Рик Риърдън
Скритият оракул (18)

17

Боулинг топки на смъртта.

Търкалят се към враговете ми.

Да ви имам проблемите.

Поне не се озовахме в Перу.

Краката ми стъпиха на здрав камък и глезените ме заболяха. Олюляхме се към една стена, но Мег ми послужи за удобна възглавничка.

Попаднахме в тъмен тунел, опасан с дъбови греди. Дупката, през която бяхме полетели надолу, я нямаше, беше заменена с таван от пръст. Не видях и следа от другите отбори, но някъде из пространството над нас смътно долавях как Харли напява:

— Давай! Давай! Давай!

— Когато си върна силите — рекох, — ще превърна Харли в съзвездието Счупен глезен. Съзвездията поне си мълчат.

Мег посочи надолу към коридора.

— Виж!

Докато чаках очите ми да привикнат към тъмнината, осъзнах, че мътната светлина в тунела идва от блестящ плод на около трийсет метра.

— Златна ябълка — рекох.

Мег се втурна напред и ме повлече със себе си.

— Чакай! — извиках. — Това може да е капан!

Конър и Паоло изскочиха от мрака в другия край на коридора, сякаш за да илюстрират думите ми. Паоло сграбчи златната ябълка и изкрещя:

— ГОЛ ЗА БРАЗИЛИЯ!

— Прекалено сте бавни! — ухили се Конър.

Таванът над тях се разтвори и ги бомбардира с железни кълбета с размера на кокосови орехи.

— Бягай! — извика Конър.

Двамата с Паоло немощно се втурнаха наобратно и закуцукаха надалеч, преследвани от стадо искрящи гюлета.

Звуците заглъхнаха. Лишени от сиянието на златната ябълка, останахме в пълен мрак.

— Супер! — отекна гласът на Мег. — А сега какво?

— Предлагам да идем в другата посока.

Това бе по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Слепотата притесни много повече Мег, отколкото мен. Благодарение на смъртното си тяло, аз и без това се чувствах сакат и лишен от сетива. Освен това рядко разчитах само на зрението си. Музиката изискваше добър слух. Стрелбата — ловкост и умение да долавяш посоката на вятъра. (Разбира се, зрението също помагаше, но схващате идеята ми, нали?)

Продължихме да се тътрим напред, протегнали ръце пред себе си. Заслушах се за подозрителни тракания, пукания и скърцане, които можеха да издадат идващи експлозиви, макар да подозирах, че чуех ли предупредителни звуци, вече щеше да е твърде късно.

Най-накрая двамата с Мег се научихме да вървим в синхрон с вързаните си крака. Не беше лесно. Имах безпогрешно чувство за ритъм и установих, че Мег винаги е четвърт стъпка по-бърза или по-бавна, което означаваше, че се олюлявахме напред-назад и се удряхме в стените.

Куцукахме така минути или дни. В Лабиринта не можеше да се има вяра на времето. Спомних си, че според Остин Лабиринтът вече се усещал по-различен след смъртта на създателя му. Започнах да проумявам какво имаше предвид. Въздухът бе някак по-свеж, сякаш напоследък Лабиринтът не бе поглъщал толкова много тела. Стените не излъчваха същата зловредна зной. Доколкото можех да преценя, не изпускаха кръв или слуз, което си бе значително подобрение. В стари времена не можеше да пристъпиш в Лабиринта на Дедал, без да усетиш всепомитащото му желание да засмуче ума и тялото ти. Сега атмосферата бе по-сънлива, а посланието по-замъглено. Нещо в духа на „Ако пукнеш тук, няма проблем“.

— Никога не съм харесвал Дедал — промърморих. — Старият пор така и не разбра кога трябва да спре. Все трябваше да има най-новите технологии и ъпдейти. Казах му да не дава на Лабиринта съзнание. Предупредих го, че изкуствените интелекти ще ни унищожат. Ала не. Нужно му бе да направи Лабиринта съзнателен и зъл.

— Не знам за какво говориш — каза Мег. — Но може би не бива да обиждаш Лабиринта, докато сме в него.

Спряхме изведнъж, щом долових звука от саксофона на Остин. Бе слаб и идваше от толкова далеч, че не можех да разбера по кой коридор да тръгнем. После изчезна. Надявах се с Кайла да са намерили трите ябълки и да са се озовали на безопасно място.

Най-накрая с Мег стигнахме до един кръстопът. Усетих, че сме там, заради повея на въздуха по лицето ми и разликата в температурата.

— Защо спряхме? — попита Мег.

— Шшт — заслушах се внимателно.

От десния коридор се долавяше тихо жужене като от малък моторен трион. Коридорът вляво беше тих, но излъчваше слаб мирис, който ми бе неприятно познат… не точно сяра, но изпаренията от минерали, заровени дълбоко под земята.

— Аз не чувам нищо — оплака се Мег.

— Резачка вдясно — казах й. — Воня отляво.

— Предпочитам вонята.

— Разбира се.

Мег отново изсумтя, после се устреми наляво и ме повлече със себе си.

Бронзовите окови около крака ми започваха да ме ядосват. Чувствах пулса на Мег през бедрената й артерия. Разстройваше ми ритъма. Всеки път, когато се изнервех (което ставаше рядко), обичах да си пея нещо, с което да се успокоя. Обикновено „Болеро“ на Равел или старогръцката песен на Сейкилос^[37]. Но заради пулса на Мег единствената песен, за която се сещах, бе Chicken Dance^[38], а тя не бе успокояваща.

Продължихме напред. Миризмата на вулканични пари се усили. Пулсът ми изгуби съвършения си ритъм. Сърцето ми подскачаше в гърдите с всяко куд-ку-дяк на „Кокошия танц“. Страхувах се, че знам къде сме. Казах си, че не е възможно. Не можеше да сме прекосили половината свят. Ала това бе Лабиринтът. Тук, долу, разстоянията нямаха значение. Лабиринтът беше наясно как да използва страховете на жертвите си. Нещо по-лошо, имаше злонамерено чувство за хумор.

— Виждам светлина! — каза Мег.

Беше права. Абсолютният мрак се бе превърнал в мътна сивота. Пред нас тунелът свършваше с тясна дълга пещера като вулканична шахта. Изглеждаше така, все едно огромен нокът беше разрязал коридора и бе оставил рана в земята. Зървал бях същества с такива големи нокти в Тартара. Не желаех да ги виждам отново.

— Трябва да се върнем назад — казах.

— Това е глупаво — отвърна Мег. — Забелязваш ли златното сияние? Там има ябълка.

Аз виждах само изпарения от пепел и газ.

— Блясъкът може и да е от лава — отвърнах. — Или радиация. Или дори от очи. Блестящите очи винаги са предвестник на неприятности.

— Ябълка е — настоя Мег. — Мога да я надуша.

— И откога разви такива остри сетива?

Мег тръгна напред, като не ми остави голям избор освен да я последвам. За малко момиче, каквото беше, успяваше да тежи на мястото си. В края на тунела се намерихме върху тесен ръб. Скалата отсреща бе само на около три метра, но цепнатината надолу сякаш нямаше дъно. Може би на трийсет метра над нас се разтваряше в по-голяма зала.

Усетих как огромна студена буца се образува в гърлото ми. Не бях виждал това място отдолу, но знаех точно къде сме. Стояхме насред омфала — пъпа на света.

— Трепериш — каза Мег.

Опитах да покрия устата й с ръка, но тя ме ухапа.

— Не ме докосвай — изръмжа тя.

— Моля те, млъкни.

— Защо?

— Защото над нас… — гласът ми потрепери — … е Делфи. Залата на Оракула.

— Невъзможно — сбърчи нос Мег.

— Възможно е — прошепнах аз. — А ако това е Делфи, то тогава…

Отгоре ни се чу мощно свистене, което прозвуча така, сякаш целият океан бе залял горещ тиган и се бе превърнал в огромен облак пара. Ръбът, на който се намирахме, се разтърси. Камъчета заваляха към бездънната пропаст. Над нас чудовищно тяло се плъзна по цепнатината и напълно закри горния отвор. Вонята на гниеща змийска кожа ме блъсна в ноздрите.

— Питон — казах с глас, който вече бе с октава по-висок от този на Мег. — Той е тук!