Кели Армстронг
Разплата (30)

33

Дерек имаше още въпроси към Андрю. Той попита за онази нощ в дома му. Андрю призна, че е бил част от плана да инсценира собственото си отвличане и да персонифицира групата „Едисън“. Всичко е било постановка, дори фактът, че ни се предостави възможност да вземем със себе си и радио, за да можем да чуем за „бягството“. А те ще се появят като наши спасители, така че да могат да ни задържат, за да ни защитят.

Саймън се втурна тичешком при нас и хвърли на пода дълго въже.

— Мобилния му телефон. Можем да позвъним на татко. Пребъркай му джобовете.

— На нощното ми шкафче е — упъти ни Андрю. — И не е използваем. Непрестанно прекъсва и цяла нощ бе изключен. Според мен някой блокира комуникациите в къщата.

— Не ти вярвам — отвърна Саймън.

— Не го и очаквам.

Не можехме да приемем сигнала. Дори се покатерихме на покрива, но пак не стана.

Значи Андрю не ни бе излъгал за телефона. А за останалото? Наистина ли хората му дебнеха навън и ни чакаха? Не беше ли това още една лъжа, за да не ни позволи да избягаме?

Завързахме Андрю, запушихме му устата и го оставихме в мазето. После поговорихме.

Тори поиска да си дадем почивка, което не ни учуди. Саймън се съгласи. Никой не пожела да остане затворен тук и секунда повече от необходимото. Щяхме да избягаме, а ако ни заловят, както Тори се изрази:

— Какво ще ни направят? Ще ни застрелят ли?

Проблемът беше, че можеха да направят тъкмо това.

Дори не ни бе хрумвало, че Ръсел е действал сам. Дали не бяха в съюз с Гуен? Или с повече хора? Колко ли души от тази група биха тайно се радвали на нашата смърт, която би била удобно разрешение на дилемата за тъй неудобното ни съществуване?

Дори да не желаеха смъртта ни, ако и четиримата бъдем заловени да се промъкваме през гората с раници на гръб, щеше да стане съвсем ясно, че бягаме. Ще изгубим възможността да се измъкнем оттук.

Така че един от нас трябваше да излезе. Но кой? Най-вероятно, ако заловят Дерек, ще го убият. Тори можеше да подбели очи при твърдението, че сме в смъртна опасност, но пък тя и не проявяваше желание да излезе първа. А Дерек нямаше да хареса идеята това да бъде Саймън или моя милост.

Поспорихме. После се разделихме, като Дерек и Саймън слязоха долу, за да се опитат да получат повече информация от Андрю, а Тори реши да продължи да се рови в лаптопа на Андрю, за да види дали там няма нещо, което не сме забелязали, нещо, което би могло да подкрепи или отхвърли твърденията му.

Докато тя търсеше, аз коленичих и се опитах да призова Лиз. Тя би била идеалното решение на проблема — би могла да се промъкне незабелязано навън и да види дали някой ни дебне около къщата. Съсредоточих се, за да си я представя съвсем ясно и да я повикам по име, внимавах да не повикам, без да ща, Ройс или д-р Банкс. Имаше и още някой, с когото бих искала да се свържа — майка ми, — но не можех дори да мисля за това. Дори да я повикам, съмнявах се, че бих могла да я задържа достатъчно, за да успее да ни помогне.

Така че повиках Лиз. Виках я, виках я, но не забелязвах нищо, освен лекото трептене на въздуха.

— С вас ли е Дерек, деца?

Подскочих. Саймън влезе. Аз станах от пода.

— Мислех, че сте заедно — отвърнах.

— Не. Накара ме да си измеря кръвната захар, после си взех нещо за хапване, но когато се върнах, Андрю беше сам.

— Ще дойда да го потърсим заедно.

Открих Дерек на покрива; гледаше, ослушваше се и душеше за следи — да разбере дали около къщата дебне някой.

— Охо, велико хрумване — казах аз. — Момчето, което най-много искат да застрелят, стои на покрива като идеална мишена.

— Тук горе няма да ме видят.

Погледнах го и той въздъхна, сякаш правех от мухата слон, после седна и попита:

— Така добре ли е?

— Не мисля, че тук, на покрива, си в безопасност.

— Само още няколко минути. — Той свали палтото си и го постла до себе си. — Седни тук, между мен и комина. На защитено място.

— Не се тревожа за себе си.

— Аз съм добре.

— Откъде знаеш? Може да имат очила за нощно виждане, снайпери…

Ъгълчетата на устата му трепнаха и аз се приготвих да чуя: „Гледаш твърде много филми“. Той не го изрече, но аз знаех, че тъкмо това си помисли.

— Няма да се прибереш долу, нали?

— Ще се прибера. Просто седни за малко. Искам да по-говорим.

— А аз искам да влезеш вътре. И там можем да поговорим.

— Не подушвам ничие присъствие навън. Мисля, че Андрю лъже.

— Моля те, Дерек. Влез вътре.

— След минута.

Обърнах се и тръгнах.

— Клоуи…

Надявах се, че ще ме последва, но знаех, че няма. И бях права.

— Открих го — казах на Саймън, когато го видях в коридора на горния етаж. — На покрива.

— На покрива ли? Предполагам, казала си му, че е формен идиот?

— Помолих го да слезе долу. Не иска.

— Защото си мисли, че постъпва правилно. Постъпката може да е правилна за друг, но не и за него. Някой ден ще… — Саймън прокара ръка през косата си. — Мога да поговоря с него. Мога и да му се разкрещя. Но нищо няма да му подейства. Самоубийството не го влече. Не че не му пука дали ще живее, или ще умре. Това е просто…

— Не е приоритет за него.

— Не е, щом му пречи да ни закриля. Той може да твърди, че това е характерно за вълка, но онези двамата върколаци, които срещнахте, не се хвърляха пред куршумите, за да се спасяват един друг, нали така?

— Така беше.

Той кипна:

— Може би знам начин да го накарам да слезе. Ти само не се тревожи.

— Няма.

Саймън си тръгна и аз разбрах какво трябва да се направи. До зазоряване оставаха само няколко часа и ние седяхме като зашеметени от светлината на автомобилните фарове елени, очакващи всеки миг колата да ни тресне. Трябваше да разберем дали някой охранява имота и имаше само един начин да го направим както трябва.