Кели Армстронг
Разплата (9)

10

Малко след като Гуен тръгна, пристигна Маргарет. Когато слезе и чу, че Маргарет ме извежда навън за урока, Тори реши да се присъедини към нас. Колкото и да го криеше, знаех, че тя бе също толкова обезпокоена и смутена, колкото и ние. Последното, което желаеше, бе да прекара сутринта в стаята ни. Саймън и Дерек със сигурност нямаше да я поканят да вършат заедно нещо, каквото и да е то.

Маргарет се поколеба, но аз казах, че ще ми е по-спокойно, ако Тори също е с нас. Пълни глупости, но нямаше как. Не само Дерек притежаваше силни инстинкти. Аз изпитвам непреодолим подтик да бъда в помощ на някого и обикновено накрая съжалявам. Можех само да се надявам, че този път няма да е така.

Преди да излезем, Андрю даде на Маргарет куп съвети как се бяга с половин милион долара в чантата. Беше от ясно по-ясно, че не искаше изобщо да излизаме навън, но Маргарет настоя. Бях далеч от Бъфало, каза тя, а с черната си коса аз изобщо не приличам на момичето от обявата. При това, коя жертва на отвличане би обикаляла в района, придружена от жена, която би могла да мине за нейна баба?

И излязохме. Колата на Маргарет бе луксозен европейски модел като автомобилите, които баща ми наемаше винаги и това ме накара да се замисля за него. Двамата с татко никога не сме били наистина близки. Аз бях маминото детенце и след смъртта на майка ми, ами да, пак опряхме до инстинкта. Някои хора имат родителски инстинкт, други не. Татко не бе от първите, макар че правеше всичко по силите си.

Той пътуваше много, което не помагаше на близостта ни. Въпреки всичко обаче беше го грижа за мен. Повече, отколкото осъзнавах тогава. След душевното ми разстройство той долетя от Берлин и стоя до леглото ми, докато отидох в Лайл Хаус. Върна се едва когато си помисли, че съм в безопасност под грижите на леля Лорън.

— Да поговорим за некромантството — обади се от задната седалка Тори. — Клоуи няма много познания за нея.

Тя ми направи знак да задам въпросите си. Бях мечтала да срещна друг некромант и ето че сега той бе пред мен, а аз не съм попитала още нищо. Тревогата за татко нямаше да ми помогне тук.

Започнах, като попитах Маргарет как се реактивират духовете — явление, което бях наблюдавала. Остатъчни сили, така ги нарече тя, ала не ми каза нищо, което да ми е било чуждо досега. След травмиране се получаваха енергийни остатъци, които не преставаха да се повтарят и да се въртят като на филмова лента. Безвредни картини, не духове. Колкото до това как да ги блокираш…

— Не бива да се тревожиш за това поне идните няколко години. Засега се съсредоточи върху духовете. С остатъчната енергия ще се занимаеш, когато пораснеш достатъчно, за да я виждаш.

— Но аз я виждам.

Тя поклати глава.

— Подозирам, че онова, което виждаш, са духове, които се връщат към момента на смъртта си. За съжаление, призраците често го правят, някои дори го вършат нарочно, за да изплашат некромантите.

— Мисля, че не беше точно така — и аз й разказах, за духовете, които бях виждала, — мъжът, скачащ в гатера във фабриката, и момичето, убито на спирката за тирове.

— Господи! — възкликна Тори. — Та това е… — Погледнах я и видях, че е пребледняла. — И ти си видяла това?

— Чух, че си падаш по филми, Клоуи — прекъсна я Маргарет. — Предполагам, че въображението ти е доста развито.

— Добре, но можеш ли да ми кажеш как да ги блокирам, когато започнат да ми се явяват?

Трябва да съм изтървала и някоя саркастична нотка в гласа си, защото Маргарет ме прониза с очи. Аз я фиксирах с най-успешния си поглед на широко отворените си сини очи и додадох:

— Добре е да знам какво да очаквам. За да мога да се справя с него.

Тя кимна с глава.

— Имаш правилно отношение към нещата, Клоуи. Добре тогава. Ще те допусна до тайната на занаята. Когато видиш дух от остатъчната енергия, има безпогрешен начин да се справиш с него. Да си тръгнеш.

— Не мога ли да го блокирам?

— Не можеш. Но и няма нужда. Просто си тръгни. Тъй като това не са духове, те не са в състояние да те последват.

Можех и сама да дойда до това заключение. Проблемът обаче бе следният:

— Как бих могла да разбера, че е дух от остатъчна енергия? Щом изглежда като истински, откъде да знаеш, че не е! Преди да видиш… онази част, в която той умира?

— Един от знаците е, че остатъчните духове не вдигат шум.

Знаех го.

— Другият е, че не можеш да им влияеш.

И това знаех.

Значи така: ако видех някого, който се кани да скочи във фабричен гатер, трябваше да спра и да се ослушам дали вдига шум? Да му се развикам и да видя дали ще ми отговори? В това време, ако е дух от остатъчна енергия, той ще е скочил и аз ще видя точно какво съм се опитвала да избегна. А ако всичко става в действителност, мога да го оставя да умре, докато се мъча да си спестя една грозна сцена.

Ако мога да кажа, че е просто дух, остатъчен или не, ще съм сигурна, че лицето не е в опасност и ще мога спокойно да си тръгна. И докато тя шофираше през градчето, аз я попитах как да го направя.

— Отличен въпрос — отвърна Маргарет. — Сега започваме истинските уроци. Съществуват три начина да различиш духовете от живите хора. Първо, облеклото. Ако някой мъж например носи шапка и тиранти, той е дух, най-вероятно от петдесетте години на миналия век.

— И сега съм виждала мъже с шапки и тиранти — обади се Тори. — И младежите ги носят. Ретромода.

— Или пък униформа на войник от Гражданската война. Ако носи такова нещо, значи е дух.

Без майтап.

— Второ, както сигурно си забелязала, духовете могат да преминават през масивни прегради. Така че, ако премине през затворена врата или стол, бъди сигурна, че е дух.

Дори да не си некромант, може да се досетиш за това.

Маргарет зави по път, отвеждащ извън града.

— И трето… някакво предположение, Клоуи?

— Ако не вдигат шум при ходене?

— Отлично! Да. Това са трите начина, по които се разпознават духовете.

Страхотно. Значи, ако видя някой да стои неподвижно, но не носи стара униформа, ще трябва само да го помоля да мине през някоя мебел. Ако се опули насреща ми, сякаш съм луда, ще разбера със сигурност, че не е дух.

Надявах се практическата част от учебния ден да мине по-добре. Но щом видях накъде ни е повела, и тази надежда се изпари.

— Гр-р-робище? — учудих се аз, когато тя спря на паркинга. — Аз-аз… не м-м-мога… дори не бива да съм тук.

— Глупости, Клоуи. Истински се надявам да не се страхуваш от гробища.

— Хм, не е така — обади се Тори. — Притесняват я труповете, заровени в тях.

Маргарет премести поглед от мен към Тори.

— Ъ-ъ, мъртъвците? — продължи Тори. — Потенциални вампири.

— Не ставай глупава. Не можеш да вдигнеш мъртвец, без да искаш.

— Клоуи може.

Маргарет се усмихна непроницаемо.

— Чух, че Клоуи е доста силна, но съм убедена, че все още не бива да се тревожи за такива неща.

— Вече може да го прави. Бях там.

— Ис-стина е — потвърдих аз. — Вдигнах лица от експеримент на д-р Лайл, погребани в мазето на Лайл Хаус. После вдигнах мъртви прилепи в един склад, както и един бездомник на мястото, където се канехме да пренощуваме.

— Прилепи ли? — попита Тори и се сгърчи на мястото си.

— Ти спеше. Не ми се щеше да те будя.

— За което съм ти благодарна — отвърна тя. После се обърна към Маргарет:

— Бях будна, когато това стана с бездомника. Видях го да пълзи към Клоуи…

— Не се съмнявам, че си го видяла, но се опасявам, че вие, момичета, сте станали жертва на жестока измама. Някои членове на групата „Едисън“, които са заложили много в този експеримент, биха желали да изглежда, сякаш силите на субектите му са се увеличили многократно в резултат на модификацията. Един от техните некроманти очевидно е искал да накара групата да повярва, че Клоун може да вдига мъртъвци. Това, разбира се, е абсурдно. Нужни са ти не само години тренировки, а и съответстващи ритуали и съставни елементи, които нямаш.

— Но аз вдигнах бездомника, след като избягахме.

— Това са искали да си мислиш. Очевидно са били по следите ви и така са те прихванали в къщата на Андрю. Няма значение. Дори да можеше да вдигаш мъртъвци — гримаса с устните, с която явно ми се присмиваше, — аз съм тук и ще се погрижа да вземем предпазни мерки. Да се научиш да се контролираш, е най-добрият начин да преодолееш страховете си.

Аз пак се наканих да протестирам, но Тори я помоли да ни даде една минутка. Слязохме от колата и тя ме отведе под едно дърво. Стомахът ми се свиваше всеки път, щом погледнех към надгробните камъни и си представях как случайно наблъсквам духовете в телесната им обвивка, заровена под тях.

Трябваше само да хвърля поглед към зида на гробището, да зърна начумерения Дерек и да чуя хапливите му думи: „Дори не си помисляй да провеждаш уроци по практика на това място, Клоуи“.

— Тя ревнува, да знаеш — каза Тори.

— Какво?

— Ти можеш да вдигаш мъртъвци. Ако го признае, трябва да признае също, че си по-добър некромант от нея.

— Не мисля, че способността да вдигаш мъртъвци те прави по-добър.

— Напротив, в техния свят е така, защото това означава, че ти си по-силна. — Тя огледа гробището с дистанциран поглед. — Няма никакво значение дали силата е добра, или зла. Живяла съм дълго с майка си, за да имам мнение по въпроса. Маргарет може и да не иска да вдига мъртъвци, но със сигурност иска да може да го прави и не желае някакво си хлапе да върши тази работа по-добре от нея. Затова иска сама да се убеди, че и ти не можеш.

— Добре де, но по-добре да не я разубеждавам.

Тори сви устни.

— Всъщност…

— Ъ? Няма да тръгна да връщам някой добричък дух в изгнилата му черупка…

— Само временно.

Погледнах я.

Тя въздъхна.

— Добре. Но каквито и да са помислите на това пиленце, работата й е да те обучава, а ти имаш нужда да учиш. Всички сме така. Ще бъде хубаво, ако не се натягаш много, нали?

Вярно. Не можех да не си спомня подозренията на Дерек, че Тори ни е предала, но не виждах никаква злонамереност в това да вдигам мъртъвци.

— Виж, прави каквото искаш — заключи тя. — Ще те подкрепям. Колкото и клиширано да звучи, всички сме в играта. Ти, аз, момчетата. Глутницата не е точно такава, каквато бих сформирала аз — не се обиждай, — но…

— И ти си с нас.

— Съвета ми ли искаш? Вземай уроци от нея и внимавай.

Представих си какво би казал Дерек. Положението нямаше да му хареса, но мисля, че накрая щеше да се съгласи.

Върнах се при Маргарет и заявих, че съм готова.