Кели Армстронг
Разплата (7)

8

Изпих хапчето и тутакси заспах. Когато се събудих, чувствах се наистина освежена, но в стаята беше тъмно. Снощи, както винаги, бях вдигнала щорите. Сигурно Тори ги бе смъкнала. Прозях се, изтърколих се, за да погледна часовника…

3,46 сутринта.

Простенах, опитах се да заспя отново и наистина успях, но се събудих от нечий плач.

Седнах в леглото и се огледах. Часовникът показваше 5,28.

Щом чух подсмърчане отдясно, аз погледнах към Тори, която се бе свила на леглото си. Нима плачеше насън? Тя измърмори нещо и продължи да хърка, но аз все чувах тихия хленч на сдържан плач. Взрях се в нея. Тя бе дълбоко заспала.

Долових и друго подсмърчане, което завършваше с пъшкане и определено идваше от леглото на Тори. Прекатурих се и се приближих към нея. Страните й бяха сухи. Дори докоснах едната, за да се уверя.

Ниско и продължително скимтене накара косата ми да настръхне. Идваше изпод леглото.

Наметнах се.

„Хм, какво, мислиш, има там отдолу? Вампир?“

Ами да, чудовище под леглото — ужасно клише… което изобщо не означаваше, че ще проверя какво има там в действителност.

„Мислех, че отсега нататък ще устояваш на духовете?“ Може би утре… за предпочитане през деня.

Вътрешният ми глас изпусна дълбока, извисяваща се нагоре въздишка.

„Добре знаеш кой е там. Същият мухльо; втора строфа. Мъчи се да те подведе с плач. Сега вече не можеш да си легнеш, защото той може да те удуши с възглавницата.“

Виж ти! Благодаря. Това ще ми помогне да заспя.

„Вдигни щорите. Най-много да събудиш Тори. Така й се пада, щом ги е спуснала.“

И наистина. Когато отивах към прозорците, забелязах тъмно овално петно до леглото на Тори. Фигури. Едно захвърлено чердже в стаята и тя го е издърпала в своята половина.

Вдигнах щорите до половината и долових слабо движение. Нещо капеше откъм леглото на Тори, ала не се чуваше шум от падащи капки — сигурно попиваха в килима.

Отново дръпнах щорите, лунната светлина бликна през прозореца и освети…

Изпуснах въженцето от пръстите си и то с плющене се замята. Препънах се в нощното шкафче. Часовникът се разби на пода.

Тъмното овално петно до леглото на Тори не беше никаква черга; бе локва кръв. Погледът ми се вдигна към пропитите с кръв чаршафи, по-нагоре към…

Тялото на леглото бе цялото окървавено, главата бе разбита, лицето представляваше кървава…

Откъснах поглед оттам, повдигаше ми се, захленчих името на Тори. После видях останалата част на тялото: по него течеше кръв, но беше цяло. Беше облечено с долната част на пижама, гръдният кош беше гол и нямаше никакво съмнение, че това беше мъж. Момче, може би на тринайсет или четиринайсет години, с тъмноруса коса, изпръскана с кръв и с…

Храната се надигна от стомаха ми. Силно запремигах и момчето изчезна. На неговото място лежеше Тори, която все още спеше дълбоко и дори похъркваше. Отправих поглед към пода. Беше гол. Нямаше кръв. Нямаше и чердже.

Взирах се в празното място на пода и си спомних за капещата кръв. Никакъв звук. Призрачен спомен като момичето на автобусната спирка и човекът във фабриката. Ужасна смърт, която се повтаряше до безкрай като в ням филм.

„Значи, не може да те нарани, така ли?“

Не, не можеше да ме нарани. Можеше само да ме уплаши. Щеше да се запечати в мозъка ми завинаги. Но не можеше да ме нарани физически.

В мига, в който си легнах отново, хлипането се поднови. Последва нещо, което приличаше на смях. Изправих се в леглото, ала в стаята бе тихо. Огледах се. Чу се друг шум, този път нещо между хлипане и смях.

Би могло да бъде повторение на сцената със смъртта, ала аз всъщност не притежавах саундтрака й. Не бих отхвърлила и идеята, че момчето полудемон е режисирал краткия сценарий. Ако не бях ошашавена от фокусите на този полтъргайст, вероятно и една страховита сцена на нечия смърт щеше да свърши работа. Понечих пак да си легна, но размислих. По-рано същата вечер Дерек бе преувеличил до известна степен, за да ме накара да бъда по-издръжлива, да решавам по-самостоятелно. Вече бях позволила на онзи дух да ме изиграе като първа глупачка. Нямаше да го позволя отново. Станах и се запътих към стаята на момчетата.

Спрях пред открехнатата им врата. Чувах похъркването на Саймън. Както винаги, Дерек спеше безшумно. Вдигнах малко шум в коридора — кашлях и тропах с крака по пода. Сякаш бях дете, което хвърля камъчета в прозореца на някой приятел, за да го накара да излезе, за да си поиграем. Никакъв отговор.

Внимателно бутнах вратата и я отворих още десетина сантиметра; зачаках. Да се вмъкна в момчешката спалня, докато и двамата спят… е, не бе нещо, което ми се искаше да направя, още повече като знаех, че Дерек спи по шорти.

Продължих да кашлям и да пристъпвам от място на място. Дерек все още не се събуждаше и аз надникнах вътре. Саймън лежеше на леглото, което е най-близо до вратата, омотал чаршафите около тялото си. Леглото на Дерек беше празно.

Проверих в банята, но вратата бе отворена, а вътре беше тъмно. Сетих се за покрива, ала след случилото се онази нощ оставих покрива за най-накрая. Тогава на долния етаж? Първата възможна спирка? Разбира се, кухнята. Намерих празна чашата за мляко, както и чиния с трохи, прилежно поставена вътре в мивката.

Докато минавах през стаите на първия етаж, не отлепвах поглед от коридора, водещ към задната врата. Беше ми обещал да ме повика, щом излезе навън за Промяната, нали така? Нима е излязъл самичък? Заболя ме.

И какво, ако го е направил? Това си беше негово право. Нямал е нужда от моята помощ. Освен факта, че ценеше присъствието ми по време на този процес, а на мен ми харесваше да съм там, в случай че поиска да направя нещо за него.

Отидох до задната врата. Със сигурност бе отключена. Потиснах новата болка, причинена ми от новото разочарование, и я отворих. Зад къщата имаше малък двор, заобиколен от гора. Слънцето изгряваше иззад дърветата. Прекрачих прага и се огледах.

— Дерек? — повиках го аз.

Никакъв отговор.

Направих още няколко крачки и извиках малко по-високо:

— Дерек! Навън ли си?

В гората изпука съчка. Представих си Дерек по средата на Промяната в невъзможност да отговори и бързо тръгнах натам. Шумът утихна и аз се спрях в края на пътеката, която отвеждаше навътре в гората, вглеждах се в горската тъмнина и се ослушвах. Още едно изпукване. Нещо, напомнящо стенание.

— Дерек? Аз съм.

Навлязох в гората. Само след няколко крачки утринната светлина угасна и аз се озовах в пълен мрак.

Подскочих, когато той зави надолу по пътеката. Не ми беше нужна силната светлина на деня, за да видя изражението на лицето му. Дори лицето му нямах нужда да виждам, за да проумея, че той е в беда, можех да го разбера по положението на раменете му и по дългите подскоци, с които се приближаваше към мен.

— Аз… — започнах.

— Какво, по дяволите, правиш, Клоуи? Казах ти, че ще дойдем тук по-късно, за да се опитаме да контактуваме с призрака. Ключова дума? „Ние“. Ако си тук…

Вдигнах ръце.

— Добре де, хвана ме. Измъкнах се самичка с надеждата да не ме забележат. Ето защо те виках по име.

Това го накара да млъкне.

Аз продължих:

— Имах ранна среща в стаята си и си помислих, че след вчерашната случка ще е по-добре да имам и поддръжник. Тори и Саймън спят, но ти си накрак, затова потърсих теб.

— О!

Той изтри устата си с ръка и измърмори нещо като извинение.

— Започна ли Промяната? — попитах.

— Хм? Не. Ако бе започнала, щях да дойда да те взема.

— През тези дни най-добре би било да не се разделяме. И за двамата ни ще е по-добре.

Върнах се обратно в двора. Дерек ме последва. Пътеката беше тясна, но той вървеше до мен, и то тъй близо, че на няколко пъти ръката му се опря в лакътя ми, накрая той измърмори нещо и изостана, като ме пропусна пред себе си.

— И така, какво правеше? — попитах аз. — Излезе на сутрешен поход?

— Оглеждах наоколо. Просто… не можех да си намеря място.

Обърнах се да го погледна и забелязах колко е изопнато лицето му, как погледът му се мяташе от една страна на друга. В него се четеше повече тревога, отколкото просто безпокойство. Излязох от гората, влязох в двора и се обърнах с лице към него.

— Какво те безпокои?

— Нищо.

Малка пауза, последвана от:

— Така е. Не можах да заспя, затова се качих на покрива и ми се стори, че забелязах нещо долу. Светлинка в гората. Но не успях да открия нищо.

Той отново фиксира гората с очи, забарабани по бедрото си, сякаш гореше от желание да се върне отново там.

— Искаш да продължиш ли? — попитах.

— Да, може би.

— Тогава те оставям — рекох и се отправих към вратата.

— Не — бързо изрече той и протегна ръка към моята, ала се спря, преди да ме докосне. — Искам да кажа, че ако си уморена, да. Но не си длъжна да го направиш.

— Добре.

Той кимна с глава. И останахме там. След миг той вече разтриваше тила си и разкършваше рамене.

— Нали, ъъъ, спомена нещо за дух?

— Така е. — Разказах му какво се бе случило.

— Добре ли си? — попита той, щом приключих.

— Духовете са наоколо, но иначе, да, добре съм.

Той продължаваше да ме гледа, сякаш не ми вярваше, и аз побързах да попитам:

— Откри ли нещо миналата нощ, когато претърсваше къщата?

Той поклати глава.

— Опитах се да вляза в мазето, но беше заключено. Някъде трябва да има ключ.

— Старомодна брава, която се отваря със старомоден ключ?

— Да, откъде…

— Двамата със Саймън трябва да общувате по-добре. Той вече го намери. Така де, намери един ключ. Трябва да видим дали става, преди всички да са се събудили.

Бяхме почти до задната врата, когато тя се отвори. Андрю надникна навън и се намръщи. Не каза нищо, ала погледът, който ни отправи, приличаше много на онзи, с който ни изгледаха служителите в Лайл Хаус, когато ни зърнаха как двамата с Дерек се измъкваме заедно от малкото таванче. Но Андрю ни гледаше с още по-голяма несигурност, сякаш не вярваше на очите си. Като се има предвид, че ни беше видял да се държим за ръце със Саймън онази вечер, не го обвинявах.

Последния път, когато ни заловиха заедно с Дерек, аз започнах да мънкам някакви извинения. Дерек мълчеше и това ужасно ме подразни. Но той имаше право — извиненията ми само затвърдиха мнението, че сме сторили нещо, което се нуждае от извинения. Андрю не ни бе хванал да се прегръщаме, нито да се държим за ръце, нито дори да излизаме от гората. Стояхме в двора посред бял ден, вървяхме и разговаряхме. Нищо лошо. Защо тогава продължаваше да се взира в нас, сякаш очакваше обяснение?

— Навън става все по-топло — казах. — Днес може дори да се появи слънце.

Беше много зряла реплика, общоприета при разговор. Дерек дори избоботи:

— Надявам се.

Андрю не промени изражението на лицето си.

— Другите станаха ли? — попитах аз. — Спяха като мъртви, когато излязохме.

— Още не. Тъкмо се канех да приготвя закуската, когато забелязах, че задната врата е отворена.

— Реших, че не бива да я затваряме — отговорих аз. — Вероятно щяхте да се чудите къде ли сме отишли, нали така?

Той кимна и ни махна с ръка, почака да влезем, после се обърна и погледна към гората, намръщи се, след това затвори вратата и сложи резето.

Дерек се качи, за да си вземе душ. Щях да погледна как е Тори, ала Андрю ме помоли да помогна в кухнята и да подредя масата, докато той запържи бекона.

— Ти пишеш, затова предполагам, че обичаш да четеш — забеляза той. — Кои са любимите ти автори?

Изредих няколко имена.

Той се засмя.

— Саймън имаше право. Никое момиче от обществото няма да те покани. Имам нещо, което може да ти хареса — много екшън и приключения. Още е на ръкопис, но ако искаш да погледнеш, ще ти услужа с лаптопа си. Любопитна ми е оценката ти — и ми се ухили през рамо, — ако нямаш нищо против да го поставиш пред публика.

— Не, би било страхотно. За какво се разказва?

Той наистина бе направил така, че да звучи привлекателно, и ние продължихме да си говорим за книги още известно време. После ме попита как предпочитам яйцата и когато ги чупеше, попита:

— Какво знаеш за върколаците, Клоуи?

— Само онова, което ми е казвал Дерек.

— Е, и аз не съм голям специалист. Но преди години Томас ми каза, че има нещо, което никога не бива да забравяш във връзка с тях. Може да изглеждат като теб и мен, но са различни. Те са само наполовина хора.

Настръхнах. Бях се наслушала на подобни глупости в лабораторията.

— И наполовина чудовища? — попитах с хладен глас.

— Не, наполовина вълци.

Отпуснах се.

— Бащата на Дерек му го е обяснил.

— Сигурен съм, че Кит го е направил, но… За Кит Дерек е негов син, също като Саймън. Има неща, които родителите излъскват, преди да ги представят на децата си. Това, че е наполовина вълк, не го прави съвсем малко по-различен от нас. Половината от него представлява животно, ръководено от инстинктите. А някои инстинкти… — Той се прокашля. — Дерек изглежда много привързан към теб, Клоуи.

— Привързан ли? — Не успях да скрия смеха си. — Той, разбира се, чувства известна отговорност за мен. Като да е наполовина вълк, както каза преди малко. Временно съм част от неговата глутница и той, ще не ще, трябва да внимава за мен. Чувства се задължен — това може би е инстинкт.

В първия миг Андрю замълча и започна да чупи яйцата.

— Искаш ли да препека филийките? — попитах. — Мога да…

— Когато групата „Едисън“ за първи път планира проекта „Генезис“, д-р Давидоф искаше да включи върколаци и вампири.

— В-вампири ли?

И вампири ли имало? Не бях спряла още да си мисля за върколаците, а сега и вампири.

— Другите гласуваха против тази точка, но той все пак успя да включи и върколаците. Ние объркахме нещата, които не познавахме — с всички вас, но най-вече с върколаците.

Той ми подаде хляба и посочи към тостера.

— Върколаците и вампирите са различни от останалите видове хора със свръхестествени способности. Срещат се много по-рядко и ние ги смятаме — както се смятат и самите те — за отделна категория. В нашата група или в групата „Едисън“ няма да намериш нито един върколак или вампир. Кабалите няма да ги приемат. Нашите специални болници няма да ги лекуват. Знам, че звучи като сегрегация, но и от двете страни е така. Нашите лекари не знаят достатъчно за върколаците, за да ги лекуват. А и върколакът няма да дойде при нашите лекари, за да го лекуват заедно с останалите. Ние сме им точно толкова чужди, колкото и те на нас. Това не означава, че не са наред. Те просто се чувстват по-добре и по-щастливи сред собствената си раса.

Поклатих глава.

— Дерек е щастлив и с нас.

— Дерек е добро момче, Клоуи. Винаги е бил добър. Отговорен, зрял… Кит се шегуваше, че ще дойде време, когато ще е по-доволен да има десетина момчета като Дерек, отколкото едно като Саймън. Но в момента вълкът излиза на преден план и той се бори с това. Винаги съм казвал на Кит… — Той въздъхна и поклати глава. — Това, което искам да подчертая, е, че на мен ми е ясно: Дерек изглежда досущ като нормално дете.

Нормално ли? Стана ми смешно. И през ум не ми минава, че някой би взел Дерек за нормално дете.

— Но не бива да забравяш, че всъщност е различен. Трябва да внимаваш.

Беше ми омръзнало да слушам колко опасен е Дерек. Различен да, но повече от десетина момчета, които познавах от училище, момчета, които изпъкваха сред останалите, не се държаха като другите и следваха свои собствени правила. Дерек можеше и да е опасен с нечовешката си сила. Но как би могъл да е по-лош от Тори с нейните неконтролирани магии? В досието й беше вписано, че е искала да ме нарани, ала никой друг, освен момчетата не ме предупреди да се пазя от нея.

За разлика от Тори, Дерек се мъчеше да контролира силата си. Но никой не му го признаваше. Те не виждаха истинския Дерек. Виждаха единствено върколака в него.