че Деметра, богинята на зърната, плодовете и зеленчуците, може да има дъщеря, която да е толкова невъзмутимо месоядна.

Но пък и Персефона бе същата. Може да сте чували приказки за това, че богинята на пролетта била сладка, тичала по нарцисите и хапвала зърна от нар, но ви казвам, момичето ставаше страшно, когато нападнеше порция свински ребърца.

Отидох до Мег, а момичетата на Хермес отстъпиха, сякаш бях някой змиеукротител. Реакцията им ми се видя забавна.

— Здравей — казах, — за какво си говорихме?

Мег избърса устата си с ръка.

— Двете искат да разберат плана ни за състезанието.

— Не се и съмнявам. — Свалих едно подслушвателно устройство от ръкава на Мег и го хвърлих обратно на Алис.

— Не може да ни упрекнеш, че опитахме — усмихна се неловко Алис.

— Не, разбира се — отвърнах. — Надявам се и вие да не се обидите от това, което сторих с обувките ви. Приятно състезание!

Момичетата се размърдаха неспокойно и се заеха да проверяват подметките си.

Мег ме погледна по начин, наподобяващ респект.

— Какво им направи?

— Нищо — отвърнах. — Половината от божествеността се крие в това да умееш да блъфираш.

— Какъв тогава е тайният ни план? — изсумтя тя. — Чакай, нека отгатна. Нямаме такъв.

— Виж как бързо се учиш. Наистина възнамерявах да измисля такъв, но се разсеях. Имаме проблем.

— Несъмнено — тя извади две бронзови скоби, подобни на окови, които се преплитаха една в друга. — Видя ли това? Слагат го на краката ни. Поставят ли ги веднъж, остават там, докато състезанието не свърши. Няма вариант да се свалят. Мразя оковите.

— Съгласен съм — изкуших се да добавя: „Особено като ме връзват за малко дете на име Мег“, но вродената ми дипломатичност победи. — Аз обаче говорех за друг проблем.

Разказах й за инцидента по време на стрелбата, когато Шермън едва не бе примамен в гората.

Мег свали котешките очила. Без стъклата тъмните й ириси изглеждаха по-меки и топли… като малки парченца пръст.

— Мислиш, че нещо в гората вика хората?

— Мисля, че нещо в гората отговаря на хората. В древни времена имало Оракул…

— Да, каза ми вече. В Делфи.

— Не. Друг Оракул, по-стар от този в Делфи. Беше свързан с дърветата. Цяла гора говорещи дървета.

— Говорещи дървета — потръпна устата на Мег. — Как се е наричал този Оракул?

— Не мога да си спомня — скръцнах със зъби. — Трябва да знам, трябва да мога да ти отговоря веднага! Но информацията… сякаш нарочно ми се изплъзва.

— И това се случва — каза Мег, — ще се сетиш.

— Не и с мен! Глупав смъртен мозък! Така или иначе, вярвам, че тези дървета са в тази гора. Не знам как и защо. Но шепотите идват от скрития Оракул. Свещените дървета се опитват да изрекат пророчество, да достигнат до онези с най-належащи въпроси, да ги примамят в гората.

— Нали знаеш, че това звучи безумно — постави отново очилата си Мег.

Успокоих дишането си. Напомних си, че вече не съм бог. Трябваше да понеса обидите на смъртните, без да съм способен да ги направя на пепел.

— Просто бъди нащрек — казах.

— Но състезанието дори не минава през гората.

— Въпреки това… не сме в безопасност. Ако можеш да призовеш приятеля си Праскови, ще се радвам на компанията му.

— Казах ти, той идва, когато му скимне. Не мога…

Хирон наду рога толкова силно, че ми причерня. Дадох си още едно обещание — стана ли бог отново, ще се спусна в лагера и ще им взема роговете.

— Герои! — извика кентавърът. — Вържете си краката един за друг и ме последвайте до стартовите позиции!

 

Събрахме се в долина на около стотина метра от Голямата къща. Да стигна толкова далеч без никой да се опита да ме убие, бе малко чудо. С крак, вързан до този на Мег, се чувствах като в утробата на Лето, преди да се родя със сестра ми. И да, помня това доста ясно. Артемида винаги ме буташе настрана и ме ръчкаше в ребрата. Държеше се като малко глиганче.

Казах си в тиха молитва, че ако оцелея след състезанието, ще пожертвам бик в своя прослава. Можеше и да си построя нов храм. Обожавам бикове и храмове.

Сатирите ни насочиха към долината, където се разпръснахме.

— Къде е стартовата линия? — настоя Холи Виктор, като изблъска с рамо сестра си. — Искам да съм на първа позиция.

— Аз искам да съм на първа позиция — поправи я Лоръл. — Ти може да си на втора.

— Не се безпокойте! — каза сатирът Удроу, макар да звучеше силно притеснен. — Всичко ще ви стане ясно след минутка. Веднага щом разбера какво трябва да ви обясня всъщност.

Уил Солас въздъхна. Естествено, беше вързан за Нико. Облегна лакът върху рамото му, все едно синът на Хадес му бе удобна подпора.

— Липсва ми Гроувър. Той беше дори организатор.

— На мен ми стига и тренер Хедж — каза Нико и избута ръката на Уил. — Освен това не говори толкова високо за Гроувър. Хвойничка е хей там.

Той посочи към една от дриадите — хубаво момиче, облечено в светлозелено.

— Гаджето на Гроувър — обясни ми Уил. — Той й липсва. Много.

— Добре, всички! — извика Удроу. — Разпръснете се още малко, моля! Искам да имате достатъчно място един от друг, така че, ако умрете, да не повлечете и останалите отбори със себе си.

— Толкова се вълнувам — въздъхна Уил.

Двамата с Нико закуцукаха настрани. Джулия и Алис от хижата на Хермес провериха обувките си за последно, после се загледаха в мен. Конър Стол бе двойка с Паоло Монтес, бразилския син на Хеба. Никой от двамата не беше особено доволен от това.

Може би Конър бе толкова мрачен, защото обезобразеният му скалп беше покрит с такова количество лечебен мехлем, че главата му изглеждаше като че ли беше изкашляна от котка.

А може би му липсваше брат му Травис.

Когато двамата с Артемида се родихме, нямахме търпение да се озовем на разстояние един от друг. Начертахме си територии и това беше всичко. Но бях готов на какво ли не само за да я видя. Бях сигурен, че Зевс я е заплашил с жестоко наказание, ако се опиташе да ми помогне по времето ми като смъртен. Можеше поне да ми изпрати козметика и дрехи от Олимп — хубава тога, вълшебен крем против акне, може би кифлички с амброзия от кафене „Сцила“. Там правеха страхотно кафе.

Огледах другите отбори. Кайла и Остин бяха вързани заедно и приличаха на смъртоносен тандем улични изпълнители с лъка и саксофона си.

Чиара, сладката дъщеря на Тюхе, бе забита с Демиън Уайт, сина на Немезида. Били Енг от хижата на Деметра бе вързана за Валентина Диаз, която бързо проверяваше грима си в отразяващата повърхност по сребърното палто на Били. Валентина сякаш не забеляза, че от косата й се появяват две клонки като рога.

Реших, че най-голямата заплаха идва от Малкълм Пейс. Никога не бива да подценяваш децата на Атина. Изненадващо, той се бе съюзил с Шермън Йънг. Това не даваше вид на нормално партниране, освен ако Малкълм нямаше някакъв план. Децата на Атина винаги имаха планове и в тях рядко се включваха моите победи.

Единствените герои, които не участваха, бяха Харли и Ниса, които бяха изработили маршрута.

След като сатирите прецениха, че сме се разпръснали достатъчно и оковите на краката ни бяха проверени на два пъти, Харли плесна с ръце, за да привлече вниманието ни.

— Добре! — той заподскача нагоре-надолу нетърпеливо, напомняйки ми на римските деца, които викаха по време на екзекуциите в Колизея. — Ето какво трябва да направите. Всеки отбор има да намери три златни ябълки и после да се върне жив на поляната.

Сред героите се разнесе ръмжене.

— Златни ябълки — казах. — Мразя златни ябълки. Носят само нещастия.

— Аз обичам ябълки — сви рамене Мег.

Спомних си гнилата ябълка, с която бе разбила носа на Кейд на онази уличка. Запитах се дали можеше да използва златните ябълки със същото смъртоносно умение. Може би имахме някакъв шанс.

Лоръл Виктор вдигна ръка.

— Нали първият отбор, който се върне, печели?

— Всеки отбор, който оцелее, печели! — каза Харли.

— Това е нелепо — възмути се Холи. — Може да има само един победител. Първият отбор, който се върне, печели!

— Нека бъде твоето — сви рамене Харли. — Моите правила са да останете живи и да не се убивате взаимно!

— O quê? — Паоло започна да се оплаква толкова шумно на португалски, че Конър трябваше да запуши уши.

— Хайде, стига! — извика Хирон. Седлото му бе претоварено с принадлежности за оказване на първа помощ и сигнални ракети. — Няма да ни трябва излишна намеса, за да направим това нещо опасно. Нека имаме чисто трикрако състезание на смъртта. И още нещо, лагерници, предвид проблемите на тестовата ни група тази сутрин, моля да повторите след мен: не ходете в Перу.

— Не ходете в Перу — заявиха всички.

— Къде е стартовата линия? — изпука с кокалчета Шермън Йънг.

— Няма стартова линия — каза доволно Харли. — Стартирайте оттам, където се намирате.

Лагерниците се огледаха объркано. Внезапно долината се разтърси. По земята се появиха цепнатини, които образуваха огромна зелена шахматна дъска.

— Забавлявайте се! — извика Харли.

Земята зейна под краката ни и паднахме в Лабиринта.