Рик Риърдън
Скритият оракул (15)

14

Сигурно се шегуваш…

Какво, по дяволите, стана тук.

Свършиха ми срич…

Никой не знаеше какво да мисли за Мег.

Не ги обвинявах. Момичето ми изглеждаше още по-странно, след като разбрах коя е майка й. Имах си подозрения отпреди, но се надявах да бъркам. Да си прав през по-голямата част от времето, това е ужасна тегоба.

Но защо ми бе да се страхувам от дете на Деметра?

Добър въпрос.

През изминалия ден направих каквото мога, за да си спомня по-ясно богинята. Някога Деметра бе любимата ми леля. Първото поколение от богове бяха чепати характери (гледам към вас, Хера, Хадес, татко), но Деметра винаги имаше топло и мило присъствие — освен ако не унищожаваше човечеството с глад и зарази. Всички обаче си имаме лоши дни.

Тогава направих грешката да стана гадже на една от дъщерите й. Мисля, че се казваше Хризотема, но ще трябва да ме извините, ако бъркам. Дори като бог ми бе трудно да помня имената на всички си бивши. Младата жена изпя песен за жътвата по време на един от празниците в Делфи. Гласът й бе толкова красив, че се влюбих. Истина е, че се влюбвах в победителя от всяка година, а също и в първия от загубилите, но какво да кажа? Мелодичните гласове ме разчувстват.

Деметра обаче не бе доволна. Откакто дъщеря й Персефона бе отвлечена от Хадес^[32], тя не се радваше, когато децата й стават гаджета с богове.

В крайна сметка двамата се скарахме. Сринахме няколко планини. Опустошихме няколко града. Знаете колко разгорещени стават споровете в семейството. Накрая сключихме неловко примирие, но оттогава страня от децата на Деметра.

А ето че сега бях слуга на Мег Макафри, най-парцаливата дъщеря на Деметра, някога размахвала сърп.

Запитах се кой е бил бащата на Мег, че да привлече вниманието на богинята. Деметра рядко се влюбваше в смъртни. Мег бе и необичайно силна. Повечето деца на Деметра можеха само да подобрят реколтата и да я пазят от вредители. Да въртят златни мечове и да призовават карпои, бе нечувано.

Всичко това мина през ума ми, докато Хирон разпръскваше тълпата и караше всички да свалят оръжията си. Понеже водачката Миранда Гардинър отсъстваше, Хирон помоли Били Енг, последната останала дъщеря на Деметра, да придружи Мег до хижа номер четири. Двете момичета бързо се оттеглиха, а Праскови подскачаше разтревожен зад тях. Мег ме погледна напрегнато.

Не знаех какво друго да сторя, освен окуражително да вдигна палци.

— Ще се видим утре!

Не изглеждаше особено окуражена, когато изчезна в тъмното.

Уил Солас се погрижи за раните по главата на Шермън Йънг. Кайла и Остин застанаха над Конър и спореха за това има ли нужда да му присадят глава. Така се озовах сам по пътя към собствената си хижа.

Легнах на койката си по средата на стаята и се взрях в подпорните греди на тавана. Отново се замислих колко отчайващо простодушно и смъртно бе това място. Как издържаха децата ми в него. Защо не пазеха разпален олтар, защо не украсяваха стените с позлатени барелефи, изобразяващи славните ми подвизи?

Когато чух, че Уил и останалите се връщат, затворих очи и се направих на заспал. Не можех да понеса нито въпросите, нито добротата им, нито опитите да ме накарат да се почувствам като у дома си, макар мястото ми определено да не бе тук.

Притихнаха, когато застанаха на вратата.

— Той добре ли е? — прошепна Кайла.

— Ти би ли била добре в неговото положение? — отвърна Остин.

Настъпи тишина.

— Време е да поспим, момчета — посъветва ги Уил.

— Това е много странно — каза Кайла, — изглежда толкова… обикновен.

— Ще го пазим — рече Остин, — само ние сме му останали.

Сподавих риданието си. Не можех да понеса състраданието им. Това, че не бях способен нито да ги успокоя, нито дори да им противореча, ме накара да се почувствам нищожен.

Някой ме зави с одеяло.

— Лека нощ, Аполоне — каза Уил.

Може би заради убедителния му глас или заради факта, че бях по-изтощен, отколкото някога съм бил през последните няколко века, но веднага потънах в сън.

 

И слава на останалите единайсет олимпийци, не сънувах нищо.

Събудих се на сутринта странно освежен. Гърдите вече не ме боляха. Не усещах носа си като воден балон, закачен за лицето. С помощта на потомството (нека ги нарека хижарите) успях да овладея мистичните тайни на душа, тоалетната и мивката. Четката за зъби ме шокира. Последния път, когато бях смъртен, такива неща не съществуваха. И дезодорант за подмишници — бе ужасно, че ми трябва омагьосан мехлем, за да не смърдя!

Когато приключих със сутрешния си тоалет и се облякох с чисти дрехи от лагера — маратонки, дънки, оранжева риза, на която пишеше „Лагер на нечистокръвните“, и удобно вълнено палто, се усетих някак оптимистично. Може би щях да преживея изпитанието да съм човек.

Разведрих се още повече, когато открих бекона.

Богове, беконът! Обещах си, когато отново стана безсмъртен, да събера деветте музи и заедно с тях да създадем ода, химн за силите на бекона, който да разплаче небесата и да възторгне Вселената.

Беконът бе вкусен.

Може би така щях да озаглавя песента — „Беконът е вкусен“.

А и закуската не бе така формална като вечерята. Напълнихме подносите си на опашка в бюфета и ни се разреши да седим, където искаме. Това ми се стори очарователно. (О, вълнението от самообслужването е така тъжен коментар за някого като мен, който навремето е решавал съдбата на цели народи.) Взех таблата си и намерих Мег, която стоеше на ръба на подпорната стена в столовата, поклащайки крака от едната й страна и наблюдавайки вълните по плажа.

— Как си? — попитах.

— Супер — отвърна Мег, докато дъвчеше гофретата си.

— Ти си могъща героиня, дъще на Деметра.

— Мхм.

Ако можех да съдя по познанията си относно човешките отговори, Мег не изглеждаше въодушевена.

— Твоята сестра в хижата, Били, добре ли се държи?

— Няма проблем с нея.

— А Праскови?

Тя ме погледна косо.

— Изчезна тази нощ. Явно се показва само когато съм в опасност.

— Ами това е добър момент за показване.

— То-ва е до-бър мо-мент за по-каз-ва-не — Мег докосна по квадратче от гофретата си, докато произнасяше сричките. — Шермън Йънг получи седем шева.

Погледнах към Шермън, който седеше на безопасно разстояние в другия край на столовата и гледаше кръвнишки Мег. Грозен зигзагообразен белег разкрасяваше лицето му.

— Не бих се притеснявал — казах на Мег. — Децата на Арес обичат белезите. Освен това на Шермън му отива да прилича на Франкенщайн.

Ъгълчетата на устните й се изкривиха, но погледът й остана отнесен.

— В нашата хижа подът е от трева. Зелена трева. В центъра има дъбово дърво, което подпира тавана.

— Това лошо ли е?

— Алергична съм.

— Ах… — Опитах да си представя дървото в хижата. Някога Деметра бе имала свещена дъбова горичка. Помня, че се бе ядосала много, когато един смъртен принц опита да отсече дърветата.

Свещена горичка…

Внезапно беконът в стомаха ми избуя и се уви около органите ми. Мег ме хвана за ръката, но гласът й бе като далечно бръмчене. Чух само последната и най-важна дума…

— Аполоне?

— Какво? — размърдах се аз.

— Припадна — намръщи се тя, — произнесох името ти шест пъти.

— Така ли?

— Да. Какво ти стана?

Не можех да обясня. Чувствах се така, сякаш стоя на палубата на кораб, докато огромна, тъмна и опасна фигура минава под корпуса му. Бе едва доловима и после изчезна.

— Не знам… нещо за дърветата.

— За дърветата — повтори Мег.

— Едва ли има значение.

Имаше значение. Не можех да се отърся от видението в сънищата ми, коронованата жена, която настояваше да открия дърветата. Онази жена не беше Деметра или поне аз не мислех така. Но идеята за свещените дървета бе събудила спомен в мен… за нещо много старо дори по моите стандарти.

Не исках да говоря за това с Мег, не и докато не намерех време да обмисля нещата. Имаше си достатъчно грижи. Освен това след миналата нощ новата ми господарка ме притесняваше повече отвсякога.

Загледах се в пръстените на ръката й.

— Мечовете снощи. Не прави така.

— Какво? — намръщи се Мег.

— Когато се затваряш и не искаш да говориш. Лицето ти става като циментово.

— Не е вярно — се нацупи тя. — Имам си мечове и се бия с тях. Какво толкова?

— Щеше да е хубаво да знам това от по-рано, когато се борихме с духовете на чумата например.

— Сам каза, че тези духове не могат да бъдат убити.

— Избягваш темата.

Бях наясно с това, понеже бях овладял тактиката още преди много векове.

— Стилът, в който се биеш… с двете извити остриета, е този на димахера, гладиатор от късната Римска империя. Дори тогава е бил рядък. Вероятно най-трудният боен стил за овладяване. Един от най-смъртоносните.

Мег сви рамене. Жестът бе красноречив, но не обясни нищо.

— Мечовете ти са от имперско злато — казах. — Това подсказва римско обучение и те прави добър кандидат за лагер „Юпитер“. Но майка ти е Деметра, гръцката богиня, а не Церера.

— Откъде знаеш?

— Някога бях бог, нали си спомняш този факт? Деметра те призна в лагера на нечистокръвните. Това не е случайно. А и старогръцкото й превъплъщение е далеч по-могъщо. Ти си силна, Мег.

Изражението й стана толкова предпазливо, че се притесних Праскови да не падне от небето, за да започне да ме скубе.

— Така и не съм срещала мама — каза тя. — Не знаех коя е.

— А откъде взе мечовете. От баща си?

Мег начупи гофрета на малки парченца.

— Не. Пастрокът ми ме отгледа. Той ми подари тези пръстени.

— Пастрокът ти. Той ти е подарил пръстени, които стават на мечове от имперско злато. Но какъв човек…

— Добър човек — сопна се тя.

Забелязах стоманената нотка в гласа на Мег и не задълбочих темата. Почувствах, че в миналото й се бе случила голяма трагедия. Освен това се притеснявах, че ако настоявам, ще усетя златните мечове до врата си.

— Съжалявам — казах.

— Мхм. — Мег хвърли парче от гофрета във водата. Една от харпиите, които чистеха лагера, се появи от нищото като деветдесеткилограмова кокошка камикадзе, взе храната и отлетя.

Мег продължи, все едно нищо не беше станало.

— Нека първо преживеем деня. Чака ни състезание следобед.

По врата ме полазиха тръпки. Последното нещо, което исках, бе да ме вържат за Мег Макафри в Лабиринта, но се сдържах да не започна да пищя.

— Не се тревожи за състезанието — казах. — Имам план как да спечелим.

— Така ли? — повдигна вежда тя.

— Или по-скоро ще имам такъв този следобед. Трябва ни повече време…

Рогът от раковина избуча зад нас.

— Добро утро, лагерници — изрева Шермън Йънг. — Настъпи моментът за тренировки! До обяд искам да ревете с кървави сълзи!