Кели Армстронг
Разплата (37)

40

И така, след седмица криене и бягане, аз отново бях там, откъдето започнах. В същата килия. Лежах на същото легло. Сам-самичка.

Д-р Давидоф ме бе отстранил бързо от местопроизшествието, преди леля Лорън да дойде за охранителя. Помислих си, че може да поиска от нея да прегледа окървавения ми нос, ала той ми донесе мокра кърпа и чиста блуза от Лайл Хаус и ми каза, че мога да видя леля си, когато се успокоя и съм готова да я изслушам. Според закона за наградите да прекарам ценно време с моята леля, която отново се оказа предател, не бе всъщност кой знае какъв стимул.

През последната седмица аз мечтаех за деня, в който ще се върна и ще спася леля Лорън и Рей. Сега бях тук, но нямаше кого да спасявам. Леля Лорън се бе завърнала в стадото. Рей беше мъртва.

Стиснах очи, ала сълзите се затъркаляха по бузите ми.

Би трябвало да се опитам по-сериозно да убедя Рей да дойде с мен. Трябваше да се върна по-скоро за нея.

Рей беше мъртва. Идваше редът на Тори. Майка й беше убила охранителя, за да обвинят нея. Не можех да разбера това зло, ала знаех какво означава. Даян Енрайт искаше дъщеря й да умре. Тори се бе превърнала в бреме, застрашаваше я.

Тори щеше да умре и не след дълго щях да я последвам аз. Ами Саймън? А Дерек? Изтрих сълзите си и седнах в леглото. Пред мен имаше два пътя: или да избягам, или да приема съдбата си. Не я приемах. Нито сега, нито щях да я приема в бъдеще.

Внимателно огледах с какво съм заобиколена и какво бих могла евентуално да използвам. Колкото до стаята — нищо не се бе променило. Що се отнася до мен — имах само дрехите на гърба си: новата блуза и джинсите ми, все още изцапани с кръвта на Андрю. Постарах се да не мисля за това.

Потупах се по джобовете с надеждата да открия моето ножче, което винаги носех със себе си. Нямаше го.

Но в единия джоб нещо прошумоля. Хартия. Извадих листчето и го разгънах. Щом си спомних, че това е рисунката, която Саймън бе направил за Дерек, понечих отново да го сгъна, ала вече бях видяла какво е нарисувано — аз, клекнала до черен вълк, ръката ми обвила шията му, и си спомних, че Саймън ми бе казал: „Дай му това. И му кажи, че е добре“.

Очите ми залютяха. С треперещи пръсти сгънах бележката отново и я мушнах в джоба си. После изправих снага и рязко разтърсих глава. Криех още един фокус в ръкава си. Изпънах крака в леглото, затворих очи и повиках полудемона.

Едва бях приключила, когато топъл ветрец погъделичка горната част на главата ми.

— Е — прошепна звънтящият й глас, — като че ли постъпваш доста фамилиарно.

— Имам нужда от помощта ти.

— Това вече е ново. И много приятно, бих добавила аз. Първото, което трябва да направиш, е да ме освободиш. После ще посипем главите на всички, които са ни сторили зло, с дъжд и град, повикани направо от ада.

— Ще те освободя, след като ми помогнеш. И ще пропуснем онази част с дъжда и градушката.

— О, толкова забавно ще бъде! Огън, сяра и реки от гореща лава. Демоните, които пляскат с дрипавите си крила и разпалват огъня.

Пауза, последвана от дълбока въздишка.

— Сарказмът е изгубено време за младоци и лековерници, нали така? Аз се изразих фигуративно. Ще им стоварим куп поразии, ако така предпочиташ. Ще накажем нашите общи врагове.

— Никакви наказания.

— Каниш се да унищожиш всичко забавно, така ли? Чудесно. Освободи ме и…

След като ми помогнеш.

— Подробности, подробности. Предполагам, че пак искаш да избягаш. Не съм съвсем сигурна защо, като се има предвид, че, изглежда, си доста привързана към това място. Непрекъснато се връщаш.

Взирах се в нейната посока.

— Да, нуждая се от помощта ти, за да избягам, но трябва да освободим и Саймън, и Тори, и ако Дерек е тук, той също идва с нас.

— Предполагам, имаш предвид момчето върколак, ала той не е прекрачвал прага на тези врати, откакто излезе оттук преди години. Но ако го доведат, ще включа и него в плана. Че какво съм аз, ако не сключвам честни сделки със смъртните?

Гледала съм достатъчно филми за объркани и неизпълнени споразумения с демони, за да знам, че ми е нужен железен договор. Проблемът се състоеше в това, че нямах представа какво точно искам от нея. Да ме измъкне — това да. Но как?

Не бе изненадващо, че тя имаше идея. Не бе изненадващо и това, че идеята й не ми хареса.

— Няма ли друг начин?

— Винаги има и друг начин. Лично аз бих предпочела онази вещица Даян Енрайт. Много обичам вещици, както вече, мисля, споменах. Тя наистина е още жива, ала това препятствие може лесно да се отстрани. Кажи на охраната, че искаш да говориш с нея, а другото остави на мен. Най-простият начин е да й счупя врата, но ти си твърде малка за такова нещо, така че…

— Не.

— Значи, се връщаме към първоначалното ми предложение, така ли?

Само след минута аз бях коленичила върху килима и вършех нещо, за което бях се заклела никога да не помислям дори. Да върна човешки дух в тялото му. Но точно сега това бе единственият начин, който би предотвратил моето собствено превръщане в безжизнен труп.

Фокусирах вниманието си върху спомена за лицето му и му наредих да се върне.

— Още малко — измърмори полудемонът. — Да, така. А сега го призови при себе си.

Направих го. И се приготвих да чуя писъци.

— Всички са в салона за събрания — рече полудемонът, сякаш четеше мислите ми. — Докарай го много бързо.

След минута ключалката щракна. Вратата широко се отвори. На прага се появи охранителят, когото госпожа Енрайт бе убила.

Преди това той бе просто „охранителят“. Не знаех името му. Не ми и трябваше. С голяма мъка си припомних лицето му, за да го призова. Той бе просто един анонимен и незначителен служител в групата „Едисън“. А сега, когато отчаяно желаех да извикам личността му, пред очите ми се появи мъж. Млад мъж. Къса кестенява коса. Лунички. С белези от акне по страните. Колко по-голям от мен можеше да е? Преглътнах и направих грешката да вдигна очи и да погледна в неговите. Кафяви очи, потъмнели от ярост и омраза. Сведох поглед.

Той все още държеше електронната карта ключ в ръката си, беше я вдигнал във въздуха и аз спрях поглед върху нея. Още една грешка. На пръста му проблесна годежна халка.

О, боже, той има жена! Деца? Може би бебе? Което никога не ще види…

Стиснах очи.

„Но ти нямаш нищо общо със смъртта му.“

Ала аз бях направила нещо, което бе не по-малко лошо. Бях го върнала в живота. И щом погледнах лицето му, видях колко е ужасно това — омразата, гневът, отвращението.

— Затвори вратата — прошепна ми полудемонът.

Затворих я.

Охранителят ме наблюдаваше, присвил очи, като продължаваше да държи картата във въздуха, сякаш искаше да ми я напъха в гърлото. И да ме гледа как се задавям с нея.

Щом отвори уста да проговори, думите му прозвучаха изопачено.

— Каквото и да ми кажеш да направя, няма да ти се подчиня.

Полудемонът се изкикоти.

— В такъв случай не знаеш нищо за некромантите, особено за тази тук — каза тя, макар че той не можеше да я чуе.

— Нищо не искам — отвърнах аз. — Съжалявам…

— Съжаляваш? — Той буквално изплю думата и пристъпи към мен. Сакото му се отвори и на гърдите му се показа дупка с овъглени ръбове. Завоня на изгорено месо. Запуших с длан пълната си със сок от жлъчка уста. Той отново пристъпи към мен.

— Спри! — заповядах аз с разтреперан глас.

Той спря и остана на място, като ме пронизваше с изгарящ поглед.

— Мога да ти предложа да вземеш оръжието му — рече полудемонът. — За да си в безопасност.

Погледнах надолу. Пръстите му бяха върху кобура.

— Да не си помръднал — наредих му аз.

Издърпах пистолета от кобура.

— Ще ме използваш, за да избягаш, нали? Няма да стане. Твоето място е тук. Те са прави. Вие сте чудовища. Надявам се да убият всички ви. — Той ми се захили. — Не, всъщност се надявам да не ви убият. Надявам се да ви затворят тук и да правят експерименти с вас. Да ви бодат, да ви обръщат на всички страни и да ви въртят, докато сами не пожелаете смъртта си.

Само преди седмица бих потръпнала от тези думи. Но днес нямах намерение да се свивам от страх пред заплахите му и да се крия от срам пред онова, което трябваше да направя.

Казах му да седне. Той седна. Нямаше избор. След това освободих душата му, като си представих не освобождаване, а промяна. Аз седях с кръстосани крака и затворени очи, огърлицата беше на пода, на сантиметри от ръката ми. Пожелах си да действа. Моля те, действай, моля те, работи…

— Е, така е по-добре — каза охранителят, а мърморенето му бе заменено от странна музикална нотка. Той се прокашля. — Не, така е по-добре — каза той с нормален глас.

Взех си огърлицата обратно. Охранителят нададе момичешки смях. Очите му светеха в оранжево. Той запремига и раздвижи рамене, после отново се прокашля и смехът му стана по-дълбок. Очите му почерняха, след това отново станаха кафяви.

— Ще премина ли? — попита полудемонът от вътрешността на трупа.

Вдигнах пистолета от пода.

Полудемонът се засмя.

— Наистина ли мислиш, че ще те застрелям и ще се обрека вовеки веков да остана затворена в разлагащата се черупка? Аз съм твой слуга толкова, колкото и всеки смъртен и обещавам да ти се подчинявам с малко повече желание.

Изправих се с пистолет в ръка.

— Бих ти предложила да го запазиш — каза тя. — Но ще трябва да му намериш място, където да го скриеш.

Мушнах го отзад в колана си. Колчем видех подобно нещо на големия екран, аз подбелвах очи и си мислех: „Едно погрешно движение и ще се простреляш в бедрото“. Но в момента това беше единственото място, където можех да го сложа.

Докато си намествах блузата, пръстите ми трепереха. Поех си дълбоко въздух.

— Да, знам — рече полудемонът, — това преживяване беше изключително приятно, но той ти се ядоса.

Когато погледнах към нея, веждите й се бяха извили като дъга нагоре.

— Мислиш ли, че ще ни бъде благодарен? Щастлив, че съм го съживила? Копнеещ за няколко последни минути със семейството си?

В думите й имаше логика. Подръпнах блузата си за последен път и прокарах пръсти през косата си.

— Изглеждаш великолепно, скъпа моя — каза тя и насочи пръстите си към вратата. — Може ли? — Направи пауза. — Да опитаме още веднъж, а? — Гласът й стана по-груб. — Готови ли сте да тръгвате, деца?

Аз бях готова.