Кели Армстронг
Разплата (42)

45

Грабнах огърлицата и я надянах на врата си, докато тичах към вратата. Тъкмо се канех да заобиколя тялото на охранителя, когато то се надигна, изправи се на крака, сякаш костите му изобщо не бяха счупени. Тръгнах покрай него.

— Спри! — избоботи то.

Аз спрях. Нямах представа защо. Гласът беше такъв, че изискваше подчинение.

Обърнах се и видях тялото на охранителя изправено, брадичката му вирната, а очите му блестяха с неземен зелен цвят. Дори от десетина крачки можех да усетя топлината, излъчваща се от него.

— Дириел! — избоботи той и огледа стаята.

— Хм, тук съм, Господарю — отвърна полудемонът. — И бих искала да кажа, че за мен е удоволствие да ви видя…

Той се извъртя към нея и когато заговори, гласът му се оказа странно мелодичен. Като този на полудемона, само че по-дълбок, мъжествен, дори хипнотичен. Стоях неподвижно, сякаш бях пуснала корени в пода, и слушах.

— Вече две десетилетия не си отговаряла на повикването ми. Къде беше?

— Ами знаете ли, историята е доста забавна. С удоволствие ще ви я разкажа още щом…

— Нима ме молиш да чакам, докогато на теб ти е удобно? — Гласът му бе нисък, ала ме накара да затреперя въпреки топлината.

— В никакъв случай, Господарю, но сключих сделка с…

— Със смъртен? — Той се извъртя, за да ме види сякаш за първи път. — Сключила си сделка със смъртен, и то дете?

— Както споменах, историята е доста забавна и вие ще оцените…

— Тя е некромант — пристъпи към мене той. — Тази светлина…

— Нали е хубава? Сред хората със свръхестествени способности се забелязва такова очарователно разнообразие. Дори най-слабите от тях притежават нещо като това красиво сияние.

— Сиянието на некроманта показва силата му.

— Точно така и това е добре, защото щом е толкова слаб некромант, тя се нуждае от много силно сияние, за да привлича духовете.

Той изсумтя и се приближи до мен. Дори не трепнах — но причината бе, че се бях парализирала от ужас.

Това беше демон. Истински, пълноценен демон. Знаех го със сигурност и този факт караше коленете ми да треперят.

Той спря пред мен и наклони глава, като ме преценяше с поглед. Усмихна се.

— И така — обади се полудемонът Дириел. — Имам намерение да помогна на това бедно и безпомощно дете некромант…

— От добро сърце, предполагам.

— Ами не, изглежда, глупавото маце ме освободи. Съвсем случайно. Знаете какви са децата, непрекъснато си играят със силите на мрака. Така че е напълно очевидно: направила ми е услуга и ако ми разрешите да изпълня задълженията си по сделката, Господарю, ще застана до вас…

— Колко ли сила трябва да притежава едно дете некромант, за да освободи полудемон? — замисли се той. — Мога да усетя силата ти, малката. Нещо са ти сторили, нали така? Нямам представа какво точно, но е нещо удивително.

Погледът му блесна и аз усетих как очите му проникват в самата ми същност и как той се взира в ядрото на моите способности, а когато го видя, отново се усмихна и аз потръпнах.

— Може би, но тя е дете, Господарю. Сам знаете какво казва Беритският договор по повод примамването на младежи. Доста е нечестно, съгласен съм, но много скоро тя ще порасне и ако вие ми разрешите да култивирам детето, като изпълня договора ни…

Той погледна към полудемона.

— Каквато и сделка да си сключила с детето, може да се изпълни и по-късно. Няма да те пусна да се изплъзнеш толкова лесно този път. Имаш склонност да изчезваш без следа.

— Но тя…

— Е достатъчно силна да те призове, когато си поиска.

Той отново се обърна към мен и преди да успея да помръдна от мястото си, ръката му бе под брадичката ми и той я държеше с мъртвите пръсти на охранителя, които бяха странно топли. Обърна лицето ми към своето и промърмори:

— Порасни и бъди здрава, малката. Здрава и могъща.

Порив от горещ въздух. Дириел прошепна:

— Извинявай, дете.

След това и двамата изчезнаха.

Аз прескочих мъртвото тяло на охранителя и хукнах към вратата. Дръжката се завъртя, преди да я докосна. Огледах се, готова да побягна, ала нямаше накъде да бягам. Извадих пистолета и дадох заден ход към стената. Вратата се отвори. Вътре надникна някой.

— Л-л-лельо Лорън — прошепнах.

Коленете ми се прегънаха. Имаше време, когато се дразнех от непрестанните майчински грижи на леля Лорън, ала след двете седмици, през които разчитах сама на себе си и на други деца, уплашени и самотни като мен, загриженият й вид ми дойде като топло одеяло в мразовита нощ и аз исках да се хвърля в прегръдките й и да кажа: „Погрижи се за мен. Оправи нещата“.

Но не го казах. Тъкмо тя беше тази, която дотърча при мен и ме прегърна, и колкото и прекрасен да беше жестът й, желанието ми да ме спаси бе отминало, аз се отдръпнах и се чух да изричам:

— Хайде. Знам пътя.

Бързо излязохме навън, но тя хвърли поглед назад и зърна трупа на охранителя.

Зина с уста.

— Това не е ли…?

Не я оставих да изрече и дума повече, тутакси я прекъснах и започнах да заеквам:

— Аз… аз… не знам какво стана. Упплаших се, а той влезе и…

Тя ме прегърна и прошепна:

— Всичко е наред, миличка.

Разбира се, тя ми повярва. Аз все още бях нейната мъничка Клоуи, която никога не ще си и помисли да вдига мъртъвци от гробовете им.

Щом се промъкнахме в коридора, тя видя пистолета и преди да осъзная какво става, взе го от ръката ми. Аз се възпротивих и тя каза:

— Ако се наложи да го използваме, аз ще дръпна спусъка.

Знаех, че се опитваше да ме предпази да не застрелям някого. Аз не исках да застрелям никого, ала нещо не ми се щеше да предам пистолета, който държах в ръка, и да ме натикат отново в ролята, която вече не ми подхождаше.

— Саймън и Тори са в кабинета на д-р Давидоф — казах.

— Ще минем оттам. Пътят е по-дълъг, но е по-малко вероятно да налетим на някого.

Завихме зад ъгъла и от близката стая излезе оплешивяващ охранител. Опитах се да издърпам леля Лорън назад, но той ни беше вече видял.

— Не мърдай, Алън — заповяда леля Лорън и вдигна пистолета. — Просто се върни в стаята и затвори…

— Алън — чу се глас отвътре.

Той се обърна. Пистолетът гръмна. Охранителят рухна. Госпожа Енрайт стоеше с отпусната ръка, в която държеше пистолет.

— Наистина мразя такива неща — каза тя, като вдигна пистолета. — Толкова е примитивно. Но си помислих, че може да е от полза.

Погледнах към леля Лорън. Тя бе замръзнала в странна поза, уловена във вцепеняваща магия.

— Виж какво направи леля ти, Клоуи. — Госпожа Енрайт помаха с ръка към охранителя, който лежеше неподвижен на земята. — Срамота. Този път няма да се отърве с домашен арест.

Преместих поглед от леля Лорън към мъртвия охранител.

Госпожа Енрайт се засмя.

— Имаш намерение да го вдигнеш, нали? Колко съобразително момиче. Предполагам, че трябва да благодарим на теб за всичко това — и тя махна със свободната си ръка към пропуканите стени. — Това ти харесвам. Съобразителна, умна и очевидно… — тя отново посочи към охранителя — всеки път, щом се срещнем, ти си все по-уверена в силите си. Още малко и аз ще поискам да го вдигнеш само за да ми покажеш на какво си способна.

— Да вървим, или…

— Пистолетът е у мен, Клоуи. За да активираш оръжието си, ще ти трябва време. Ако той помръдне, сбогувай се с леля си Лорън. Можеш да договориш всяка сделка с мен, а аз все още с голяма охота ще се спазаря с теб. Мисля, че бихме могли да…

Тъмна сянка скочи на гърба й. Докато падаше, тя се изви и видя, че върху нея се е нахвърлил огромен черен вълк. Отвори уста да изрече магията си, ала Дерек я сграбчи за задната част на блузата и я метна към стената. Тя се съвзе, претърколи се на една страна и започна да реди думи на някакъв чужд език. Той я сграбчи и отново я метна. Тя шумно се удари в стената, падна на пода и остана да лежи неподвижно.

Втурнах се напред.

— Клоуи! — викна леля Лорън, освободена от вцепеняващата магия.

— Това е Дерек — отвърнах.

— Знам. Не…

Бях вече там, клекнала до него, а той дишаше тежко, хълбоците му се вдигаха в опит да възстанови контрола върху себе си. Зарових ръце в козината му и скрих лице в нея, защото от очите ми всеки миг щяха да рукнат сълзи.

— Добре си — казах му аз. — Толкова се тревожех.

— Не беше само ти — чух нечий глас до мен.

Вдигнах очи и когато зърнах Лиз, се усмихнах.

— Благодаря ти.

— Просто тръгнах да го придружа. Когато се случи това… — Тя махна с ръка към Дерек. — Нали знаеш колко много слепите се нуждаят от специални кучета водачи? Е, очевидно върколаците пък наистина могат да ползват услугите на полтъргайст, който да им отваря вратите.

Дерек изкъркори дълбоко в гърдите си и ме бутна.

— Трябва да тръгваме. Знам.

Започнах да се изправям на крака, ала той се облегна на мен. Усещах галопиращия му пулс. Дерек притисна нос в шията ми, задиша тежко, потрепери и пулсът му се укроти. Когато отново ме помириса, придвижи носа си към тила ми, попадна на кръвта и изръмжа загрижено.

— Драскотина — обясних аз. — Добре съм.

За последен път зарових ръце в козината му, силно го прегърнах и се изправих на крака. Обърнах се към леля Лорън. Тя стоеше и гледаше втренчено. Взираше се.

— Трябва да тръгваме — напомних й аз.

Тя вдигна поглед към мен и ме загледа така, сякаш не ме позна.

— Лиз е тук — казах аз. — Ще ни сочи пътя.

— Лиз… — преглътна тя, после кимна с глава. — Добре.

Посочих към майката на Тори:

— Нима е…?

— Още е жива, но ударът бе жесток. Няма да е на себе си още известно време.

— Добре. Дерек? Трябва да вземем Тори и Саймън. Върви след мен. Лиз, можеш ли да вървиш най-отпред, за да сме сигурни, че пътят е чист?

— Тъй вярно, шефе — усмихна се тя.

Направих няколко крачки и чак тогава осъзнах, че леля Лорън не ни следва. Обърнах се назад. Тя продължаваше да гледа втренчено.

— Добре съм — казах й.

— Така е — тихо рече тя. После по-твърдо: — Наистина си добре.

Тръгнахме.