Кели Армстронг
Разплата (22)

24

Върнахме се там, където Дерек остави дрехите си преди първата Промяна. Докато той се обличаше, аз проверих мобилния телефон на Лайъм. Дерек вървеше след мен и надникна зад рамото ми.

— Вместо имената е вписвал инициалите Р.Р.Б. Но кодът покрива 212-и район. Това е град Ню Йорк, така че не е изключено да е и групата „Едисън“.

— Да.

— Не звучиш много сигурен.

Той хвърли поглед в посока на къщата.

— Мислиш, че е един от тях? — попитах аз. — Но нали срещнахме Лайъм по пътя към къщата на Андрю?

— Може да са знаели, че съм тръгнал, да са изпратили Лайъм да ме проследи от автобусната спирка.

— Как? По същото време Андрю е бил в ръцете на групата „Едисън“. Не е знаел, че идваме, искам да кажа, че никой от групата му не е знаел.

— Възможно е да са наблюдавали къщата му, да са видели Саймън и Тори, разбрали са, че сме тръгнали, позвънили са по телефона на някои автобусни компании и са научили, че две хлапета са слезли в Олбани предишната нощ. Доста разтегливо, но… — Той потръпна.

— Възможно е. — Отново погледнах инициалите. — Запомни ли последното име на Ръсел? Рамон спомена, че човекът за контакт бил лечител. Ръсел е шаман. Освен ако Рамон не е имал предвид магьосник.

— Магьосниците не са лечители. Вещиците може, но ако е мъж, трябва да е шаман.

— Трябват ни доказателства. И аз знам как да ги намеря — заявих и вдигнах мобилния телефон.

Дерек поклати глава.

— Твърде рисковано е. Не съм добър в имитирането на гласове.

— Няма да ти се наложи. Лайъм каза, че ако човекът иска още нещо, трябва да му изпрати есемес. Следователно можем да предположим, че Лайъм също може да му изпрати есемес.

— Идеята е добра — и Дерек протегна ръка към мобилния телефон. — Ще му кажа…

Дръпнах телефона и го погледнах. Той ме разбра, потри брадичка и кимна с глава.

— Продължавай.

Докато набирах буквите на телефонното съобщение, той отстъпи крачка назад и се постара да не наднича иззад рамото ми. Не му беше лесно — продължаваше да се поклаща напред, за да хвърли поглед на написаното. Ала успя да се пребори с любопитството си и аз оцених усилието му. След това му дадох да прочете текста и той го одобри.

В съобщението пишеше, че Лайъм е по следите на Дерек и въпросното момиче. Би могъл да ги залови живи, но ако опита, може отново да ги изгуби. Какво би искал той от Лайъм и Рамон?

Който и да беше на отсрещния край, сигурно не е мърдал от телефона си и е чакал, защото отговорът пристигна за броени секунди. Три думи: „Само ги наблюдавайте“.

Върнах обратно друг текст, за да съм абсолютно сигурна, че се е обадил правилният човек, и го попитах дали иска да се отървем от труповете, което ще му струва 10 процента отгоре. Отговорът беше отново светкавичен и този път се състоеше само от една дума: „Добре“.

Погледнах към Дерек и го видях да се взира в думите, сякаш продължаваше да вярва, че Лайъм и Рамон само са се опитвали да ни изплашат и са наредили да ме оставят на мира, а него да откарат при Глутницата.

— Добре ли си? — попитах.

Той кимна с глава. Ала не каза да, лицето му пребледня, очите му не се отлепваха от екрана.

— Дерек?

Телефонът завибрира. Още едно съобщение от същия подател с искане да поясни, че десетте процента допълнително заплащане включват премахването и на двата трупа. И че ако заловят Дерек жив, аз ще трябва да изчезна.

— Защото ако се върна, мога да разкажа на Андрю какво се е случило — забелязах аз. — По-добре е и двамата да изчезнем, така ще изглежда, че двамата сме избягали заедно.

Погледнах към Дерек. Беше странно позеленял, сякаш всеки миг щеше да повърне.

— Много съжалявам — изрече най-после той, а думите му излязоха от устата почти като шепот. — Искат да те убият, защото излезе с мен да ми помогнеш. Аз те помолих да дойдеш.

— И защо грешката да е твоя? — нямах намерение да му се зъбя, но се вбесих. Не на Дерек, а на тях, на всеки, който го караше да се чувства по този начин. Преди да успея да му се извиня, той запремига, шокът му отмина и аз разбрах, че гневът ми бе свършил повече работа от каквито и да било утешителни думи.

— Бяха те взели на мушка, защото си върколак — казах аз. — Това е. Нищо не си направил и нищо не можеш да промениш. Проблемът си е техен.

— Но ако знаех, че има проблем, нямаше да поставям ничий живот в опасност.

— И щеше да дойдеш тук сам? Та това е…

— Не просто така. Застраших живота ви — на Саймън и твоя, само защото…

— Защото си дошъл тук? А каква друга възможност имаше? Да избягаш? Да се откажеш да търсиш баща си? Да изоставиш Саймън?

Той премига.

— Не, не бих изоставил… но искам да…

— Какво би искал?

Той поклати глава и извърна поглед. Заобиколих го и застанах пред него.

Какво би искал, Дерек? Да заминеш оттук? Мислиш, че ще сме по-добре, ако те няма?

Той раздвижи плещи, сякаш искаше да свие рамене, и отново извърна поглед встрани. Имаше право. Той просто не искаше да чуе тази мисъл, изречена гласно; звучеше като самосъжаление.

— Никой няма да е по-добре, ако си тръгнеш — казах.

— Да бе — измърмори неубедено той.

— Саймън има нужда от теб.

Той кимна и се вторачи в гората.

„Аз имам нужда от теб.“ Казах го, разбира се, наум. Как бих могла да изрека такова странно нещо? Ала го чувствах, сърцето се блъскаше в гърдите ми и в главата ми не се мяташе романтичната глупост: „Не мога да живея без теб“, а нещо по-дълбоко, по-отчаяно.

Когато си представих как Дерек заминава, почвата под краката ми сякаш изчезна. Исках да се уловя за нещо, нещо здраво и истинско, в мига, когато всичко около мен се променяше с такава бързина. Дори понякога да съм си мислила, че би било по-добре Дерек да го няма, защото бе готов да ме разкъса на парченца при всяка моя погрешна стъпка, друг път съм разчитала единствено на него — човек, който да ме държи нащрек, да ме кара да постъпвам по-добре, да не ми позволява да заровя глава в пясъка и да чакам всичко да отмине.

Той се обърна към мен и вероятно е прочел по лицето ми какво чувствам. Колкото и бързо да исках да го прикрия, скоростта ми не бе достатъчна и щом ме погледна, начинът, по който ме погледна…

Паника. Усетих паника, сякаш внезапно ми се прииска да съм някъде другаде, само не тук, исках, исках, исках…

Откъснах поглед от него и отворих уста да кажа нещо, каквото и да е, ала той ме изпревари.

— Никъде няма да ходя, Клоуи. — Потърка се отзад по рамото, като свъси вежди, сякаш полагаше огромно усилие. — Нямам намерение да проявявам…

— Нетърпение?

Кратък пронизителен смях.

— Предполагам. Твърде много говорим за нетърпение напоследък. Действието наистина ми се отдава по-добре.

— Чувам те. — Вдигнах във въздуха мобилния телефон. — А може би с това ще дадем начален старт на действието. Готов ли си да се появиш пред Андрю?

Той кимна с глава и ние се отправихме към къщата.

Щом се върнахме, разрази се истинска буря, отразяваща вълненията от изминалата нощ. Някой искаше Дерек да умре. Същият този някой искаше и аз да умра, защото… е, предполагам, просто защото нямаше никакво значение. Аз нямах значение. Бях само пречка по пътя към целта.

Как можеше някой да гледа на деца, които не са направили нищо лошо, като на заплаха, която най-успешно може да бъде отстранена чрез убийство? Който и да бе той, с нищо не се различаваше от членовете на групата „Едисън“.

Някой искаше Дерек да умре, защото бил чудовище. Но когато по една случайност уби Лайъм, Дерек страдаше и щеше да продължи да страда, колкото и оправдан да бе неговият акт.

И така, кой бе истинското чудовище?

В къщата беше тихо. Странно. Сякаш се бяхме събудили от кошмарен сън и можехме да се промъкнем обратно в леглата си, все едно нищо не се е случило.

Оставих Дерек да доведе Андрю.

Двамата ме откриха на масата в кухнята. Дерек рече:

— Имаме да ти казваме нещо. — И съдейки по вида на Андрю, очаквах Дерек да си признае, че съм бременна от него.

Почувствахме едва ли не облекчение да открием, че сме били преследвани от някакви си върколаци убийци, — поне докато той не осъзна, че не групата „Едисън“ ги бе изпратила по дирите ни. Още щом видя съобщението на мобилния телефон и потвърди, че номерът е на Ръсел, нещата се промениха и най-после Андрю стана такъв, какъвто го искахме.

Беше гневен, яростно крачеше из кухнята и жадуваше, ако не отмъщение, то поне отговори. И безопасност. Обеща ни, че повече няма да ни се случват такива работи, дори ако се наложи да ни отдели от останалите и да се справи с групата „Едисън“ сам.

Той се обади на Маргарет и й каза да дойде в къщата. За него нямаше значение, че е четири сутринта. Не можа да се свърже с Гуен, но й остави съобщение в същия смисъл.

После събудихме Тори и Саймън, аз разговарях с Тори, а Дерек със Саймън. Радвах се, че не се наложи да се срещна очи в очи със Саймън точно сега.

Разказах на Тори какво се бе случило: един от вариантите, балансиран между сериозността на заплахата и старанието да не я изплаша твърде много. Двамата с Дерек не казахме и на Андрю цялата истина, тъй като не искахме да плашим и него. В нашия вариант Дерек не бе завършил Промяната си. И без друго всички достатъчно се тревожеха за него, така че нямаше смисъл да признаваме, че вече е пълноправен върколак. Не бяхме признали, че Лайъм е мъртъв, казахме им само, че Дерек го е обезвредил, после Рамон е нарекъл битката им равностойна, завършила наравно, и е прибрал приятеля си от мястото на сражението.

Дерек настояваше всички да си съберем багажа и да бягаме. Знаех, че иска точно това, тъй като и аз исках същото. И все пак това не беше решение. Още не.

Ако не друго, тази нощ бе отворила поне още един прозорец за опасността, пърхаща зад стените на нашия замък. Мисля, че е твърде драматично да се твърди, че бяхме под обсада, но точно така се чувствахме.

Ако това бе филм, ние щяхме да излезем, да предизвикаме Рамон и Ръсел, както и убийците от групата „Едисън“. Отказалите да напуснат замъка щяха да бъдат класифицирани като подлеци и страхливци. Ала във филмите хората имат причина да вършат глупости — никой не иска да гледа как шепа хлапета вървят и се дърлят, докато чакат възрастните да излязат с някакъв план. И на нас не ни харесваше, но засега нямахме думата.