Рик Риърдън
Скритият оракул (3)

2

Момиче идва от нищото.

Съвсем съм унизен.

Глупави банани.

Не съм ял толкова бой, откакто участвах на състезание по китара срещу Чък Бери^[3] през 1957 година.

Докато Кейд и Майки ме ритаха, се свих на топка и опитах да предпазя ребрата и главата си. Болката бе нетърпима. Повърнах и се разтреперих. Причерня ми. Червени петна избиха пред очите ми. Когато нападателите ми се умориха да ме ритат, удариха главата ми с една торба боклуци, която се спука и ме покри с утайка от кафе и плодови обелки.

После се отдръпнаха задъхани. Груби ръце ме претърсиха и грабнаха портфейла ми.

— Я скивай тук — каза Кейд. — Някакви кинти и книжката на някой си Лестър Пападопулос.

— Лестър? — изсмя се Майки. — Това е дори по-скапано от Аполон.

Докоснах носа си, който имаше размера и плътността на воден матрак. Пръстите ми почервеняха.

— Кръв — промърморих. — Невъзможно…

— Възможно е, Лестър — приведе се до мен Кейд. — Дори може и повече. Би ли ми обяснил защо нямаш кредитна карта или мобилен? Не искам да вярвам, че съм ритал толкова само за стотачка.

Загледах се в кръвта по пръстите си. Бях бог. Нямах кръв. Дори когато бях преобразяван в смъртен преди, във вените ми течеше златен Икор. Никога досега не съм бил чак толкова… превръщан. Бе станала грешка. Или някакъв номер. Нещо.

Опитах да седна.

Ръката ми се хлъзна върху една бананова кора и отново паднах. Нападателите ми се изсмяха.

— Тоя тип ми харесва — каза Майки.

— Да, ама шефът каза, че е фрашкан с мангизи — оплака се Кейд.

— Шефът… — промърморих аз. — Шефът?

— Правилно си чул, Лестър. — Кейд ми удари един чумбер. — Шефът каза, че ако слезем по тая уличка, може да те пребием и да ти вземем всичко. Това обаче…

Той размаха банкнотите под носа ми.

— Не е добър хонорар.

Въпреки затрудненията си изпитах надежда. Ако тези хулигани бяха пратени наоколо, за да ме търсят, значи, шефът им явно беше бог. Нямаше смъртен, който да знае, че ще падна на това място. Може би Кейд и Майки също не бяха хора. Вероятно бяха добре маскирани хора или зли духове. Това поне би обяснило как успяха да ме набият толкова лесно.

— Кой… кой е шефът ви? — пробвах да се изправя. Раменете ми посипаха утайка от кафе. Така ми се зави свят, все едно летях до изпаренията на първичния Хаос, ала отказах да се смиря.

— Зевс ли ви прати? А може би Арес? Искам аудиенция!

Майки и Кейд се спогледаха, сякаш се питаха: „Вярваш ли на очите си?“.

— Ти май не разбираш от намеци, а, Лестър? — вдигна ножа си Кейд.

Майки свали колана си — верига за мотоциклети — и го уви около пръста си.

Реших да им попея, за да се предадат. Може и да бяха устояли на юмруците ми, ала нямаше смъртен, който да устои на кадифения ми глас. Мъчех се да реша дали да им изпея „Ти ме изпрати“^[4], или моето оригинално парче „Аз съм твоят бог на поезията, бебче“, когато един глас изкрещя:

— ХЕЙ!

Хулиганите се обърнаха. Над нас, на второто ниво на външна аварийна стълба, стоеше момиче на дванайсет.

— Оставете го на мира! — нареди тя.

Първата ми мисъл бе, че Артемида е дошла на помощ. Сестра ми често се явяваше като дванайсетгодишно момиче по причини, които никога не можех да разбера. Нещо обаче ми подсказа, че това не е тя.

Момичето на противопожарната стълба не вдъхваше страхопочитание. Бе нисичка и пълничка, с тъмна коса, подстригана като на паж^[5]. Имаше черни очилца, тип котешки очи с кристалчета по ъглите. Дрехите й бяха като избрани от детската градина — червени маратонки, жълти чорапогащи, зелена рокличка. Може би се бе маскирала като светофар.

Но всъщност в изражението й се прокрадваше нещо страшничко.

На лицето й бе изписана същата сърдита гримаса, която старата ми приятелка Кирена^[6] имаше, когато се бореше с лъвове.

Майки и Кейд обаче не изглеждаха впечатлени.

— Разкарай се, хлапе — каза й Майки.

Момичето тропна с крак и накара стълбата да потрепери.

— Уличката е моя. Аз определям правилата.

Носовият й заповеднически глас я правеше да звучи така, все едно се кара на съученик по време на читалищна пиеска.

— Каквото и да има тоя смотльо, то е мое! Включително кинтите!

— Защо всички смятат, че съм смотан? — обадих се немощно. Коментарът ми се стори несправедлив, макар да бях пребит и покрит с боклуци, но никой не ми обърна внимание.

Кейд изгледа кръвнишки момичето. Лицето му стана червено като рижавата му коса.

— Бъзикаш ли се с мен? Разкарай се, сополанке!

Вдигна една гнила ябълка и я метна по нея. Момичето не трепна. Плодът падна в краката й, търкулна се и спря.

— Искаш да си играем с храна? — избърса нос момичето. — Хубаво.

Не зърнах как ритна ябълката, но тя полетя обратно и със смъртоносна точност удари Кейд в носа. Той тупна по задник.

Майки изръмжа. Пое към противопожарната стълба, но една бананова обелка застана на пътя му. Подхлъзна се и се просна на земята.

— ОУ!

Отстъпих от изпотръшканите на земята бандити. Запитах се дали не трябва да хукна да бягам, но едва куцуках. Освен това не ми се щеше да ме целят със стари плодове.

Момичето прескочи перилата и се спусна на земята с изненадваща точност, след което взе торба боклуци от кофата.

— Спри! — Кейд започна да пълзи рачешката в опитите си да се отдалечи от момичето. — Нека да поговорим за това!

Майки изпъшка и се завъртя по гръб.

Момичето се нацупи. Устните й бяха напукани. Черни влакънца стърчаха от краищата им.

— Момчета — каза тя. — Вие не ми харесвате. Най-добре ще е да се махнете.

— Разбира се — отвърна Кейд. — Само…

Той се пресегна към парите, пръснати сред утайката от кафе.

Момичето метна торбата с боклуци, която се пръсна по средата на полета си и покри всичко с невъобразимо количество гнили банани. Те повалиха Кейд на земята, а Майки бе затрупан с толкова обелки, че заприлича на нападнат от месоядни морски звезди.

— Махнете се от уличката ми — нареди момичето. — Незабавно.

Още боклуци от кофата избухнаха като пуканки и засипаха Кейд и Майки с репички, обелки от картофи и друг материал за тор. По чудо нищо не падна върху мен. Въпреки нараняванията си двамата побойници станаха на крака и избягаха с писъци.

Обърнах се към дребничката си спасителка. Познавах много опасни жени. Сестра ми можеше да предизвика дъжд от смъртоносни стрели. Мащехата ни Хера редовно караше смъртните да полудяват и да се секат на парчета помежду си.

Но дванайсетгодишната господарка на боклуците успя да ме притесни.

— Благодаря — казах.

Момичето скръсти ръце. На средните си пръсти носеше еднакви златни пръстени полумесеци. Очите й блестяха мрачно като на гарван. (Мога да направя това сравнение, защото аз измислих гарваните.)

— Не ми благодари — каза тя. — Все още си на уличката ми.

Обиколи ме и ме огледа, сякаш бях свещена крава. И това сравнение мога да направя, защото имах такива.

— Ти си богът Аполон? — Не звучеше впечатлена. Нито от вида ми, нито от идеята, че богове ходят сред смъртните.

— Значи си чула разговора ни?

— Да, но не приличаш на бог — кимна тя.

— Не съм в най-добрата си форма — признах. — Татко Зевс ме изгони от Олимп. А ти коя си?

Ухаеше на ябълков пай, което бе изненадващо, тъй като изглеждаше толкова неспретнато. Част от мен искаше да намери чиста кърпа, да измие лицето й, след което да й поръча топъл обяд. Друга част от мен искаше стол, с който да се защити, ако реши да ме ухапе. Напомняше ми на бездомните животни, които сестра ми винаги приютяваше — кучета, пантери, прокудени девици и малки дракони.

— Казвам се Мег — каза тя.

— От Мегара ли идва, или от Маргарет?

— От Маргарет. Никога обаче не ме наричай Маргарет.

— Ти полубогиня ли си, Мег?

Тя избута очилата си нагоре.

— Защо реши подобно нещо?

Отново нямаше вид на изненадана от въпроса. Почувствах, че бе чувала този израз и преди.

— Ами определено имаш някаква сила. Прогони онези хулигани с гнили плодове. Може би владееш бананакинеза. Или контролираш боклуците? Навремето познавах римска богиня на име Клоацина, която управляваше каналите на града. Да не сте роднини?

Мег се нацупи. Останах с впечатлението, че съм казал нещо не както трябва, но нямах идея какво.

— Мисля да ти взема парите — отвърна Мег. — Хайде, махай се!

— Не, чакай. — Отчаянието си проправи път до гласа ми. — Моля те. Смятам, че имам нужда от помощ.

Чувствах се нелепо, разбира се. Аз, богът на пророчеството, чумата, стрелбата, лечителството, музиката и още няколко неща, които в момента не можех да си спомня, молех улична калпазанка за помощ. Но си нямах никой друг. Ако това дете смяташе да ми задигне парите и да ме изрита на жестоките зимни улици, не вярвах, че ще мога да я спра.

— Да кажем, че ти повярвам. — Гласът на Мег стана напевен, все едно се канеше да очертае правилата на играта: „Аз ще съм принцеса, а ти прислуга“. — Да кажем, че реша да помогна. Какво следва?

„Добър въпрос“, помислих си.

— Ние… в Манхатън ли сме?

— Мхм. — Тя се завъртя и затанцува. — В същата дупка от ада.

Не ми се стори редно дете да говори за ада. Но не бе редно и дете да живее само на някаква уличка и да се бие с бандити сред боклуците.

Запитах се дали да не ида до Емпайър Стейт Билдинг. Това бе входът към планината Олимп днес. Съмнявах се обаче, че стражите ще ме пуснат до тайния шестстотен етаж. Зевс нямаше да ме улесни толкова.

Може би трябваше да потърся стария си приятел, кентавъра Хирон. Той имаше цял лагер герои в Лонг Айлънд. Можеше да ми предложи подслон и напътствия. Но това бе опасно пътуване. Един беззащитен бог бе сочна мишена. Всяко чудовище по пътя с радост щеше да ме изяде. Завистливи духове и низши богове също биха се зарадвали на тази възможност. Да не забравяме и тайнствения шеф на Кейд и Майки. Нямах идея кой е това и дали имаше и други по-лоши слуги, които да прати срещу мен.

Дори да стигнех Лонг Айлънд, очите ми на смъртен можеше да не открият лагера на Хирон изпод вълшебното му покривало. Нуждаех се от водач, който да ме отведе там. Някой опитен. Някой, който живее наблизо…

— Имам идея. — Изправих се, доколкото ми позволяваха нараняванията. Не бе лесно да изглеждам уверен с окървавен нос и утайка от кафе по дрехите. — Познавам един човек, който може да помогне. Живее в Горен Ийст Сайд. Заведи ме при него и ще те наградя богато.

— С какво? — хрипкаво се изсмя Мег, след което затанцува и обра двайсетдоларовите банкноти от боклуците. — Вече прибирам парите.

— Хей!

Тя ми подхвърли портфейла, в който се намираше само шофьорската книжка на Лестър Пападопулос.

— Парите ти са в мен, в мен, в мен — запя Мег.

Сподавих ръмженето си.

— Слушай какво, хлапе, няма да съм смъртен завинаги. Един ден отново ще стана бог. Тогава ще наградя тези, които са ми помогнали, и ще накажа онези, които са ми отказали.

— Откъде знаеш, че ще стане така? — сложи ръце на кръста тя. — Бил ли си смъртен преди?

— Всъщност да. На два пъти. И в двата случая наказанието ми трая само няколко години.

— О, да? И как успя да си върнеш божествените сили?

Започнах да мисля за стихотворение относно евентуалното възвръщане на божествените ми способности.

— Обикновено Зевс иска от мен да робувам на някой важен полубог. Онзи тип, за когото ти споменах например. Той би бил идеален. Ще извърша онова, което би искал от мен новият ми господар. Ако се държа прилично, ще ми позволят да се върна на Олимп. В момента трябва да придобия силите си обратно и да разбера…

— Откъде знаеш на кой герой трябва да служиш?

— Моля? — премигнах.

— Как разбираш на кой полубог трябва да служиш, глупчо?

— Ами… ъъъ. Обикновено се подразбира. Натъквам се на тях. Затова искам да стигна до Ийст Сайд. Новият ми господар ще приеме службата ми и…

— Аз съм Мег Макафри — изчурулика Мег. — Приемам службата ти!

Над нас в сивкавото небе протътна гръм. Звукът отекна из града като божествен кикот.

Останките от гордостта ми станаха на ледена вода и потънаха в чорапите ми.

— Сам се нахендрих на това, нали?

— Да! — заподскача Мег с червените си маратонки. — Здравата ще се позабавляваме!

С огромно усилие на волята се сдържах да не заплача.

— Сигурна ли си, че не си маскираната Артемида?

— Не, другото съм — започна да брои парите ми Мег. — Онова, дето го каза преди малко. Полубогиня.

— И как разбра?

— Хей така — усмихна ми се самодоволно тя. — А сега вече имам и бог помощник на име Лестър.

Вдигнах очи към небесата.

— Моля те, татко, разбрах вината си. Не мога да сторя това!

Зевс не отговори. Вероятно заснемаше унижението ми и го споделяше в интернет.

— Споко — каза ми Мег. — Кой беше тоя, дето искаше да видиш в Ийст Сайд?

— Друг полубог — отвърнах аз. — Той знае пътя до лагера, където може да намерим подслон, напътствия, храна…

— Храна ли? — Ушите на Мег щръкнаха като краищата на очилата й. — Добре ли готвят в този лагер?

— Предполагам, макар че аз обикновено ям само амброзия.

— Ето каква е тогава първата ми заповед. Ще намерим онзи тип, за да ни отведе в лагера!

Тежко въздъхнах. Това щеше да е много дълга и непосилна служба.

— Както заповядаш — рекох. — Да открием Пърси Джаксън.