Рик Риърдън
Скритият оракул (4)

3

Някога бях божествен.

Сега съм твърде земен.

Ух, в хайку няма рима.

Докато се тътрехме по Медисън Авеню, умът ми се изпълни с въпроси. Защо Зевс не ми бе дал зимно палто? Защо Пърси Джаксън живееше толкова далеч? Защо пешеходците се взираха в мен?

Запитах се дали божествената ми аура не е започнала да се връща. Може би нюйоркчани бяха втрещени от очевидната ми мощ и неземна красота.

Но Мег Макафри ме върна в реалността.

— Смърдиш — каза тя — и изглеждаш така, сякаш са те пребили.

— Те ме пребиха. Освен това станах роб на малко дете.

— Това не е робство — тя гризна малко от кожичката около нокътя на единия си палец, след което я изплю — … а съвместно съжителство.

— Съжителстваме в смисъла, че ти ми даваш заповеди и аз съм принуден да изпълнявам?

— Да. — Тя спря пред една витрина. — Виждаш ли? Изглеждаш отвратително.

Отражението ми се втренчи в мен, но това нямаше как да е моето отражение. Бе невъзможно. Лицето бе същото като на Лестър Пападопулос от шофьорската книжка. Приличах на около шестнайсетгодишен. Косата ми бе тъмна, средно дълга и къдрава — стил, с който покорявах сърца във времената на Древна Атина и отново през 70-те. Очите ми бяха сини. Лицето ми не бе неприятно, но се загрозяваше от нос, подут като патладжан, от който се бе образувал противен кървав мустак над горната устна. И по-лошото — бузите ми бяха белязани от някакъв обрив, който подозрително приличаше на…

Сърцето ми се качи в гърлото.

— Ужас! — извиках. — Това акне ли е?

Безсмъртните богове не страдат от акне. Това е едно от правата, с които се раждаме. Ала щом приближих стъклото, видях, че кожата ми наистина е обсипана с белези и пъпки.

Стиснах юмруци и изкрещях срещу жестокото небе.

— Зевсе, какво съм сторил, за да заслужа това?

— Ще те арестуват — дръпна ме за ръката Мег.

— Какво значение има? Превърнали са ме в тийнейджър, който дори няма съвършена кожа. Обзалагам се, че нямам и…

С чувство на хладен ужас вдигнах ризата си. Коремът ми бе покрит със синини от падането в кофата и шутовете, които бях изял. Но най-ужасното бе, че го имаше. Шкембето, за него става дума.

— О, не! — Олюлях се на тротоара с надеждата коремът да не ме последва. — Къде са ми плочките? Винаги съм имал плочки? Четири хиляди години не съм имал шкембе. Никога!

— Стига се вайка — сподави смеха си Мег. — Добре си.

— Аз съм дебелак!

— Съвсем нормален си. Нормалните хора нямат плочки. Хайде.

Исках да възразя, че нито съм нормален, нито съм човек, но с нарастващо отчаяние установих, че терминът ме описва напълно.

От другия край на витрината се появи лицето на намръщен охранител. Позволих на Мег да ме поведе надолу по улицата.

Тя подскачаше до мен и от време на време спираше да прибере някоя стотинка или да се завърти около улична лампа. Детето явно не се притесняваше нито от студеното време, нито от опасния път пред нас… или пък от това, че страдах от акне.

— Как може да си толкова спокойна? — настоях. — Ти си полубогиня и крачиш редом до бог, и то на път за среща с други като теб? Нищо от това ли не те изненадва?

— Хм. — Тя сгъна една от двайсетдоларовите ми банкноти на хартиено самолетче. — Виждала съм и по-странни неща.

Изкуших се да попитам какво по-странно може да има от сутринта, която бяхме прекарали, но прецених, че може да не издържа на стреса, ако разбера.

— Ти откъде си?

— Казах ти. От уличката.

— Да, но… родители? Семейство? Приятели?

По лицето й пробяга тръпка. Тя върна вниманието си върху самолетчето от двайсет долара.

— Няма значение.

Силно развитите ми сетива за хората ми подсказаха, че крие нещо, но това не бе необичайно за полубоговете. За деца, благословени с безсмъртни родители, те бяха изключително чувствителни относно произхода си.

— Чувала ли си за лагера на нечистокръвните? А за лагер „Юпитер“?

— Мне. — Тя постави самолета на върха на пръста си. — Колко далеч е къщата на този Пери?

— Пърси. Не съм сигурен. Мисля, че още няколко блока.

Това, изглежда, бе достатъчно за Мег, която продължи да подскача напред, като си подхвърляше хартиеното самолетче и си го връщаше обратно. Направи циганско колело на една пресечка от Седемдесет и втора улица. Притесних се да не би подобните й на светофар дрехи да объркат шофьорите и те да я сгазят. За щастие, шофьорите в Ню Йорк бяха свикнали да заобикалят безгрижни пешеходци.

Реших, че Мег е дива полубогиня. Те бяха рядко срещани, но все пак съществуваха. Без помощ и без да бъде открита от други полубогове или обучена както трябва, бе успяла да оцелее. Но късметът й нямаше да трае вечно. Чудовищата обикновено започваха да ловуват и да убиват младите полубогове, когато те навършеха тринайсет и истинските им способности започнеха да се проявяват. На Мег не й оставаше много. Трябваше да я отведат в лагера на нечистокръвните. Имаше нужда от това, и то не по-малко от мен. Бе имала шанса да ме срещне.

(Знам, че последното звучи очевидно. Всеки, който ме види, е късметлия. Предполагам обаче, че разбирате какво имам предвид.)

Ако бях в обичайното си всевиждащо аз, можех да надзърна в съдбата на Мег. Можех да разчета душата й, да узная всичко, което ми е необходимо, за божествения й родител, силите й, мотивите и тайните й.

Но сега не откривах нищо от това. Можех само да съм сигурен, че е полубогиня, понеже успешно ме бе заробила. Зевс й бе потвърдил това право с гръмотевичен тътен. Чувствах оковите като облак от бананови кори. Която и да бе Мег Макафри, както й да ме бе намерила, вече съдбите ни бяха преплетени.

Това бе почти толкова унизително, колкото и акнето.

Завихме на изток по Осемдесет и втора улица.

Щом стигнахме Второ Авеню, кварталът започна да ми изглежда познат — редици блокове, магазини за компютри, квартални бакалии и индийски ресторанти. Знаех, че Пърси Джаксън живее някъде наоколо, но пътешествията ми по небето със слънчевата колесница ме бяха снабдили с ориентация като на Google Earth. Не бях свикнал да пътувам по земя.

Освен това в тази смъртна форма безгрешната ми памет бе започнала да ми изневерява. Смъртни страхове и нужди замъгляваха мислите ми. Исках да ям. Исках да ида до тоалетна. Тялото ме болеше. Дрехите ми смърдяха. Чувствах мозъка си като покрит с влажен памук. Абе, хора, как издържате на всичко това?

След още няколко блока започна да вали смес от дъжд и сняг. Мег опита да я пробва с езика си, което ми се видя крайно неефективна стратегия да утолиш жаждата си, и то с мръсна вода. Потреперих и започнах да си мисля за хубави неща — за Бахамите, за деветте музи в съвършена хармония, за ужасните наказания, които щях да стоваря върху Кейд и Майки, когато отново стана бог.

Още се питах кой е шефът им и откъде бе разбрал, че ще падна на земята. Нямаше смъртен, който да има това знание. Всъщност колкото повече мислех, толкова по-малко проумявах откъде един бог (друг, различен от мен) би могъл да предвиди бъдещето така ясно. Все пак бях бог на пророчествата, господар на Делфийския оракул, дистрибутор на най-качествените трейлъри на съдбата за последните няколко хилядолетия.

Разбира се, врагове не ми липсваха. Това е естествена последица от това, че съм толкова готин. Но можех да се сетя само за един от тях, който предрича бъдещето. А ако той дойдеше за мен сега, когато бях толкова слаб…

Сподавих тази мисъл. Имах си достатъчно грижи. Нямаше нужда да се плаша до смърт с въпроси от типа на „какво… ако…“.

Започнахме да претърсваме страничните улички, проверявайки имената по пощите и табелките на домофоните. Горен Ийст Сайд бе пълен с Джаксънови. Това ми се стори дразнещо.

След няколко провала завихме зад един ъгъл и ето — паркиран под едно криво дръвче се мъдреше стар модел „Тойота Приус“. На покрива й имаше следи от копита на пегас, които не можеха да бъдат сбъркани с нищо друго. (Откъде знаех? Разпознавам следите от копита, а и нормалните коне не препускат върху тойоти. Пегасите, от друга страна…)

— Аха — казах на Мег. — Приближаваме.

След половин блок малко по-надолу разпознах сградата — пететажна къща с ръждиви климатици, подаващи се от прозорците.

— Voilà! — извиках.

На предните стъпала Мег спря така, все едно се бе ударила в невидима бариера. Обърна се назад към Второ Авеню. Тъмните й очи бяха пълни с тревога.

— Какво има? — попитах.

— Мисля, че ги видях отново.

— Тях? — Проследих погледа й, но не забелязах нищо необичайно. — Бандюгите от уличката?

— Не. Два… — тя размаха пръсти — … сияйни мехура. Видях ги и на Парк Авеню.

Пулсът ми се ускори от анданте темпо до бодряшко алегрето^[7].

— Сияйни мехури? Защо не ми каза нищо?

— Забелязвам много шантави неща — потропа по рамките на очилата си тя. — Казах ти вече. Обикновено не ме безпокоят, но…

— Но сега ни следват — отвърнах аз. — Това не е хубаво.

Отново огледах улицата. Не забелязах нищо нередно, но не се съмнявах, че Мег е зърнала сияйните мехури. Много духове се явяваха по такъв начин. Собственият ми баща, Зевс, веднъж приел образа на сияен мехур, за да съблазни смъртна жена. Защо смъртната е намерила това за съблазнително, нямам представа.

— Трябва да влезем — казах. — Пърси Джаксън ще ни помогне.

Но Мег не помръдна. Не бе показала страх, докато целеше биячите с боклук в онази уличка, но сега явно се чудеше дали да натисне звънеца. Хрумна ми, че може и да е виждала полубогове преди. Може би тези срещи не бяха минали добре.

— Мег — казах аз. — Разбирам, че някои полубогове не са свестни. Мога да ти разказвам много истории за онези, които бях принуден да убия или превърна в билки…

— В билки?

— Но на Пърси Джаксън винаги може да се разчита. Няма от какво да се боиш. А и той ме харесва, аз го научих на всичко, което знае.

— Така ли? — намръщи се тя.

Невинността й ме очарова донякъде. С толкова много неща не беше наясно…

— Разбира се. А сега да вървим.

Позвъних на звънеца. След няколко мига чух приглушения глас на жена.

— Да?

— Здравейте — казах. — Аз съм Аполон.

Мълчание.

— Богът Аполон — добавих, като прецених, че може би е необходимо да съм по-конкретен. — Това трябва да е домът на Пърси, нали?

Последва още мълчание, след което чух два гласа да си шептят нещо. Предната врата изскърца. Аз я отворих. Точно преди да вляза вътре, долових движение с крайчеца на окото си. Загледах се в тротоара, но отново не забелязах нищо.

Може би бях видял отражение. Или светлина, проблеснала в снежинка. А може би наистина имаше сияен мехур. Скалпът ме засърбя от напрежение.

— Какво? — попита Мег.

— Вероятно нищо — опитах да звуча бодро. Не исках Мег да хукне да бяга, при положение че бяхме толкова близо до безопасността. Вече бяхме заедно. Щеше да се наложи да я последвам, ако тя ми заповядаше, а нямах желание да живея завинаги на онази уличка. — Да се качваме. Не можем да караме домакините да чакат.

 

След всичко, което бях сторил за Пърси Джаксън, разчитах на по-топло посрещане. Прегръдки и сълзи, няколко димящи жертвоприношения, малко тържество в моя чест… всичко това щеше да бъде съвсем подходящо.

Вместо това младежът отвори вратата на апартамента и каза:

— Защо?

Както винаги, бях смаян от приликата с баща му Посейдон. Имаше същите синьо-зелени очи, същата тъмна рошава коса, същите красиви черти, които лесно се изкривяваха от смях, но и от гняв. Пърси Джаксън обаче не ходеше като баща си по къси гащи и хавайски тениски. Бе обут в парцаливи дънки и син суитшърт с качулка, на който пишеше: ПЛУВЕН ОТБОР.

Мег отстъпи назад в коридора и се скри зад мен.

— Пърси Джаксън — пробвах да се усмихна. — Бъди благословен. Нуждая се от помощта ти.

— Коя е приятелката ти? — Пърси погледна към Мег.

— Това е Мег Макафри — казах аз. — Полубогиня, която трябва да бъде отведена в лагера на нечистокръвните. Тя ме спаси от улични хулигани.

— Спасила те… — Пърси се взря в насиненото ми лице. — Искаш да кажеш, че не просто си маскиран като пребит тийнейджър. Какво е станало с теб, пич?

— Нали споменах уличните хулигани?

— Но ти си бог.

— По-скоро бях.

— Беше? — премигна Пърси.

— Освен това — рекох — съм почти сигурен, че ни следят злонамерени духове.

Ако не знаех колко много ме обича Пърси Джаксън, можех да се закълна, че се кани да ме фрасне във вече счупения нос.

— Хубаво — въздъхна той. — Двамата може да влезете.