Рик Риърдън
Скритият оракул (20)

19

Изчезнали са?

Не. Не, не, не, не, не. Не.

И още няколко пъти „не“.

Единствената биологична опасност, на която попаднахме, бяха веганските сладкиши.

След като минахме през няколко осветени с факли коридори, се озовахме в съвременна претъпкана пекарна, която, поне според табелата с менюто, носеше съмнителното име ВЕГАН НИВО ДЕСЕТ. Вонята ни на боклуци и вулканични газове бързо разпръсна посетителите, които се устремиха към изхода и стъпкаха много безглутенови храни. Скрихме се зад касата, минахме през вратите на кухнята и се оказахме в подземен амфитеатър, който изглеждаше на няколко века.

Редици каменни седалки опасваха пясъчна арена, която бе с подходящия размер за гладиаторска битка. От тавана висяха дузини дебели железни вериги. Запитах се какви ли ужасяващи спектакли са се състояли тук, но не се заседяхме твърде дълго на това място.

Закуцукахме към отсрещната страна, обратно към виещите се коридори на Лабиринта.

По това време вече бяхме усъвършенствали изкуството на тичането с три крака. Веднага щом започвах да се изморявам, си представях как Питон пълзи зад нас и бълва отровни газове.

Най-накрая завихме зад поредния ъгъл и Мег изкрещя:

— Там!

В центъра на коридора се мъдреше трета златна ябълка.

Този път бях прекалено изтощен, за да се безпокоя за капаните. Заклатушкахме се напред, докато Мег не взе плода.

Пред нас таванът се снижи и образува наклон. Свеж въздух изпълни дробовете ми. Изкачихме се на върха, но вместо да се почувствам въодушевен, усетих хлад в стомаха си. Бяхме се върнали в гората.

— Не и тук — промърморих. — Богове, не!

Мег завъртя и двама ни в кръг.

— Това може да е друга гора.

Но не беше. Долавях враждебния поглед на дърветата… хоризонта, който се разпростираше във всички посоки. Чух шепота на гласове, които се пробуждаха от присъствието ни.

— Побързай — казах.

Като по сигнал оковите около краката ни се разхлабиха и ние побягнахме.

Макар ръцете й да бяха пълни с ябълки, Мег бе по-бърза. Мина настрани през дърветата и тичаше на зигзаг, следвайки курс, който само тя можеше да види. Краката ме боляха и изпитвах изгаряща болка в гърдите си, но не посмях да изостана.

Пред нас точиците светлина се превърнаха във факли. Най-накрая излязохме от гората и попаднахме сред тълпа от лагерници и сатири.

— Слава на боговете! — каза Хирон, след като приближи с галоп.

— Благодаря — изпъшках по навик. — Хироне… трябва да поговорим.

На светлината на факлите лицето на кентавъра изглеждаше като изваяно от сенки.

— Наистина, приятелю. Но един от отборите все още липсва. Децата ти, Кайла и Остин.

 

Хирон ни принуди да вземем душ и да сменим дрехите си. Иначе щях да се втурна обратно в гората.

Когато свърших, Кайла и Остин още не се бяха върнали.

Хирон изпрати групи дриади в гората, предполагайки, че ще са в безопасност на своя територия, но категорично отказа да позволи на герои да се присъединят към издирването.

— Не можем да рискуваме повече — каза той. — Кайла, Остин и… другите… не биха искали това.

Вече бяха изчезнали петима лагерници. Нямах илюзии, че Кайла и Остин ще се върнат сами. Думите на Звяра отекнаха в главата ми.

— Увеличих залога. Аполон няма да има никакъв избор.

Някак бе попаднал на децата ми. Искаше да ги потърся и да му посоча портите към скрития Оракул. Все още не разбирах много неща — как древната гора на Додона се бе озовала тук, какви порти имаше, защо Звяра смяташе, че мога да ги открия, и как бе отвлякъл Остин и Кайла. Но едно нещо знаех. Звяра бе прав. Нямах избор. Трябваше да намеря децата си… приятелите си.

Щях да пренебрегна предупрежденията на Хирон и да се втурна към гората, само дето Уил извика паникьосан:

— Аполоне, трябваш ми!

В далечния край на полето бе вдигнал импровизирана болница, където половин дузина лагерници стояха ранени на койките. Трескаво гледаше раните на Паоло Монтес, докато Нико държеше пищящия пациент.

Изтичах до Уил и направих гримаса срещу онова, което видях.

Паоло бе успял да изгуби единия си крак.

— Върнах го на мястото му — каза Уил. Гласът му трепереше от изтощение. Медицинската му униформа бе опръскана с кръв.

— Сега трябва някой да го стабилизира.

— Но… — посочих към гората.

— Знам! — сопна се Уил. — Мислиш ли, че не искам да съм там и да ги търся! Но не ни достигат лечители. В раницата имам мехлем и нектар. Върви!

Бях смаян от тона му. Осъзнах, че е загрижен за Кайла и Остин толкова, колкото и аз самият бях. Разликата бе, че Уил знаеше кога дългът го зове. Първо трябваше да изцери ранените. И се нуждаеше от помощта ми.

— Д-да — отговорих. — Да, разбира се.

Взех раницата с провизии и се погрижих за Паоло, който предвидливо беше припаднал от болка.

Уил смени хирургическите си ръкавици и се загледа към гората.

— Ще ги намерим. Трябва.

— Пий — подаде му една манерка Нико ди Анджело. — В момента това е мястото, на което си необходим.

Разбрах, че синът на Хадес също е ядосан. Тревата в краката му повехна и започна да пуши.

— Прав си — въздъхна Уил, — но това не ме кара да се чувствам по-добре. Трябва да наместя счупената ръка на Валентина. Искаш ли да помогнеш?

— Звучи отвратително — каза Нико. — Хайде.

Погрижих се за Паоло Монтес, докато не бях сигурен, че е вън от опасност, след което помолих двама сатири да пренесат носилката му до хижата на Хеба.

Направих каквото мога за останалите. Чиара имаше леко сътресение. Били Енг се бе върнала прокълната да танцува джига. Трябваше да махна парчетата шрапнел от гърбовете на Холи и Лоръл, разчитайки на близка среща с експлодиращо фризби резачка.

Както се очакваше, близначките Виктор се бяха наредили първи, но и настояваха да разберат коя има повече парчета шрапнел в гърба, та да се хвали повече. Казах им да пазят тишина, ако не искат да им забраня да носят лаврови венци. (Бях в правото си, защото аз ги бях измислил.)

Установих, че уменията ми на лечител са прилични. Уил Солас бе много по-добър, но това не ме притесни толкова, колкото провала с лъка или музиката. Предполагам, че бях свикнал да съм втори в лечителството. Синът ми Асклепий стана бог на медицината, когато бе на петнайсет, и аз бях много щастлив за него. Така ми се отвори повече време за другите интереси, а и мечтата на всеки бог е да има дете, което става лекар.

Докато се миех след ваденето на шрапнелите, Харли приближи до мен, човъркайки сигналното си устройство. Очите му бяха почервенели от плач.

— Вината е моя — промърмори той. — Аз ги изгубих. Съжалявам.

Трепереше. Осъзнах, че малкото момче е ужасено от това, което мога да сторя.

През последните два дни бях копнял отново да вдъхна страх в сърцето на смъртните. Негодувание и огорчение кипяха в стомаха ми. Исках да обвиня някого за състоянието си, за изчезванията, за безсилието си да оправя нещата.

Но когато погледнах към Харли, гневът ми се изпари. Почувствах се кух, глупав и засрамен от себе си. Да, аз, Аполон, засрамен. Това бе толкова безпрецедентно събитие, че трябваше да разцепи Вселената.

— Всичко е наред — казах му.

— Маршрутът мина през гората — подсмръкна той, — не трябваше да прави това. Те се изгубиха и… и…

— Харли — поставих ръце върху неговите, — мога ли да видя сигнала?

Той премигна. Предполагах, че се страхуваше да не счупя устройството му, но ми позволи да го взема.

— Аз не съм изобретател — казах и натиснах ръчките колкото се може по-внимателно. — Нямам уменията на баща ти. Но разбирам от музика. Смятам, че автоматоните предпочитат честота на 329.6 херца. Резонира най-добре с божествения бронз. Ако настроиш сигнала…

— Фестос може да го чуе — ококори се Харли. — Наистина?

— Не знам — признах. — Както и ти не си могъл да знаеш какво ще направи Лабиринтът. Това не означава, че трябва да престанеш да опитваш. Не спирай да мечтаеш, сине на Хефест.

Върнах му сигнала. Харли се загледа невярващо в мен, след което ме прегърна толкова силно, че едва не счупи ребрата ми наново, а после избяга.

Погрижих се за последните ранени, докато харпиите чистеха местността, като вдигаха превръзки, разкъсани дрехи и повредени оръжия. Събраха златните ябълки в една кошница и обещаха да ни изпекат хубав ябълков пай за закуска.

По настояване на Хирон останалите лагерници се прибраха в хижите си. Той обеща, че ще решим какво ще правим на сутринта, но аз нямах намерение да чакам.

Веднага щом приключих, се обърнах към Хирон и Мег.

— Тръгвам подир Кайла и Остин — казах им. — Може да дойдете с мен. Или пък не.

— Приятелю — изопна се лицето на Хирон, — ти си изтощен и неподготвен. Върни се в хижата си. Няма смисъл да…

— Не — махнах с ръка аз, както правех, когато бях бог. Жестът вероятно изглеждаше нелепо от страна на шестнайсетгодишен господин Никой, но не ми пукаше. — Трябва да го сторя.

— Нужно бе да те послушам преди състезанието — сведе глава кентавърът. — Опита да ме предупредиш. Какво откри?

Въпросът спря устрема ми като котва.

След като спасих Шермън Йънг и след като чух Питон в Лабиринта, бях сигурен, че знам отговорите. Помнех името Додона, историите за говорещите дървета…

Сега мозъкът ми отново се разтече като чорбата на смъртните. Не помнех какво ме бе развълнувано толкова, нито какво възнамерявах да направя за това.

Може би изтощението ме бе надвило. Или Зевс манипулираше ума ми — позволяваше ми да надзърна към истината и след това отново ми затваряше очите, като превръщаше спомените ми в догадки.

— Не помня! — завих безпомощно.

Мег и Хирон се спогледаха нервно.

— Няма да ходиш — каза твърдо Мег.

— Какво? Не можеш…

— Това е заповед — рече тя. — Няма да ходиш в гората, докато не кажа.

Заповедта ме накара да потреперя от глава до пети.

— Мег Макафри — забих нокти в дланите си, — ако децата ми загинат, защото не си ме пуснала…

— Както каза Хирон, само ще се убиеш. Ще изчакаме сутринта.

Помислих колко приятно би било да изхвърля Мег от слънчевата колесница по пладне. Макар една малка рационална част от мен да осъзна, че бе права. Не бях в състояние да осъществя самостоятелна спасителна мисия. Но това ме ядоса повече.

Опашката на Хирон потръпна.

— Тогава… ще видя и двама ви на сутринта. Ще открием решение. Обещавам.

Погледна ме за последно, сякаш се притесняваше, че ще започна да тичам в кръг и да вия срещу луната. След което изтрополи обратно към Големия дом.

— Оставам навън за през нощта — намръщих се на Мег. — В случай че Кайла и Остин се върнат. Освен ако не искаш да ми забраниш и това.

Тя само сви рамене. Дори това й действие бе дразнещо.

Отидох до собствената си хижа и взех припаси — фенерче, две завивки и манерка с вода. След кратък размисъл грабнах и няколко книги от лавицата на Уил Солас. Не бях изненадан, че пази материали за мен, които да споделя с останалите лагерници. Помислих, че книгите може да ми помогнат да си върна спомените. Ако това не станеше, от тях щяха да излязат добри подпалки.

Когато се върнах в края на гората, Мег беше още там.

Не бях очаквал да остане на пост с мен. Но това си бе Мег, вероятно беше решила, че това ще е най-добрият начин да ме подразни.

Седна до завивката ми и започна да яде златната ябълка, която бе скрила в палтото си. По дърветата се плъзна зимна мъгла. Нощният бриз разлюля тревата като вълна.

При други обстоятелства щях да напиша поема за това. В сегашното си състояние можех да сътворя само погребална песен, а не исках да мисля за смъртта.

Опитах да остана сърдит на Мег, но не успях. Предполагах, че тя ми мисли доброто… или поне не искаше да види божествения си слуга убит.

Не опита да ме утешава. Не ми задаваше въпроси. Забавляваше се, като вдигаше малки скали и ги хвърляше в гората. Това не ми пречеше. Да имах възможност, щях да й осигуря катапулт.

Когато нощта напредна, започнах да чета за себе си в книгите на Уил.

Традиционно това би ми се сторило приятна задача. Аз в крайна сметка съм интересен предмет на изследване. Но този път не изпитах удоволствие от славните си подвизи. Всички те ми се видяха преувеличени, измислени… като митове. За нещастие, намерих една глава за Оракулите. Тези няколко страници размърдаха мозъка ми и потвърдиха най-лошите ми подозрения.

Бях твърде ядосан, за да бъда ужасен. Загледах се в гората и ми се прииска шепнещите гласове да ме навестят. „Хайде де, вземете ме“, помислих си.

Дърветата останаха притихнали. Кайла и Остин не се върнаха.

Призори започна да вали сняг. Чак тогава Мегън заговори:

— Трябва да се прибираме вътре.

— И да ги изоставим.

— Не бъди глупак.

Снегът поръси качулката на зимното й палто. Лицето й бе скрито, с изключение на върха на носа й и блещукащите камъчета по очилата й.

— Ще замръзнеш тук.

Забелязах, че не се оплаква, че на нея й е студено. Запитах се дали въобще й бе неудобно, или силите на Деметра я пазеха през зимата подобно на дърво без листа или семенце в земята.

— Те бяха мои деца.

Заболя ме да използвам минало време, но чувствах Кайла и Остин безвъзвратно загубени.

— Трябваше да направя нещо повече, за да ги защитя. Трябваше да се сетя, че враговете ми ще се прицелят в тях, за да достигнат до мен.

— Ти имаш много деца — хвърли един камък по дърветата Мег. — Всеки път ли, когато загазят, обвиняваш себе си?

Отговорът беше „не“. През хилядолетията едва запомнях имената им. Ако им изпратех от време на време картичка за рождения ден или вълшебна флейта, се чувствах безкрайно доволен от себе си.

Понякога не разбирах, че някое от тях е починало, докато не минеха десетилетия. По време на Френската революция се притесних за момчето си Луи ХІV, Краля слънце, слязох да проверя какво прави и установих, че бе починал седемдесет и пет години по-рано.

Но сега имах съвестта на смъртен. Чувството ми за вина се беше увеличило за сметка на скъсения ми живот. Не можех да обясня това на Мег. Тя нямаше да ме разбере и вероятно щеше да метне камък по мен.

— Моя е вината, че Питон си присвои Делфи — казах. — Ако го бях убил в мига, в който се бе появил наново, докато още бях бог, нямаше да може да стане толкова силен. Нямаше да успее да се съюзи с този Звяр.

Мег сведе поглед.

— Ти го познаваш — предположих. — Ужасена беше, когато чу гласа на Звяра в Лабиринта.

Притесних се да не ми нареди отново да млъкна. Вместо това тя тихо опипа полумесеците върху златните си пръстени.

— Мег, той иска да ме унищожи — казах. — По някакъв начин той стои зад отвличанията. Колкото повече знам за този човек…

— Той живее в Ню Йорк.

Зачаках. Бе трудно да отмъкна повече информация от върха на качулката, скрила главата на Мег.

— Хубаво — казах аз. — Това стеснява списъка със заподозрени на осем милиона и половина души. Какво още?

Мег започна да масажира мазолите на пръстите си.

— Ако си герой по улиците, научаваш за Звяра. Той отвлича хора като мен.

Една снежинка се стопи върху врата ми.

— Отвлича ги? Защо?

— За да ги обучи — отвърна Мег. — За слуги, за войници. Сещаш се.

— И ти си го срещала…

— Моля те, не ме питай…

— Мег.

— Той уби баща ми.

Думите й бяха изречени тихо, но ме удариха по-силно от камък в лицето.

— Мег. Съжалявам. Толкова съжалявам. Как?

— Не исках да работя за него — каза тя. — Татко опита…

Тя стисна юмруци.

— Бях много малка. Почти не помня. Измъкнах се. Иначе Звяра щеше да убие и мен. Пастрокът ми ме взе да ме гледа. Държа се добре с мен. Ти ме попита защо ме е обучил да се бия? Защо ми е дал пръстените? Искаше да съм в безопасност, да мога да се защитя.

— От Звяра.

Качулката й се свлече по-ниско.

— Да си силен герой, да тренираш… само така може да се опазиш от Звяра. Вече знаеш истината.

Всъщност… сега имах повече въпроси отпреди, но усетих, че Мег не е в състояние да споделя още. Спомних си изражението й, когато стоеше на ръба под пещерата в Делфи. На лицето й бе изписан абсолютен ужас, когато разпозна гласа на Звяра. Не всички чудовища бяха влечуги от по три тона с отровен дъх.

Много от тях носеха човешки лица.

Надникнах в гората. Някъде там петима герои бяха използвани за примамка. Сред тях бяха две от децата ми. Звяра искаше да ги потърся и щях да го направя. Но нямаше да го оставя да ме използва.

„Имам къртица в лагера“, бе казал Звяра.

Това ме притесни.

Знаех от личен опит, че всеки герой може да бъде настроен срещу олимпийците. Бях на угощението, по време на което Тантал опита да отрови боговете, като им сервира посечения си син на яхния. Видях как цар Митридат се съюзи с персите и изби всички римляни в Анатолия. Видях как царица Клитемнестра полудява и убива мъжа си Агамемнон заради едно човешко жертвоприношение в моя чест.

Героите са непредвидими.

Взрях се в Мег. Запитах се дали ме лъже, дали не е шпионин. Не ми изглеждаше вероятно. Бе твърде опърничава, упорита и дразнеща, за да е ефективна къртица. Освен това, технически погледнато, бе моя господарка. Можеше да ми нареди каквото поиска и трябваше да се подчиня. Ако бе искала да ме унищожи, досега щях да съм мъртъв.

Може би Демиън Уайт… синът на Немезида, беше естественият избор за предател. Или Конър Стол, Алис или Джулия… дете на Хермес наскоро бе предало боговете, служейки на Кронос. Може би историята се повтаряше. А може би красивата Чиара, дъщеря на Тюхе, се беше съюзила със Звяра. Децата, родени с късмет, бяха хазартни играчи.

Но истината бе, че нямах представа.

Небето от черно стана сиво. Долових далечен тътен, пулс, който ставаше по-силен и по-силен. Първоначално се опасявах, че е кръвта в главата ми. Човешките мозъци избухваха ли от тревожни мисли?! После осъзнах, че шумът е механичен и идва от запад. Това бе модерен звук — от перките на хеликоптер.

— Това хеликоптер ли е? — вдигна глава Мег.

Станах на крака.

Машината се появи — тъмночервен Бел 412, който идваше от север по крайбрежието. (Познавах летателните машини, понеже самият аз често обикалях небето.) Върху хеликоптера имаше яркозелено лого с буквите Д. Е.

Въпреки тревогите си изпитах слаб прилив на надежда. Сатирите Милард и Хърбърт явно бяха успели да доставят съобщението ми.

— Това — казах аз на Мег — е Рейчъл Елизабет Деър. Нека видим какво има да ни каже Делфийският оракул.