Кели Армстронг
Разплата (31)

34

Излязох през задната врата и тръгнах покрай стените на къщата, за да не ме види Дерек от покрива. Вятърът духаше в гърба ми, което означаваше, че той няма да надуши миризмата ми. Чудесно. Потънах в гората.

Най-добрият начин да се разбере дали някой наблюдава къщата, бе примамката. От четиримата най-добрият избор бях аз. Нямах силата на Дерек, нито магьосническите способности на Саймън и Тори. Бях най-дребната и най-неспособната да се защитавам; и колкото това да не ми харесваше, в момента си бе чисто предимство, тъй като не представлявах кой знае каква заплаха за никого.

Имаше само един проблем. Имението бе огромно. Което означава, че трябваше да се покрива обширен периметър. Как го правеха? Когато Дерек ги попита, Андрю отговори, че използвали магии. Саймън не бе убеден, че е възможно, но призна, че не знае със сигурност.

Ами предишната нощ?

Беше логично да не охраняват имението, когато с Дерек бяхме навън — тогава те още разполагаха с Лайъм и Рамон. Но какво да кажем за преди това, когато двамата със Саймън бяхме отишли за сладолед? Андрю призна, че са ни следили, и не са се разтревожили, тъй като знаели, че Саймън няма да изостави Дерек. И все пак…

Наистина ли смятах, че сме под охрана? Не. Андрю създаваше въображаеми караконджули, за да ни държи в къщата до сутринта, когато приятелите му щяха да дойдат и да го спасят. Така че аз трябваше само да докажа, че мога да стигна до центъра за услуги.

За да отида там, трябваше да мина направо през гората. Тръгнах и след малко светлините на къщата се изгубиха и настъпи мрак — стана тъмно като в рог. Бях си взела фенерче, ала още щом навлязох в гората, аз осъзнах, че това не бе най-доброто хрумване, което ме е навестявало в живота. Със същия успех можех да си надяна и неонов ореол на главата.

Без електрическото фенерче също можех да привлека вниманието на някого, като стъпвах върху съчки и пътьом ги чупех в мрака. Затова го използвах — сложих длан върху светлината, като пропусках само един слаб лъч да осветява пътя ми.

Гората беше тъмна, ала съвсем не бе тиха. Пращяха съчки, шумяха окапали листа. Мишле изцвърча, а викът му бе прекъснат от противно хрущене. Над главата ми вятърът шептеше, стенеше. Дори всяка моя стъпка вдигаше шум до бога. Помъчих се да се съсредоточа върху движенията си, но колкото повече се опитвах, толкова повече шумът ми заприличваше на туптенето на сърце, „туп-туп“, „туп-туп“, „туп-туп“ Преглътнах и стиснах фенерчето в ръка, а пластмасата се плъзна по потните ми пръсти.

„Само не спирай да вървиш. Не излизай извън пътеката. Поставяй едното стъпало пред другото.“

Бухал извика. Подскочих. Стон като приглушен смях и аз се извъртях назад, пръстите ми се плъзнаха по лещата, лъчът описа дъга във въздуха, но нищо не се видя.

„Кой, мислиш, е тук? Някой от групата на Андрю? Надсмива ти се?“

Освободих смъртоносната хватка, с която стисках фенерчето, и го прехвърлих в другата си ръка, като изтрих влажната си длан в джинсите, после отново прикрих светлината с ръка. Поех си дълбоко дъх, а въздухът ухаеше на дъжд. На дъжд и влажна пръст, чувстваше се и лек повей на гниене. Все мъртви неща. Разложение.

Още едно поемане на въздух и продължих да вървя, да стъпвам тежко, превила рамене, сгушила се в грейката докъдето можех, а режещият вятър ме шибаше по носа и ушите.

Погледнах нагоре с надеждата да видя луната, ала зърнах само кръпки сиво небе между вплелите се едно в друго дървета, чиито клони се извиваха над главата ми като уродлив, гърчещ се…

Погледнах надолу, ала гледката не беше по-красива. Безкрайни редици дървета се нижеха във всички посоки, десетки дебели дънери, всеки един от които можеше да е дух, да стои и ме наблюдава, да ме дебне…

Тук почвата беше по-мека и всяка стъпка издаваше злокобен, всмукващ звук. Вляво шумоляха шубраци и аз долових мирис на разлагаща се плът. Във въображението ми се появи картина — вампирясалото куче и вампирясалия заек, както и всичко, което бях вдигнала през онази нощ. Наистина ли ги бях освободила всичките? Или още са тук и ме чакат?

Ускорих крачка.

Зад мен прозвуча безсловесен шепот. Обърнах се рязко назад, пръстите ми стиснаха фенерчето още по-силно. Гласът продължаваше да шепти, а шумът му ме обгръщаше цялата. Насочих натам трепкащия лъч светлина, ала нищо не видях.

Нещо ме удари по превързаната ръка. Аз изпищях и подскочих. Фенерчето изхвърча от ръката ми, падна на земята и угасна.

Наведох се и затърсих пипнешком, докато накрая го открих. Щракнах копчето. Нищо.

Ударих фенерчето в коляното си, ала то не светна. Силно запремигах и най-после успях да различа тъмните петна на храсталаците и чворовете на пъновете.

— Страх те е от тъмното ли? — прошепна нечий глас.

Отново ударих фенерчето. Този път по-силно. Пак нищо.

— Носиш много хубаво червено яке. Червената шапчица, сам-самичка в гората през нощта. Къде е твоят голям лош вълк?

Изтръпнах цялата.

— Ройс.

— Умно момиче. Много лошо обаче, че не си достатъчно умна, за да знаеш какво се случва с малките момиченца, когато са сами в гората през нощта.

Спомних си останките от момичето, което бях видял на спирката за камиони, окървавено, пребито, да пълзи през шубраците и отчаяно да се мъчи да избяга от нападателя си само за да й прережат гърлото, кръвта й да изтече в гората и тя да бъде погребана там.

Ройс се засмя, а смехът му бе дълбок и богат, изпълнен с удоволствие. Наслаждаваше се на страха ми. Хранеше се с него. Аз го разбрах, мушнах фенерчето в джоба си и продължих да вървя.

— Познаваш ли якето, което носиш? На Остин е. Грейката му. С цвят на кръв. Подходящо, нали? Той умря, облечен с яке с цвят на кръв. Кръв, мозък и малки парченца от кости.

Ускорих ход.

— Когато те видях да идваш, за миг си помислих, че е Остин. Но не приличаш на него. Ни най-малко. Ти си хубавичко малко момиченце, знаеш ли?

Опитах се да блокирам гласа му, като се съсредоточа върху шума от стъпките си, ала сега той бе по-тих, твърде тих, и нямаше нищо друго, освен мрачната, мълчалива гора и гласът на Ройс. Той се бе материализирал и вървеше до мен. Като че ли мравки лазеха по кожата ми и аз едва се въздържах да не започна да се чеша по ръцете.

— Харесвам хубавите момичета — рече той. — И те ме харесват. Само трябва да знаеш как да се отнасяш с тях. — Ухили се и зъбите му блеснаха в тъмнината. — Искаш ли да се запознаеш с едно от момичетата ми? Не е далеч от тук. Спи здраво под завивки от листа и кал. Можеш да я събудиш, да си поговорите по момичешки, да я попиташ какво направих. — Той се наведе към мен и зашепна в ухото ми. — Или може би искаш аз да ти обясня?

Залитнах леко и той се засмя. Огледах се ориентировъчно, ала видях само безкрайната черна гора наоколо. Нещо с подскоци прекоси пътеката ми. Ройс отново се засмя.

— Лесно се стряскаш, нали? Не е никак добре за некромантите. Нервите ще ти се скъсат много преди да те обхване лудостта.

Продължих да вървя.

— Предупредиха ли те за лудостта?

— Да, чичо ти ми каза, че всички ще полудеем като теб. Като чух гласа си, галопиращото ми сърце се поуспокои.

— Като мен ли? Аз не съм луд. Само обичам да причинявам болка. Винаги съм бил такъв. Чичо Тод просто не искаше да го забележи. Каза си, че кученцето на Остин е претърпяло злополука, котките на съседите са били убити от койоти… Нали ги знаеш възрастните.

Ускорих крачка. Той не изоставаше от мен.

— Когато казах „лудост“, имах предвид проклятието на некромантството. Нали са ти казали за него? Или са се страхували да ти го кажат. Ти си толкова нежно малко създание.

Нищо не казах.

— Виждаш ли, след като цял живот некромантите се срещат с духове…

— Не ме интересува.

— Не ме прекъсвай. — Гласът му стана хладен.

— Знам всичко за лудостта — излъгах аз, — така че няма нужда да ми разказваш за нея.

— Добре, тогава ще говорим за момичето. Искаш ли да знаеш какво й се случи?

Завих наляво.

— Махаш ли се от мен?

В гласа му отново се промъкна хладина. Направих три крачки и нещо ме удари отстрани по главата. Олюлях се. Един камък с размерите на яйце подскочи на земята и се търкулна на пътеката пред мен.

— Не ме отхвърляй — каза Ройс. — Не ме прекъсвай. Не се отделяй от мен.

Спрях и се обърнах. Той се усмихна.

— Така е по-добре. А сега за какво искаш да си говорим? За онова, което сторих на момичето ли? Или за проклятието на некромантството? Ти избираш.

Представих си, че го бутам. Той затрептя, после отново се появи с изкривено от ярост лице.

— Мъчиш се да ме отблъснеш ли? Защото това е наистина много лошо хрумване.

И изчезна. Извърнах се, опитах да го открия. Отзад по тила ме удари камък — толкова силно, че за миг ми притъмня пред очите, паднах на колене, а по врата ми се стичаше кръв.

Скочих на крака и хукнах да бягам. Следващият камък ме удари по рамото. Продължих да бягам, като се опитвах да го съзра, влизайки в другото измерение, ала не можех да фокусирам погледа си, не смеех да затворя очи дори за миг, треволяците се заплитаха в стъпалата ми, клоните ме шибаха по лицето, а пътеката бе отдавна изчезнала.

Друг камък ме удари зад коляното и аз залитнах. Успях да запазя равновесие, като политнах напред, после отново си плюх на петите. Някаква клонка ми влезе в окото. После кракът ми се препъна в ластар на лозница и аз полетях към земята — проснах се по лице.

Застанах на ръце и крака. Нещо ме фрасна между плешките и аз отново забих нос в калта. Една стърчаща пръчка се заби в бузата ми и оттам потече кръв.

Този път изобщо не се опитах да стана. Лежах по корем с глава надолу, със затворени очи и се опитвах да върна Ройс обратно, на отвъдната страна.

— Казах ти да престанеш… — Гласът му вече замираше, когато последва ударът — лек, рикоширал удар. Пръчката падна до мен, сякаш той бе почувствал такава слабост, че я бе пуснал.

Блъснах го по-силно. Пръчката се изправи. Преброих до три и се изтърколих от пътя. Тогава той се материализира, а лицето му представляваше Маската на гнева. Скочих на крака. Той отново размаха пръчката, този път диво, и аз с лекота приклекнах. Той налетя насреща ми с пръчка в ръка. Представих си, че го удрям с каквото намеря. Той изгуби почва под краката си, падна възнак и изпусна пръчката.

Протегна се да я вземе, ала тя се изтърколи и той не можа да я стигне. Помъчи се да я сграбчи. Тя подскочи от земята и се завъртя във въздуха. Той ме погледна свъсено, сякаш аз я карах да прави така. Но не бях аз.

Пръчката увисна над главата му. Той подскочи да я хване. Но тя се извъртя встрани, далеч от него. Той отново подскочи. Тя падна на земята.

Ройс се взираше в мен и в това време до него се появи някаква фигура — момиче с дълга руса коса, облечено в нощницата на Мини Маус и обуто в оранжеви чорапки на жирафчета.

— Лиз!

— Какво? — Ройс проследи погледа ми, ала тя бе изчезнала.

Отдръпнах се от него. Ройс протегна ръка към пръчката. Тя се извъртя и се изплъзна от пръстите му. Той я дръпна и тя се счупи на две.

Докато той гледаше към мен, появи се Лиз и лудо ми замаха с ръце да го прогоня.

Затворих очи. Беше истинско предизвикателство да ги държа затворени и да не мога да се предпазя от удара, но аз вярвах, че Лиз ще има грижата. Представих си, че го блъскам с все сила, и повиках на помощ всички възможни сценарии — как Ройс пада от висока скала, как Ройс пада от покрива на небостъргач, как Ройс пада от самолет. Не ми бе трудно да измислям каквито си ща сцени.

Ройс се развилия. Започна да ругае. Но каквото и да хвърляше по мен, то не достигаше целта си. Думите му се извисяваха и пропадаха, ставаха все по-слаби и по-слаби, докато най-после настъпи тишина и Лиз каза:

— Отиде си.