Рик Риърдън
Скритият оракул (2)

1

Хулигани удрят лицето ми.

Да можех, бих ги смазал.

Жалко е да си смъртен.

Казвам се Аполон. Някога бях бог.

За четири хиляди шестстотин и дванайсет години свърших много работа. Предизвиках чума сред гърците, обсадили Троя. Благослових Бейб Рут^[1] да направи три хоумръна на финалите по бейзбол 1926-а. Гневът ми заля Бритни Спиърс по време на музикалните награди на MTV през 2007 година.

Но никога през безсмъртния си живот не се бях стоварвал в кофа за боклук. Дори не знам как точно стана.

Просто се събудих, падайки. Небостъргачите се въртяха пред мен. От тялото ми излизаха пламъци. Опитах да полетя. Опитах да се превърна в облак или да се телепортирам в друга част на света. Опитах сто неща, които би трябвало да са лесни за мен, но продължих да падам. Сгромолясах се в тесен каньон между две сгради и БУМ!

Има ли нещо по-тъжно от звука на бог, който тупва в отпадъци?

Лежах и стенех от болка в отворената кофа за боклук. Ноздрите ми пламнаха от миризмата на развалена наденица и употребени пелени. Чувствах, че ребрата ми са счупени, въпреки че това не се очакваше да е възможно.

Мозъкът ми се спече от объркване, но един спомен излезе на повърхността. Гласът на баща ми Зевс.

— ВИНАТА Е ТВОЯ. СЕГА ЩЕ СИ ПОНЕСЕШ ПОСЛЕДСТВИЯТА.

Осъзнах какво се бе случило с мен и заплаках от отчаяние.

Дори за бог на поезията като мен е трудно да опише как се чувствах. Как бихте могли вие, обикновени смъртни, да ме разберете? Представете си да ви съблекат голи и да ви подпалят пред смееща се тълпа. Представете си ледена вода, която изпълва устата и дробовете ви, как ви се образуват синини от налягането, как крайниците ви стават на каша. Представете си да се чувствате посрамени, може би уязвими — публично и брутално да ви отнемат всичко, което ви прави вас самите.

Моето унижение бе по-голямо.

ВИНАТА Е ТВОЯ, отекна гласът на Зевс в главата ми.

— Не! — извиках нещастно аз. — Не, не е! Моля те!

Никой не ми отговори. В другия край по тухлените стени гореше тъмен огън. Над мен зимното небе бе сиво и безрадостно.

Опитах да си припомня детайлите относно присъдата ми. Татко бе ли казал колко ще трае наказанието ми? Какво трябваше да сторя, за да си върна благоволението му?

Спомените ми бяха твърде неясни. Едва помнех как изглежда самият Зевс. Нямах представа защо бе решил да ме захвърли на Земята. Помня, че бе имало някаква война с гигантите. Боговете бяха хванати по бели гащи, унизени и почти разгромени.

Но в едно бях сигурен — наказанието ми бе несправедливо. На Зевс му бе нужно да обвини някого. Затова, естествено, се спря на най-красивия, талантлив и обичан бог в пантеона. На мен.

Лежах си в боклуците и гледах надписа върху капака на кофата. ЗА ДА ИЗВОЗИМ БОКЛУКА ВИ, ОБАДЕТЕ СЕ НА 1–555, ФИРМА „МИРИЗЛИВКО“.

„Зевс ще премисли — казах си аз. — Опитва да ме уплаши. Всеки момент ще ме върне обратно на Олимп и ще се отърва с мъмрене.“

— Да — гласът ми прозвуча глух и отчаян, — това трябва да е.

Пробвах да мръдна. Исках да бъда на крака, когато Зевс дойде да се извини. Ребрата ме боляха. Стомахът ми се бе свил. Излязох с мъка от кофата за боклук. Паднах и се приземих на рамото си, което изпука върху асфалта. Изскимтях от болка.

— Ставай, ставай! — казах си аз.

Не бе лесно да го направя. Виеше ми се свят. Едва не припаднах от усилието. Стоях в задънена улица. На около петнайсет метра от мен единственият изход водеше към улица с мръсни витрини на заложни къщи. Предположих, че се намирам някъде в западната част на Манхатън, освен ако Зевс не ми бе наистина сърдит. Тогава щеше да ме е пратил в Бруклин.

Огледах новото си тяло. Изглеждах като бяло момче в тийнейджърска възраст. Носех маратонки, сини дънки и зелена риза. Ужасно скучно. Чувствах се слаб, немощен и твърде човешки.

Не мога да разбера как вие, смъртните, понасяте всичко това. Прекарвате целия си живот, пленени в парче месо. Никога не можете да изпитате прости удоволствия като това да се превърнеш в колибри и да се разпаднеш в ярка светлина.

А сега бях един от вас. Поредното парче месо. Небесата не бяха милостиви.

Прерових джобовете си с надеждата да открия ключовете към слънчевата си колесница. Нямах късмет. Намерих евтин платнен портфейл, в който имаше стотина долара — може би пари за първия ми обяд като смъртен — както и шофьорска книжка от щата Ню Йорк и снимка на смотан къдрокос младеж. Нямаше как това да съм аз! Името също бе тъпо — Лестър Пападопулос. Жестокостта на Зевс не знаеше граници.

Надникнах в кофата за боклук с надеждата лъкът, колчанът и лирата ми да са паднали на земята заедно с мен. Щях да се радвам дори на хармониката си. Но не зърнах нищо.

Поех си дълбоко въздух.

„Горе главата — казах си. — Трябва да си ми останали все някакви божествени способности. Нещата могат да бъдат и далеч по-лоши.“

— Хей, Кейд, я виж тоя смотаняк! — обади се дрезгав глас.

Двама младежи блокираха изхода на улицата. Единият бе нисък и платиненорус, другият висок и рижав. И двамата носеха огромни качулки и смъкнати панталони. Татуировки на змии покриваха вратовете им. Единственото, което им липсваше, бе надписът на челото: АЗ СЪМ ОТРЕПКА.

Рижавият погледна портфейла в ръката ми.

— Спокойно, Майки. Този пич изглежда свестен.

Той се ухили и извади ловен нож от колана си.

— Всъщност басирам се, че иска да ни даде всичките си пари.

Обвинявам дезориентацията си за станалото след това.

Знаех, че съм изгубил безсмъртието си, но все още се смятах за могъщия Аполон. Не можете да промените мисленето си така бързо, както бихте се превърнали в снежен леопард например.

Освен това в предишните случаи, когато Зевс ме бе наказвал с преобразяването ми в смъртен (вече два пъти бе ставало), бях запазил огромната си сила и поне част от божествените си способности. Предполагах, че и сега ще е същото.

Нямаше да позволя на две гаменчета да вземат портфейла на Лестър Пападопулос.

Изправих се с надеждата Кейд и Майки да се уплашат от царствения ми вид и божествена красота. (Със сигурност нямаше как да изгубя тези качества, независимо от това как изглеждаше снимката на книжката ми.) Пренебрегнах течността от кофата за боклук, която капеше по врата ми.

— Аз съм Аполон — обявих аз, — а вие, смъртни, имате три избора. Да направите жертвоприношение в моя чест, да избягате или да бъдете унищожени.

Исках словата ми да отекнат по улицата, да разтърсят кулите на Ню Йорк, да накарат небесата да потреперят. Нищо от това не се случи. Само дето гласът ми стана писклив, когато произнесох думата „унищожени“.

Рижавият Кейд се ухили още по-широко. Помислих си колко забавно би било да предизвикам змийските татуировки около врата му да оживеят и да го удушат.

— Какво мислиш, Майки? — попита той приятеля си. — Трябва ли да направим жертвоприношение в чест на този тип?

Майки се намръщи. С щръкналата си руса коса, жестоки малки очички и дебело тяло ми напомни на чудовищната свиня^[2], която тормозеше село Кромион в добрите стари времена.

— Нямам нищо, което да принеса в жертва, Кейд. — Гласът му прозвуча така, все едно бе ял запалени цигари. — Какви са другите варианти?

— Да избягаме? — предложи Кейд.

— Мне — отвърна Майки.

— Да ни унищожат?

— Аз викам ние да го унищожим — изсумтя Майки.

Кейд завъртя ножа между пръстите си и го хвана за дръжката.

— Става. След теб, моля.

Прибрах портфейла в задния си джоб. Вдигнах юмруци. Не исках да правя смъртните на бъз, но бях убеден, че мога да го сторя. Дори и в толкова отслабено състояние, се предполагаше, че съм далеч по-силен от който и да било човек.

— Предупредих ви — рекох. — Способностите ми надхвърлят всичко, което можете да си представите.

— Мдаа — изпука с кокалчета Майки.

След което нападна.

Ударих веднага щом влезе в обхвата ми. Излях целия си гняв в този юмрук. Това трябваше да е достатъчно, за да изпари Майки и да остави очертанията от фигурата му по асфалта.

Вместо това той се приведе, което ми се стори дразнещо.

Олюлях се напред. Длъжен съм да ви кажа, че Прометей не е направил хората както трябва. Краката на смъртните са тромави. Опитах да компенсирам с неизчерпаемата си ловкост, но Майки ме ритна в гърба и аз паднах и ударих божественото си лице.

Ноздрите ми се издуха като въздушни възглавници. Ушите ми изпращяха. Вкусът на метал изпълни устата ми. Завъртях се, изпъшках и намерих двете отрепки втренчени в мен.

— Майки — каза Кейд, — можеш ли въобще да си представиш този тип с някакви сили?

— Не — отвърна Майки, — не мога да си го представя с никакви сили.

— Глупци! — изграчих. — Ще ви унищожа!

— Да бе — поигра си с ножа Кейд. — Мисля, че първо ще те стъпчем.

Кейд вдигна ботуша си над лицето ми и светът притъмня.