Рик Риърдън
Скритият оракул (6)

5

Сос на седем пласта.

Шоколадови курабийки в синьо.

Обичам тази жена.

Сали Джаксън бе магьосница, която си съперничеше с Цирцея. Превърна Мег от улична калпазанка в невероятно хубаво младо момиче. Старомодната прическа на Мег бе пригладена и сресана. Кръглото й лице бе почистено. Очилцата й тип котешко око бяха излъскани така, че камъчетата по ъглите им блещукаха. Очевидно бе настояла да задържи старите си червени маратонки, но вече бе обута в черен клин и рокля до коленете в преливащозелено.

Госпожа Джаксън бе открила как хем да запази стария вид на Мег, хем да го поизмени в нещо, което я прави красива. Сега Мег имаше осанката на дриада, танцуваща напролет. Всъщност…

Заля ме вълна от емоции и сподавих риданието си.

— Толкова ли зле изглеждам? — нацупи се Мег.

— Не, не… — успях да отвърна. — Просто…

„Просто ми напомняш на някого“, исках да кажа. Но не смеех да започвам тази тема. Само двама смъртни бяха успявали да разбият сърцето ми. След всички тези векове не можех да мисля за нея и да произнеса името й, без да изпадна в отчаяние.

Не ме разбирайте погрешно. Мег не ме привличаше. Бях на шестнайсет (плюс четири хиляди години, зависи от това как ще го погледнете). Тя бе малко дете на дванайсет. Но по начина, по който изглеждаше сега, Мег Макафри можеше да мине за дъщеря на някогашната ми любов… стига тя да бе живяла достатъчно дълго, че да има деца.

Бе твърде болезнено. Извърнах поглед.

— Е — каза с престорена веселост Сали Джаксън. — Нека ви направя някакъв обяд, докато вие тримата… си приказвате.

Погледна загрижено към Пърси, после се отправи към кухнята. Ръцете й докосваха майчински подутия от бременността корем.

Мег застана в ъгъла на дивана.

— Пърси, майка ти се държи толкова нормално.

— Предполагам, че трябва да кажа „благодаря“ — той вдигна купчина примерни тестове от масичката за кафе и ги избута настрана.

— Виждам, че обичаш да учиш — казах аз. — Това е чудесно.

— Мразя да уча — изсумтя Пърси. — Обещаха ми прием в университета на Нови Рим, но изискват от мен да си взема всички изпити в училище и да се справя добре при дипломирането. Не само това, но трябва да мина и ГСИЛС.

— Кое? — попита Мег.

— Изпитът върху римските герои — обясних й. — Геройски стандартизиран изпит на лудешките сили.

— Това ли означава съкращението? — намръщи се Пърси.

— Сигурен съм, аз написах секциите за музикален и поетичен анализ.

— Никога няма да ти го простя — отвърна Пърси.

Мег залюля крака.

— Значи, ти си герой полубог като мен?

— Опасявам се, че да. — Пърси се отпусна на креслото и ме остави на дивана до Мег. — Татко е бог Посейдон. Твоите родители кои са?

Краката на Мег замръзнаха. Тя загледа изгризаните си нокти, пръстените с форми на полумесец, поставени върху средните пръсти на ръцете й.

— Не съм ги… познавала добре.

— Приемни родители? — поколеба се Пърси. — Настойници?

Сетих се за едно цвете, мимозата, което бе създадено от бога Пан. Щом листата му бъдеха докоснати, цветето се затваряше защитно. Мег явно се правеше на мимоза след въпросите на Пърси.

— Съжалявам — вдигна ръце Пърси. — Не исках да любопитствам. — След това ме погледна изпитателно. — Та как се запознахте?

Разказах му историята. Може и да съм попреувеличил относно храбрата си защита срещу Кейд и Майки за целта на разказа. Сигурен съм, че ще ме разберете.

Когато приключих, Сали Джаксън се върна. Постави купа с царевичен чипс и стъклен поднос с различни сосове, напомнящи цветово седиментна скала.

— Сега идвам със сандвичите — каза тя. — Но ми бе останал и малко седемпластов сос.

— Леле! — Пърси си взе един чипс и го потопи в соса. — Тя е известна с него.

Сали разроши косата му.

— Има гуакамоле, заквасена сметана, печен боб, салца…

— Седем пласта — загледах я удивен. — Нали знаете, че седем е свещеното ми число? Измислили сте го за мен?

Сали избърса ръце в престилката си.

— Всъщност заслугата не е…

— Твърде сте скромна! — опитах от соса. На вкус бе почти толкова добър колкото амброзията. — Ще получите вечна слава за това, Сали Джаксън!

— Много мило — тя се насочи към кухнята. — Връщам се веднага.

Скоро след това вече се тъпчехме със сандвичи с пуешко, царевичен чипс със сос и бананови смутита. Мег ядеше като катерица, като натикваше повече храна в устата си, отколкото можеше да погълне. Моят корем бе пълен. Никога не се бях чувствал толкова щастлив. Изпитах странната нужда да поиграя на видеоигри.

— Пърси — рекох. — Майка ти е страхотна.

— Знам — изпи смутито си той. — Да се върнем обаче на твоята история. Сега трябва да слугуваш на Мег, така ли? Та вие почти не се познавате.

— „Почти“ е доста мило — отвърнах. — Ала да. Съдбата ми сега е преплетена с тази на младата Макафри.

— Това е съвместно съжителство — каза Мег и явно се наслади на словосъчетанието.

Пърси извади химикалката от джоба си и я потупа замислен върху коляното си.

— Цялата тази работа с превръщането в смъртен… значи, вече си го правил два пъти?

— Не по мой избор — уверих го. — Първия път поведох дребен бунт в Олимп. Опитахме се да свалим Зевс от власт.

— Допускам, че не е минало добре — направи гримаса Пърси.

— Естествено, обвиниха мен. Както и баща ти Посейдон. Хвърлиха ни на Земята като смъртни и трябваше да служим на Лаомедон, царя на Троя. Той бе жесток господар. Дори отказа да плати за работата ни!

— Аз трябва ли да ти плащам? — едва не се задави Мег със сандвича си.

Получих страховито видение за това как Мег Макафри се опитва да ми плати с капачки, мрамор и шарени ластици.

— Не бой се — казах й. — Няма да ти търся сметка. Както споменах, втория път, когато ме направи смъртен, Зевс се ядоса, понеже убих някои от циклопите му.

— Това е гадно — намръщи се Пърси. — Брат ми е циклоп.

— Онези циклопи бяха зли! Изработиха мълнията, която уби един от синовете ми!

Мег заподскача в края на дивана.

— Единият от братята на Пърси е циклоп? Това е невероятно!

Поех си дълбоко въздух, опитвайки се да намеря вътрешния си мир.

— Така или иначе, бях заробен от Адмет, царя на Тесалия. Той се оказа свестен господар. Харесах го толкова много, че благослових кравите му да родят телета близнаци.

— Аз мога ли да имам телета близнаци? — попита Мег.

— Е, Мег — отвърнах. — Първо ти трябват майки крави. Значи…

— Хора — прекъсна ни Пърси, — да припомним, трябва да си слуга на Мег за…

— Неизвестно количество време — казах аз. — Може би година. Може и повече.

— И през този период…

— Ще се изправя пред много трудности и заплахи.

— Като това да ми намериш крави — рече Мег.

Скръцнах със зъби.

— Какви ще бъдат тези изпитания, още не зная. Но ако ги изстрадам и докажа, че съм достоен, Зевс ще ми прости и ще позволи отново да стана бог.

Пърси не изглеждаше сигурен. Вероятно защото аз не звучах убедително. Трябваше да вярвам, че наказанието ми е временно, подобно на предните два пъти. Зевс обаче бе създал строги правила за бейзбола и затворническите присъди — трети път и ще бъдеш възмезден за всичко. Можех само да се надявам това да не важи и за мен.

— Трябва ми време, за да си събера мислите — казах. — Щом стигнем лагера на нечистокръвните, ще мога да се консултирам с Хирон и ще разбера кои от божествените ми сили остават в тялото ми на смъртен.

— Ако има такива — отвърна Пърси.

— Да мислим положително.

— Имате ли идея какви духове ви преследват? — облегна се на креслото си Пърси.

— Сияйни мехури — отвърна Мег. — Сияеха и бяха… мехурести.

— Най-лошият вид — кимна мрачно Пърси.

— Това няма значение — казах. — Каквито и да са, трябва да избягаме. Когато се доберем до лагера, вълшебните граници ще ме защитят.

— А мен? — попита Мег.

— О, да, теб също.

Пърси се намръщи.

— Аполоне, ако наистина си на сто процента смъртен, как изобщо ще влезеш в лагера на нечистокръвните?

Сосът на седем пласта се завъртя в стомаха ми.

— Не говори така. Ще вляза, разбира се. Трябва.

— Но сега могат да те наранят в битка… За сметка на това пък чудовищата може да те пренебрегнат, тъй като не си важен?

— Стига! — Ръцете ми потрепериха. Да съм смъртен, бе достатъчно травматично преживяване. Мисълта да не мога да вляза в лагера, да не съм важен… Не. Това не можеше да е истина. — Сигурен съм, че съм си запазил някои от силите — казах. — Все още съм невероятно хубав например, само трябва да се отърва от акнето и шкембето. Не може да нямам и други сили!

— Ами ти — обърна се Пърси към Мег, — чух, че добре се целиш с боклуци. Какви други умения имаш? Пускаш ли гръм? Взривяваш ли тоалетни?

— Това не е умение — усмихна се колебливо Мег.

— Напротив — отвърна Пърси. — Някои от най-великите герои започнаха подвизите си с взривяване на тоалетни^[12].

Мег се изсмя.

Не се зарадвах на това как тя се хилеше на Пърси. Не исках момичето да се влюбва. Иначе никога нямаше да излезем оттук. А колкото и да харесвах готвенето на Сали Джаксън — божественият аромат на печени курабийки дори сега ме очакваше в кухнята, — трябваше да побързам за лагера.

— Хм — потърках ръце аз, — колко бързо можем да напуснем?

— Веднага, предполагам — Пърси се загледа в стенния часовник. — Ако те преследват, предпочитам чудовищата да са по петите ни, а не вкъщи.

— Ти си добър човек — казах.

Пърси погледна с отвращение към примерните тестове.

— Само че трябва да се върна довечера. Имам много да уча. Първите два пъти, когато пробвах годишния тест… оф. Ако не беше Анабет да ми помага…

— Коя е тя? — попита Мег.

— Гаджето ми.

Мег се намръщи. Зарадвах се, че наблизо няма боклук, който да хвърли.

— Почини си малко! — настоях. — Мозъкът ти ще се освежи след приятно каране до Лонг Айлънд.

— Това е мързелива логика — каза Пърси, — но добре, хайде да го направим.

Той се изправи тъкмо когато Сали Джаксън влезе с чиния прясно изпечени шоколадови курабии. По някаква причина бяха сини, но ухаеха божествено… знаех това, защото някога бях бог.

— Мамо, не се паникьосвай — обърна се към нея Пърси.

— Мразя, като ми кажеш така — въздъхна Сали.

— Ще закарам тези двамата до лагера. Това е всичко. После се връщам.

— И това съм го чувала.

— Обещавам.

Сали погледна към мен, а после и към Мег. Изражението й поомекна, вътрешната доброта вероятно победи загрижеността й.

— Добре, но внимавай. Радвам се, че се запознах с двама ви. Моля, опитайте да не умирате.

Пърси я целуна по бузата. Посегна към курабийките, но тя отдръпна чинията.

— О, не — каза тя. — Аполон и Мег могат да си вземат, но останалите ги задържам като гаранция, че ще се прибереш у дома. И побързай, скъпи. Ще е жалко, ако Пол ги изяде всички, когато се върне.

Лицето на Пърси потъмня.

— Чухте ли това? — обърна се той към нас. — Тази купчина курабийки зависи от мен! Ако ме убиете по пътя за лагера, ще съм ви много обиден.