Рик Риърдън
Скритият оракул (36)

35

Гола статуя.

Колосът Неврон.

Къде ти е бельото?

Дори моите свръхестествени сили на разказвач ме провалиха.

Представете си се като трийсетметрова бронзова статуя — копие на вашето собствено величие, която блести на светлината на късното следобедно слънце.

Сега си представете, че тази нелепо красива статуя излиза от морето на северния бряг на Лонг Айлънд. В ръката си държи перка от корабен рул — острие с размера на бомбардировач, закачено за петнайсетметрова дръжка, — и Господин Страхотен вдига споменатата перка, за да смачка лагера на нечистокръвните.

Тази гледка ни посрещна, когато се показахме от гората.

— Как може това нещо да е живо? — настоя Кайла. — Какво е направил Нерон? Включил го е в Мрежата?

— Триумвиратът има огромни ресурси — казах й. — Разполагали са с векове, за да се подготвят. След като са реконструирали статуята, е трябвало само да я изпълнят с някаква живителна магия — обикновено жизнените сили на вятърни или водни духове. Но не съм сигурен. Това е повече по специалността на Хефест.

— И как трябва да го убием?

— Аз… работя по въпроса.

Из цялата долина лагерниците крещяха и тичаха за оръжия. Нико и Уил газеха във водата. Явно бяха изненадани по средата на разходка с кану. Хирон галопираше през дюните, като обсипваше Колоса със стрели. Дори по моите стандарти Хирон бе много точен стрелец. Той се целеше в сглобките и спойките на статуята, ала това, изглежда, ни най-малко не тревожеше автоматона. Множество стрели стърчаха от мишниците и врата на Колоса като непослушни косми.

— Още стрели! — извика Хирон. — Бързо!

Рейчъл Деър излезе от оръжейната, натоварена с половин дузина колчани, и изтича да го превъоръжи.

Колосът стовари перката върху столовата, за да я смачка, ала острието отскочи от вълшебната бариера на лагера, като изпусна искри, все едно се бе ударило в здрав метал. Господин Страхотен направи още една крачка навътре, но бариерата го удържа и го избута обратно със силата на въздушен тунел.

Сребърна аура обграждаше Атина Партенос на Хълма на нечистокръвните. Не бях сигурен дали героите я виждат, но от време на време от шлема на Атина излизаше ултравиолетов лъч като прожектор, който удряше Колоса в гърдите и го оттласкваше назад. До нея, на високо борово дърво, Златното руно сияеше в ярка светлина. Драконът Пелей обикаляше и съскаше около ствола, готов да защити територията си.

Това бяха могъщи сили, но не ми трябваше божествено зрение, за да разбера, че скоро ще се провалят. Защитните бариери на лагера бяха създадени, за да отблъскват някое заблудило се чудовище, да объркват смъртните и да не им позволяват да намерят долината, или да осигурят първата от предпазните мерки срещу завоевателите. Но престъпно красивият бронзов великан бе друга история. Скоро Колосът щеше да пробие защитите и да унищожи всичко по пътя си.

— Аполоне — сръчка ме в ребрата Кайла. — Какво да правим?

Размърдах се и отново изпитах неприятното усещане, че от мен се очаква да имам отговори. Първоначалният ми инстинкт бе да наредя опитен герой да поеме ръководството. Вече не беше ли дошъл уикендът? Къде се губеше Пърси Джаксън? Или някой от римляните, Франк Занг или Рейна Рамирес-Арелано? Да, те щяха да свършат работа.

Вторият ми импулс беше да се обърна към Мег Макафри. Колко бързо бях свикнал с дразнещото й, но по странен начин трогателно присъствие! Ала уви, нея я нямаше. Чувствах отсъствието й така, сякаш Колосът стъпква сърцето ми. (Това бе лесна метафора, тъй като в момента Колосът тъпчеше какво ли не.)

Войниците мравки летяха от едната страна и пазеха фланга ни в очакване на заповедите от кралицата. Героите ме гледаха тревожно, а от телата им се развиваха късчета от превръзките, докато ускорявахме движението си във въздуха.

Приведох се напред и казах на Мама с успокояващ глас:

— Знам, че не можем да те караме да рискуваш живота си за нас.

Мама изжужа, сякаш за да отговори: „Напълно съм съгласна!“.

— Може ли само да прелетиш над главата на статуята? — помолих. — Колкото да я разсеем. После да ни свалиш на прага?

Тя изщрака скептично с челюсти.

— Ти си най-добрата мама в целия свят — добавих аз. — Изглеждаш чудесно.

Тази реплика винаги бе проработвала с Лето. Постигна успех и с Мама Мравка. Тя разклати антени и може би изпрати високочестотен сигнал на войниците си. Всичките три мравки рязко завиха надясно.

Под нас още лагерници се присъединиха към битката. Шермън Йънг бе вързал два пегаса за колесница и сега кръжеше покрай краката на статуята, докато Джулия и Алис целеха коленете на Колоса с копия. Оръжията поразиха сглобките й и изпуснаха сини светкавици, но статуята почти не ги забеляза. В същото време Конър Стол и Харли атакуваха краката на Колоса с огнехвъргачки, за да му опърлят педикюра, а двете близначки на Нике бяха взели на мушка бронзовия чатал на гиганта.

Малкълм Пейс, като истинско дете на Атина, координираше атаките от изпровизиран команден пост на поляната. Той и Ниса бяха разперили бойни карти върху масата за игра и крещяха целеви координати, докато Чиара, Демиън, Паоло и Били тичаха да подготвят балистата около лагерното огнище.

Малкълм изглеждаше като идеалния командир на бойното поле, само дето бе забравил панталоните си. Червените му боксерки контрастираха ярко с меча и кожените доспехи.

Мама се спусна към Колоса и остави стомаха ми да се рее някъде назад. Имах миг, за да оценя царствените черти на статуята, металните вежди, върху които се мъдреше корона с шипове, която трябваше да въплъщава слънчевите лъчи. Предполагаше се, че Колосът изобразява Нерон като слънчев бог, но императорът мъдро бе наредил лицето да напомня повече на моето, отколкото на неговото. Само основата на носа и ужасната брада по врата подсказваше за прословутата му грозота.

А споменах ли, че трийсетметровата статуя бе чисто гола? Ама, разбира се. Боговете почти винаги се изобразяват голи, понеже са съвършени. Защо да крием това съвършенство? Въпреки това бях притеснен да видя задника си да се вее наоколо, размахвайки корабна перка срещу лагера на нечистокръвните!

Когато приближихме Колоса, извиках силно:

— САМОЗВАНЕЦ! АЗ СЪМ ИСТИНСКИЯТ АПОЛОН! ТИ СИ ГРОЗНИК!

Скъпи читателю, бе трудно да изкрещя тези думи към красивия си лик, но го сторих. Такава бе храбростта ми.

Колосът не се зарадва, че го обиждат. Докато Мама и войниците й се отдалечаваха, статуята вдигна перката нагоре.

Удряли ли сте се в бомбардировач? Спомних си за небето над Дрезден през 1945 година^[55], когато самолетите летяха толкова нагъсто, че буквално не знаех откъде да мина. Оста на слънчевата колесница излезе от строя за седмици напред.

Осъзнах, че мравките не са достатъчно бързи, за да избегнат обсега на перката. Видях идващата катастрофа на забавен кадър и в последния възможен миг изкрещях:

— Надолу!

Спуснахме се право надолу. Перката леко цапна крилете на мравките. Това бе достатъчно, за да ги завърти към плажа.

Зарадвах се на мекия пясък. И изядох доста от него, когато се приземихме. По чудо никой от нас не загина, макар да се наложи Кайла и Остин да ме изправят на крака.

— Добре ли си? — попита Остин.

— Да, но трябва да побързаме.

Колосът се втренчи в нас, като може би се чудеше дали умираме в агония, или ни трябва допълнителна болка. Бях пожелал да привлека вниманието му и бях успял. Ура!

Погледнах към Мама и войниците й, които отърсваха пясъка от корубите си.

— Благодаря ви. Сега се спасявайте. Отлетете!

Нямаше нужда да повтарям. Предполагам, че мравките имат естествен страх от гигантски хуманоиди, надвиснали над тях, за да ги стъпчат. Мама и стражите й отлетяха с жужене в небето.

— Никога не съм вярвала, че ще го кажа за буболечки, но тези ще ми липсват — погледна зад тях Миранда.

— Хей! — извика Нико ди Анджело. Той и Уил поеха над дюните, все още мокри от плуването в езерото за кану.

— Какъв е планът? — Уил изглеждаше спокоен, но аз го познавах достатъчно добре, за да разбера, че е изопнат като оголена електрическа жица.

БУМ.

Статуята тръгна към нас. Още една крачка и щеше да ни стъпче.

— Няма ли контролен клапан на глезена? — попита Елис. — Ако успеем да го отворим…

— Не — отвърнах. — Мислиш си за Талос, а това не е Талос.

— Какво тогава? — отметна Нико мократа си черна коса от челото.

Имах прекрасен изглед към носа на Колоса. Ноздрите му бяха запушени с бронз… предполагах, че Нерон не е искал критиците му да пускат стрели в имперската му тиква.

Извиках.

— Аполоне, какво не е наред? — хвана ме за ръката Кайла.

Стрели в главата на Колоса. Богове, имах идея, която никога, ама никога нямаше да проработи. Въпреки това изглеждаше по-добра от другия вариант, който бе да ни стъпче двутонен крак.

— Уил, Кайла, Остин — казах. — Идвайте с мен.

— И Нико — каза Нико. — Имам бележка от лекар.

— Хубаво! — отвърнах. — Елис, Сесил, Миранда — направете каквото трябва, за да задържите вниманието на Колоса.

Сянката на огромен крак затъмни пясъка.

— Сега! — извиках. — Разпръснете се!