Кели Армстронг
Разплата (24)

26

— Какво? — възкликна Саймън и се премести напред. — Майка ти ли е тук?

— Не — рязко поклатих глава аз. — Не е. Аз… аз… аз… — Поех си дъх още веднъж и сключих пръстите на треперещите си ръце. — Не знам защо го казах.

— Изтощена си — забеляза Дерек.

— Ами ако наистина е тя? — предположи Саймън.

Забелязах погледа, с който Дерек го стрелна като предупреждение да млъкне. Но въпреки това той ме попита:

— Ако тук има дух, ще продължиш ли да призоваваш?

Той срещна погледа ми.

— Вероятно не е тя.

— Знам.

Затворих очи. Щеше ми се това да бе мама. От деня, в който разбрах, че мога да говоря с духове, непрекъснато съм искала да се отърва от тази мисъл. Само като си представях, че бих могла да разговарям с нея, сърцето ми се свиваше.

Бях ужасена. Майка ми беше далечен и желан спомен. Тя бе прегръдка и смях, и всичко прекрасно, което съществуваше в моето детство. Като си мислех за нея, сякаш бях отново тригодишна, свила се в скута й — обичана и в пълна безопасност. Ала вече не бях на три и знаех, че това не бе майката от спомените ми.

Майка ми ме бе включила в този експеримент. Толкова силно е копняла за дете, че бе станала един от субектите на групата „Едисън“. Да, бяха й казали, че ще установят страничните ефекти, които бяха довели до смъртта на брат й. Но също така я бяха уведомили, че поема голям риск.

— Клоуи? — каза Саймън.

— Извинявай. Ще опитам пак.

Затворих очи и забравих за всичко друго. Ако това бе майка ми, аз исках да я видя, независимо каква е била в действителност, независимо какво бе направила.

И когато призовавах, позволих си да си я представя, да я повикам по име.

— Чуваш ли…? — Гласът й долетя отново, но тъй тихо, че можех да го доловя само ако се съсредоточа. Дръпнах малко по-силно.

— Не… достатъчно… не е безопасно.

— Кое не е безопасно? Да те призова ли?

Отговори ми твърде тихо, за да разбера думите й. Отворих очи и се огледах, като търсех някаква следа, че тук има дух. Вляво долових трептене на въздуха, сякаш от пода излизаше топлина. Подадох медальона си на Дерек.

— Не! — обади се гласът… — … сложи си го… не е безопасно.

— Искам да те видя.

— … не мога… Съжалявам, детенце.

Сърцето ми се сви.

— М-моля те. Искам само да те видя.

— … знам… не мога… медальона… безопасно.

Дерек ми го върна. Започнах да го провирам през главата си, но възобнових призоваването, което сега беше по-мощно, като издърпвах…

— Клоуи! — Гласът й бе тъй рязък, че ококорих очи. — Не толкова силно… доведа…

— Ройс ли? И преди съм се занимавала с него. Искам да говоря с теб.

Отново я призовах.

— Клоуи!… продължавай… аз си тръгвам… не бива тук… не е разрешено.

— Какво не е разрешено?

— Не ти е разрешено да разговаряш с нея — промърмори Дерек. — Некромантите не бива да се свързват с мъртвите си роднини. Чувал съм го някъде. Не исках да ти го кажа, защото не бях сигурен. Очевидно можеш да се свържеш с нея, но не много добре. А тя не иска да я притискаш, ако доведеш тук Ройс.

— Но аз имам нужда…

Дори не успях да довърша изречението и въздухът затрептя и се образува някакъв силует. Силуетът на майка ми, но толкова блед, че едва го виждах, ала ми бе достатъчно, за да го разпозная. Познах го. Сълзите набъбнаха в очите ми. Премигах, за да ги върна обратно, и тя отново изчезна.

— Онази нощ у Андрю се появи ти — казах. — В гората. Когато ни преследваха. Опита се да ни помогнеш. Следваше ме по петите.

— Невинаги… не мога… опитах да предупредя… о, детенце… бягай…

— Да бягам ли?

— … не е безопасно… няма безопасно място… не и за теб… толкова много лъжи… махни се…

— Не можем да избягаме — отвърнах аз. — Групата „Едисън“ ни намери онази нощ у…

— Не… това е… опитах да кажа… — Гласът й започна да отслабва. Напрегнах се да чуя още, ала той съвсем заглъхна. Не бях нанизала медальона на шията си.

— Хм, Клоуи? — обади се Саймън. — Щом майка ти каза да си го носиш…

— Тя се опитваше да ти каже нещо, когато изчезна.

— Повикай я пак — намеси се Дерек и взе медальона. — Но внимателно.

Докато я призовавах, съвсем леко подръпнах. Дерек стоеше нащрек до мен, нанизът с медальона висеше между дланите му, а той бе готов да ми го сложи при най-слабия сигнал за опасност.

— Отиде си — казах накрая аз. Сълзите се върнаха в очите ми. Отново премигах, за да ги пропъдя, и се прокашлях.

— Какво ти каза? — попита Саймън.

— Че никъде не е безопасно за нас, което вече знаем. Но имаше и друго. Искаше да ми каже нещо, което е станало онази нощ у Андрю.

— Щом искаш да продължаваш, опитай пак — каза Дерек. — Ако измъкнеш Ройс, после ще можеш да го върнеш обратно, нали?

Кимнах с глава. Маргарет каза, че не е безопасно, ала аз нямаше да умра от мъка, ако напъхам точно този дух в друго измерение. Така че, докато все още бях на колене, събрах всички сили и се опитах да призовавам…

— Търсиш ли някого, малка некромантке?

Подскочих и изгубих равновесие. Саймън и Дерек се спуснаха на помощ. Дерек ме хвана с една ръка и несръчно изпусна лентата с амулета на главата ми. Дръпнах я надолу и се огледах.

— Ройс — изрекох аз. — Мога ли да те видя? Моля те?

Той се изкикоти и се показа частично, както бе направил и преди.

— Видяното ти хареса, а?

Казват, че не можеш да имитираш изчервяване, но аз със сигурност се опитах. Само така можеш да се оправиш с подобен хъшлак. Да го ласкаеш, колкото и да ти е гадно.

— Имаш право — казах аз. — Имаме нужда от помощта ти. Нещата се объркаха.

— Изненада, изненада.

— Ти… един от нас ли беше? Част от проекта на групата „Генезис“?

— Аз съм генетично модифициран, но не съм като вас имитация.

— Имитация ли? — учудих се аз.

— На оригиналния модел. Аз. Е, Остин и аз.

— Мислех, че ние сме първите субекти.

— Нарекоха го „Генезис 2“ — измърмори Дерек. — Мислех, че са искали двама от нас да повторят библейския модел. Във второто изследване. Сигурно са изработили поне един преди нас.

Ройс се засмя.

— Деца, вие наистина сте идиоти. Нима сериозно мислите, че това им е единственият експеримент? Да, вие сте втората вълна… на проекта „Генезис“…

Д-р Давидоф бе намекнал, че групата „Едисън“ е била включена и в други експерименти, ала аз действах така, сякаш бе нещо съвсем ново.

— Откъде знаеш всичко това?

— Умен съм.

„А чичо ти е бил една от водещите фигури на групата.“

— Какво се обърка? — попитах.

— Объркало ли се е?

— Ти си мъртъв. Остин е мъртъв. Д-р Банкс е мъртъв… Това има ли нещо общо с теб? С теб и Остин?

Гняв изкриви лицето му.

— Нещо се е объркало — настоях аз. — При вас двамата. Ето как е разбрал…

Той изобрази прозявка.

— Някой друг да намира този разговор за досаден? Да посъживим нещата с една игра. — Той се приближи към Саймън. — Преди малко спомена нещо за тайни коридори?

— Не може да те чува, нали ти казах? — намесих се аз.

— Искаш ли да ощастливиш гаджето си, момиченце? Ще ти кажа къде е тайният коридор. Знаеш, че такъв има. Мазето в толкова голяма къща също е голямо.

Обясних на момчетата какво каза Ройс.

— Не е задължително — заяви Дерек. — По онова време е било често срещана практика да не се строят само мазета…

— Досада. Има тунел към друго помещение, но те не желаят да го откриете. Особено ти, малка некромантке. Не биха искали да върнеш обратно труповете и техните истории.

Поколебах се. Саймън попита какво казва и аз ги уведомих.

— Хвърля ни въдица — предположи Дерек. — Но аз ще захапя. Къде е проходът?

Ройс посочи.

— Работилницата ли? — попита Дерек. — Там няма нищо. Вече проверих.

— Защо, мислиш, вратата е заключена? — попита Ройс.

— Защото ти си генетично променен полудемон с телекинетични способности — отвърнах аз. — Като прототип те искаха да те поставят под строго наблюдение, но в нормална среда. Така че вместо в лабораторията ти си живял тук със своя чичо д-р Банкс.

— Ох, наистина е скучно…

— А твоята сила е в телекинезата, което означава, че можеш да местиш предмети от разстояние, нали така?

— Хм, да. Трябва ти друг демон ли?

— Не, само уточнявам. Живял си тук. Можеш да движиш предмети от разстояние. Ей там — посочих аз към работилницата — има помещение, пълно с инструменти. Защо е заключено? Мисля, че е очевидно.

Саймън се засмя. Призракът се извъртя към него, ала Саймън не го видя, за да се изплаши.

— Отвори онази врата — каза Ройс.

— Защо? За да изнесеш малко играчки оттам? Не мисля да го направя.

Този път Саймън сподави смеха си.

През стената изхвърча метла и полетя право към мен като копие. По-точно като неуправляемо копие. С лекота се отстраних от пътя му, а Дерек със същата лекота я улови във въздуха на половината път.

— Добри рефлекси, голямо момче — каза призракът.

Той се отправи към купа пластмасови кошчета, подредени покрай стената, и отвори капака на най-горното.

— О, вижте, чичо Тод е запазил старите ми вещи. Толкова е сладък! Събрал е нещата ми, след като ме е убил.

— Уб-бил ли те е? — изрекох, без да искам, аз.

Той порови в кутията.

— Приготви се да го отпратиш — прошепна Дерек, после каза на Саймън: — Качи се горе.

Саймън поклати глава.

— Аз…

Ройс се извъртя, сякаш тласкаше гюле, и ни подхвърли нещо. Аз се предпазих да не ме удари. Дерек го улови — топка за боулинг — и се озъби на Саймън:

— Веднага горе!

— Ооо! Добри рефлекси, нечовешка сила и много убедителен глас. Мисля, че си имаме и върколак. — Изправи се непосредствено пред лицето му. — Какво ще кажеш да сформираме малък момчешки бой един срещу друг? Битка на свръхсилните?

Затворих очи и си представих как Ройс отплава заднешком оттук. Ала той продължаваше да се присмива на Дерек.

— Може би всички трябва да се качим горе — предложи Саймън. — Да се махнем от този подлизурко.

— Той ще ни последва — отвърна Дерек.

— О, не го слушайте — рече Ройс. — Разбира се. Качете се горе. Там има много забавни неща, с които да си играете. Бръсначи. Ножици. Ножове. — Усмихна се и ми прошепна в ухото: — Харесвам ножовете. Толкова неща можеш да направиш с тях.

Хвърлих поглед към Дерек. Той изглеждаше развълнуван и поглеждаше ту към мен, ту към Саймън, сякаш не можеше да реши дали да ме остави да довърша с прогонването на Ройс, или да ни изведе, преди да бъдем наранени.

— Опитвам се — казах. — Наистина…

— Знам. Не бързай. — Той хвърли арогантен поглед в посока на призрака. — Не е опасен. Освен ако не умори някого от много плямпане.

Духът се извъртя и метна една щанга. Тя достигна до нас, но доста тромаво, сякаш бе изпортил удара. Дерек се придвижи насмешливо бавно и я улови, преди да се бе стоварила на пода. Аз продължих да гоня Ройс.

Ройс започна отново да се върти около кутията.

— Къде ли е другата щанга?… О, да. Вече я използвах. — Отново застана пред лицето на Дерек. — За да размажа мозъка на брат си, докато той спеше. Ти спиш ли, вълчо?

Мозъкът ми зацикли, пронизан от картината на тялото на Остин, кръвта му, опръскала всичко наоколо…

— Клоуи? — повика ме Дерек.

— Аз… аз… правя го.

— Нищо не е направила — каза Ройс. — Издърпа ме и аз повече няма да се върна.

— Саймън? — прошепна Дерек. — Горе. Веднага.

Аз трябваше да остана, за да прогоня Ройс, а Дерек трябваше да е тук, за да ме защитава, но Саймън беше кибик, който можеше да се превърне в мишена за Ройс.

Саймън си тръгна. Чух стъпките му по стъпалата; той с неохота се качваше горе и не искаше да се отдалечава много, за да ни е подръка, щом изникне нужда от него.

Трясък. Опулих очи и видях Дерек изправен на крака, докато Ройс събираше парчетата на счупената на бетонния под чиния.

— О, виж — каза Ройс и прокара пръст по назъбения ръб. — Остро. Обичам острите неща.

Дерек застана пред мен. Вторачих се в гърба му и мозъкът ми се изпразни от съдържанието си, остана само картинката с Ройс, който отплаваше назад през измеренията, през всяко едно от измеренията. Съсредоточих се дотолкова, че слепоочията ми започнаха да пулсират. Но пак нищо…

„Не можеш да го направиш. Престани с опитите и намери някое безопасно място.“

Ала нямаше безопасно място. Не и от този дух. Трябваше да се отърва от него.

— Доколко познаваш върколаците? — попита Ройс, като крачеше и въртеше чирепа в ръце. — И ние сме израснали върху тези боклуци — двамата с Остин. А всички те са били част от културното ни образование, така казваше чичо ми.

— Какво говори той? — попита Дерек.

— Старая се да не го слушам.

— Хайде — каза Дерек. — Кажи ми.

Ройс се втурна срещу Дерек, като размахваше чирепа като бръснач. Дерек отстъпи встрани, продължи да върви, като го заобикаляше, примамваше го надалече от мен и ми правеше знаци да възобновя усилията си и да прогоня призрака.

Ройс нападна. Порцелановата отломка се приближи твърде близо до Дерек и това придаде на усилията ми панически реакции, а полуматериализираната част от Ройс затрептя.

Ройс отново се извъртя бързо. Този път чирепът излетя от ръката му. Той драсна след него. Дерек пръв го достигна и настъпи отломката с маратонката си.

Ройс се втурна за другата част на чинията. Дерек бе успял да стъпи върху по-голямото парче, ала Ройс грабна другото. Отново го изтласках назад. Той отново завибрира.

Ройс тръгна заднешком с очи, вперени в Дерек. Погледът на Дерек се залепи за другия чиреп — така проследяваше пътя на Ройс.

— Увличаш се от науката, нали? — попита Ройс. — Е, ще опитам да направя един мой експеримент. Както те попитах преди малко, доколко познаваш легендите за върколаци?

Аз отново повторих думите му. Дерек пак не каза нищо, само отстъпи назад, задържаше погледа на Ройс върху себе си, като ми осигуряваше възможност да действам, за да пропъдя духа.

— Мнозина от тях вече съм забравил — продължаваше Ройс. — Предметите бяха доста скучни, поне онези, за които ни разказваше чичо Тод. Но имаше и други — например книги, които той не искаше да четем. Срещу тях бе и книгата за опитите с върколаци. Изглежда, адвокатите на всеки сериен убиец през Средновековието са се опитвали да се измъкнат по странен начин — с помощта на върколаци. Има и една страхотна история за някакъв мъж, който твърдял пред съда, че е върколак. Но се по-явил проблем — били го видели да убива някого, и то в човешки вид. И знаете ли какво казал?

Ройс ми махна с ръка да предам думите му. Направих го по най-добрия начин.

— Казал, че козината му е от вътрешната страна — отговори Дерек.

Ройс се засмя.

— Разбирам, че не съм единственият, който харесва кървави вехти истории. Добре тогава, разкажи на малката некромантка края й. Какво направил съдът?

Поколебах се дали да му предам въпроса, ала Дерек настоя да го чуе и каза:

— Отрязали му ръцете и краката и ги направили на парченца, за да видят има ли козина под кожата му.

Ройс ме погледна.

— За жалост, нямало козина. Но си спестили данданиите и ядовете от съдебния процес.

Той се обърна и се затича към Дерек. Дерек вдигна ръце, за да се предпази. Чирепът разряза обратната страна на ръката му, бликна кръв.

Ройс отлетя назад.

— Не виждам козина, а ти? Мисля, че трябва да продължим, да доведем експеримента докрай.

Видях как кръвта се стича от ръката на Дерек, затворих очи и мислено отблъснах духа със силна ярост. Чирепът изтропа на пода. Ройс все още бе тук, макар и доста избледнял, скърцаше със зъби, сухожилията му изпъкнаха и той полагаше неимоверни усилия да се задържи на мястото си.

Приближих се до него, като продължавах да го бутам и да гледам как образът му избледнява, докато накрая се превърна в блед лъч светлина, а после…

— Какво направи? — избоботи някакъв глас зад мен.

Извърнах се назад с очакване да зърна Андрю, ала нямаше никого.

Пред мен изникна друг дух, и то толкова близо, че политнах да падна назад. Дерек ме сграбчи за ръката, за да ме изправи на крака.

— Мисля, че си отиде — каза той. — Не чу ли нещо?

Погледнах нагоре към брадатото лице на Тод Банкс, изкривено от ярост, със зачервени, безумни очи.

— Т-тук е д-р Банкс.

— Нима мислиш, че участваш в някаква игра? — изкрещя д-р Банкс. — Кой ти каза за Ройс? Толкова забавно ли ти се стори? Призови го пак да видиш дали е толкова луд, колкото разправят.

Дерек се наведе към ухото ми.

— Освободи го. Каквото и да ни каже, не си струва да е наоколо.

Поклатих глава. На Дерек не му хареса, остана начумерен, стиснал ръката ми, сякаш насила щеше да ме издърпа от стаята навън, ако положението се влоши.

Когато ме оглеждаше, гневът на д-р Банкс се изсипа от очите му.

— Клоуи Сондърс — прошепна той. — Ти сигурно си Клоуи Сондърс. — Погледна към Дерек. — Момчето върколак.

— Да — отвърнах аз. — Дерек. Това е Дерек.

Гневът му се върна, а очите му излъчваха безумие и ярост.

— Не бива да призоваваш духове на това място, момиче. Остави племенника ми да почива в мир. Но не го забравяй, защото такава е съдбата ти. Мощта ти ще нараства, докато накрая те погълне, и на твое място ще се появи чудовище. То ще те накара да вършиш неща, които никога не си очаквала, толкова ужасни неща, че…

Той потръпна, сякаш се бореше със спомените си. Усетих ръце, които се сключиха около моите две ръце и осъзнах, че Дерек се е преместил зад мен. Почувствах, че е там, силен и стабилен, а топлите му длани разтъркваха настръхналата ми кожа.

— Нека си ходи, Клоуи — измърмори Дерек. — Да си говори каквото си иска, нима си длъжна да го слушаш.

— Да — рече д-р Банкс. — Да, длъжна си. Ти не разбираш. Всичко се обърка. Сгрешихме. Малка грешка в изчисленията и…

— При генетичната модификация ли?

— Да, да — махна с ръка той, за да отпъди моята намеса. — Казах им. Казах им. Ала те направиха опити и всичко беше наред. Да, ама не. Манипулираха данните.

— Манипулирали са данните ли? — попитах аз. Последното привлече вниманието на Дерек.

— Какви данни?

— Данните за модификацията — отвърнах. — Какво означава това?

— Променили са данните, за да получат исканите резултати — обясни Дерек.

— Да — каза д-р Банкс. — Съвсем вярно. Виждаш ли? Дори дете може да го разбере. Но те не можаха.

— Значи д-р Давидоф е манипулирал данните… — започнах аз.

— Давидоф ли? — изсумтя д-р Банкс. — Подмазвач, който като някое пале върши всичко, което му се нареди.

— Тогава кой е манипулирал данните?

Д-р Банкс сякаш не ме чу и продължи:

— А експериментите. Господи, експериментите! Опити с това, опити с онова, събаря границите, за да се увери какво още може да сътвори и какво би могъл да продаде. Такива мечти! Налудни и грандиозни мечти за знание и власт, фантазии за по-добър живот на човешкия ни род. Каквито си бяхме глупаци, ние повярвахме на всичко и му дадохме пълна власт. Той изобщо не се интересуваше от нас. Нито от вас. Ето защо е изключително важно вие… — Той започна да избледнява. — Магията на това място… Трябва да ме избуташ назад…

Направих го, отначало много леко, ала той продължи да избледнява и изчезва.

— По-силно, Клоуи. Трябва да ти кажа…

Изчезна, преди да успея да доловя останалото. Показа се, после пак се скри и аз хванах само отделни думи, но изтървах смисъла им извън контекста на казаното.

— Издърпват го — казах.

— Нека си ходи — отвърна Дерек. — Чухме достатъчно.

— Опитваше се да ми съобщи нещо.

Дерек изсумтя.

— Нали и другите се опитваха? В справочника за духове трябва да има правило — при опасност от изпаряване провери дали не си по средата на потресаващо изречение.

Измъкнах огърлицата си. Подадох я на Дерек, но той я напъха в джоба ми.

— Дръж я у себе си, разбрано?

Сега д-р Банкс проби по-лесно, ала не можеше да остане. Щом се напънах малко повече, той каза:

— Недей, Клоуи. Ще докараш Ройс. — Силуетът му избледня, гласът му ту се появяваше, ту изчезваше. — … още… опитай… Прочисти ума си… фокусирай се върху мен… не дърпай… просто фокусирай вниманието си.

Така и направих. Той продължи да говори, казваше ми да се отпусна, да се съсредоточа не в издърпването му, а в неговото посрещане.

Тилът ми започна да пулсира. Продължих, докато внезапна остра болка не ме накара да се задъхам. Очаквах Дерек да ме попита какво не е наред, но той си седеше и само ме гледаше.

Нов пристъп отзад на черепа ми. После по вените ми се разля леденостудена вода и аз се опитах да изпищя, ала не можех. Не можех да се помръдна. Не можех да издам и звук.

— Клоуи?

Чух гласа на Дерек, но не можех дори да извъртя очи към него.

— Искаш ли да ти помогна? — прошепна д-р Банкс. — Трябва да ме посрещнеш.

Да го посрещна ли? Къде? Спрях да мисля по въпроса, когато осъзнах отговора му.

Той се мъчеше да влезе вътре в мен.

Аз се съпротивлявах, опитвах се да го отблъсна, да затворя ума си, да блокирам придвижването му, ала вледеняващият мраз продължаваше да се разстила в мен. Дерек протегна ръка да извади медальона от джоба ми и ме стисна за рамото. Аз се катурнах назад като статуя от камък.

Долових размазано движение, сякаш Дерек се спусна да ме улови, ала всичко ми беше като в мъгла. Дори гласът му се чуваше отдалече, приглушен. Единствените думи, които чух, излязоха от устата на д-р Банкс, който монотонно ми припяваше вътре в мозъка.

— Просто се отпусни — шепнеше той. — Няма да те нараня. Искам само да взема тялото ти назаем. Трябва да уточня нещо. Избрах лесния начин и се самоубих, преди да сложа край на ужасите, които сам бях започнал.

Майка ми ме бе предупредила относно д-р Банкс: бил вбесен от онова, което Ройс бил направил, от ролята му в това деяние. А сега той бе вътре в мен.

Коравият под ме ожули по гърба, зърнах тавана да профучава над мен, сякаш Дерек ме влачеше за глезените. Светлината в стаята попремига и угасна. Когато отново се появи, аз се взирах в тавана.

— К-какво стана?

Усетих как устните ми се движат и чух гласа си, но никой не отговори. Изправих се на крака.

— Клоуи, хайде — рече Дерек зад мен. — Кажи нещо.

— Какво да кажа?

Обърнах се назад. Той се бе проснал по гръб насред стаята. Два крака стърчаха, носовете на маратонките им бяха обърнати нагоре към тавана. Моите маратонки. Моите крака.

Литнах нататък. Ето къде бях — лежах на пода, а Дерек се мъчеше да нахлузи медальона на врата ми. Вдигнах ръка. Това бе моята ръка — все още покрита с драскотини, спомен от тичането през гората онази нощ.

— Дерек?

Той не отговори. Протегнах ръка към рамото му.

Пръстите ми минаха през него.

Беше дух.

Тогава отворих очи — видях тялото си, проснато на пода. Устните се разтегнаха в лека усмивка, която изобщо не бе моята усмивка.

— Хей, ти! — Гласът, идващ от тази уста, бе моят, ала тонът му, интонацията бяха чужди.

Дерек се намръщи и отново се опита да ми сложи огърлицата.

Другото ми аз отблъсна ръката му.

— Нямам нужда от това.

— Напротив, имаш.

— Не, нямам.

Дерек отблъсна ръката ми и издърпа огърлицата през главата ми. Медальонът се удари в мен, аз усетих как ме шляпна по кожата, горещ като нажежено желязо, и изпъшках — аз и моето тяло изпъшкаха в унисон. Внезапен мрак. После отново се взрях в тавана.

Появи се лицето на Дерек, зелените му очи бяха по-тъмнели от тревога.

— Клоуи?

Задишах бързо. Само това можех да правя. Вдишвам Издишам. Усещах ръцете на Дерек около моите и се съсредоточих върху тях.

— Какво се случи? — попита той.

— Аз… аз… аз…

Зад Дерек се чу смях.

— Нима си мислиш, че не мога да се върна отново вътре в теб? Ще го направя. После ще помогна на приятелите ти да спрат групата „Едисън“. — Д-р Банкс се надвеси над мен, заби лице в моето, а в очите му бушуваха безумни огньове. — Ще заловим и другите субекти и ще спрем страданията им, после ще ликвидирам и приятелите ти. Щом изчезнат те, ти ще ги последваш и можете отново да се съберете заедно… в отвъдното. Аз ще го свърша.

— Не, няма — казах и се изправих.

Той се усмихна.

— Може и да имаш власт, Клоуи, ала нямаш представа как да я използваш.

— Напротив, имам.

Протегнах се и го сръгах — и с ума, и с ръцете си, като вложих целия си гняв в това движение и за миг, кълна се, наистина го усетих. После той отлепи крака от земята и се понесе назад с писъци, докато накрая съвсем изчезна.

— Клоуи?

Дерек ме докосна по рамото и аз исках да се обърна назад, да рухна на гърдите му и да му разкажа всичко. Стегнах се, за да устоя на импулса, и си поех дълбоко дъх.

— Трябва да се махаме оттук — казах аз. — Колкото е възможно по-скоро.

 

 

Както се оказа, махнали сме се оттам дори по-скоро, отколкото смеехме да се надяваме. Андрю се бе върнал сам. Ръсел го нямало. Събрал багажа си и напуснал апартамента, преди пристигането на Андрю.

Чувахме Маргарет и Андрю по високоговорителя заедно с други членове на групата. Маргарет заяви, че било съвсем ясно, че сме били повече, отколкото биха могли да приемат, и най-добрият начин да се отърват от бремето бил да ни предадат на някой друг — а именно на леля Лорън и на бащата на Саймън, ако го намерят.

Не ми пукаше от факта, че предложението на Маргарет бе продиктувано от чист егоизъм — в онзи момент ми се щеше да изтичам и да я прегърна.

На другия ден тръгвахме за Бъфало. Това означаваше, че е време да започнем да правим сериозни планове. Андрю ме помоли да им дам подробности от лабораторията. Опитах се — това бе мечтаният от мен момент, — ала трябваше да се боря за всяка дума. Сякаш някой бе прекъснал енергийната ми връзка. Бях буквално изцедена и вцепенена.

Момчетата ми помагаха. Саймън начерта плана на лабораторията по моя разказ. Дерек ми донесе чаша леденостудена вода. Дори в една от паузите в разговора Тори измърмори:

— Добре ли си?

Единствено Маргарет изглеждаше разсеяна, разпитваше ме със строг тон и когато й писна, ни разпусна. Отидох в салона, повъртях се, докато намеря кресло, и се свих в него. Заспах още щом затворих очи.

Събудих се в същото кресло, но някой ме бе завил с одеяло, а на масата ме чакаше чаша с вода. Дерек седеше на един-два метра от мен на дивана, пазеше ме, потънал в мисли. От какво ме пазеше, нямах представа. Но нима имаше значение? Независимо дали съществуваше заплаха, или не съществуваше, беше ми приятно да се събудя и да го видя срещу мен.

И докато го гледах, осъзнах колко добре се чувствам в действителност. Досегашното ми отношение не бе нищо повече от най-елементарно отричане, тъй като много по-лесно беше да сме просто приятели. Ала не беше така, поне не за мен.

Щеше ми се да отида при него. Щеше ми се да се свия на дивана, да се облегна на рамото му и да си говорим. Щеше ми се да знам за какво си мисли. Щеше ми се да го уверя, че всичко ще бъде наред. И ми се щеше той да ми каже същото. Не ме интересуваше дали всъщност ще е наред, или не — просто исках да му го кажа, да го чуя, да усетя ръцете му около себе си, да слушам ръмжащия му глас и онзи дълбок кикот, който караше сърцето ми да препуска в гърдите.

Той се обърна към мен, а аз бях дотолкова погълната от мислите си, че не го забелязах. После осъзнах, че се взирам в него, затова бързо отклоних поглед, а страните ми пламнаха. Усещах, че ме гледа. Леко смръщил вежди, сякаш се мъчеше да проумее нещо. Преди да го направи обаче, аз изгълтах топлата си вода и рекох:

— Сигурно наближава обед.

Което бе много глупаво изречение, ала само то ми дойде наум. Отне му миг, за да ми отговори — сви рамене и каза:

— Може би.

Кимнах с глава.

— Искаш ли да поговорим за онова, което стана долу? С Банкс?

Отново кимнах.

— Трябва да доведа Саймън — рече той. — Ще иска да знае.

Още едно кимване, ала той не помръдна, само ме гледаше, докато аз продължавах да отпивам от топлата вода.

— Клоуи.

Бавно вдигнах поглед, сигурна, че се е досетил какво си мисля и се кани да ме унижи. Нямаше да каже: „Съжалявам, но не ме интересуваш“, защото тогава няма да е Дерек — би било твърде самонадеяно, — ала ще намери начин да ми предаде същото съобщение, както аз направих със Саймън: „Харесвам те. Само че не по онзи начин“.

— Клоуи?

Тогава вдигнах поглед и онова, което зърнах в очите му… Ръцете ми хванаха непохватно чашата и я изпуснаха, водата се плисна върху мен и попи в джинсите ми. Протегнах ръце да уловя чашата, преди да се е пръснала върху пода, леко приклекнах на едно коляно и здраво стиснах трофея в ръка. Бях в същата поза, когато усетих как някой изтръгна чашата от пръстите ми. Вдигнах очи и видях Дерек коленичил пред мен, а лицето му на сантиметри от моето. Той се наведе напред и…

— Какво изгубихте?

Чухме гласа на Саймън откъм вратата и толкова бързо скочихме на крака, че се сблъскахме един в друг.

— Какво търсехте? — попита Саймън и влезе в стаята. — Надявам се, не огърлицата ти?

— Н-не. Аз… аз просто изпуснах чашата си.

Махнах с ръка към мокрите си джинси. После погледнах към Дерек, който стоеше прав с ръце в джобовете.

— Тъкмо щях да… — Реших да му обясня какво се бе случило с д-р Банкс. Но не ми се щеше. Не и в този миг. Искаше ми се да върна лентата назад, до онзи миг на пода, да се моля Саймън да не се бе появил още минута, което бе достатъчно, за да мога да разбера дали онова, което мислех, че ще се случи, наистина щеше да се случи. Ала нямаше да стане. Не и сега. Мигът бе отлетял.

— Аз… трябва да се преоблека.

— Разбира се — отвърна Саймън и се тръшна на дивана.

Запътих се към вратата, но Дерек ме повика:

— Клоуи?

Обърнах се и видях, че той сякаш имаше да ми каже нещо, може би се опитваше да измисли някакво извинение, за да тръгне с мен, аз исках да му помогна, да му предложа някаква идея и смятам, че бих могла, и той щеше да я възприеме, ала не можах да го направя. Бог ми е свидетел, че се опитах, но не можах, той също не можа и само измънка:

— Искаш ли ябълка или нещо друго? Ще ти взема, докато се преобличаш.

Казах „добре“ и това бе всичко.