Кели Армстронг
Разплата (33)

36

Отчетохме факта, че разполагайки с Лиз, не можем да си осигурим безопасно придвижване, ала ние имахме работа с магии и високотехнологична сигнализация — все неща, от които никой дух не ще се възползва. Трябваше да приемем, че периметърът бе здраво блокиран.

Трябваше да приемем също така, че през деня нямаше да е тъй здраво блокиран, защото разполагаха с Андрю, Маргарет и двамата новодошли, които да ни държат под око. Тъкмо време за бягство.

Дотогава бе необходимо да играем според техния план. Андрю ни беше използвал; сега пък ние ще го използваме. Макар че това означаваше да го освободим. Напрягахме мозъците си да стигнем до друго разрешение на въпроса, но нямаше такова. За да избягаме, трябваше да ги уверим, че всичко е наред. А за да го направим, Андрю трябваше да е точно там, където очакваха да бъде.

Но, разбира се, не го информирахме за плановете си. Щяхме да го оставим в мазето до сутринта, после щяхме да обявим, че сме решили, че единственият начин да сразим групата „Едисън“ е да следваме плана му.

На сутринта, когато Маргарет и останалите пристигнат, ще ни заварят горящи от желание да тръгваме. Надявахме се, че щяха да освободят охраната си, и тогава аз щях да изпратя Лиз да провери дали пътят е чист.

Ако не станеше така, щяхме да излезем, използвайки сила. После щяхме да се обадим на г-н Бей.

Наближаваше шест, когато приключихме с обсъждането на плановете си, което означаваше, че все още имахме на разположение поне два часа, преди Маргарет да се появи. Тори продължаваше да се рови в компютъра на Андрю. Вече не се надявахме да открием кой знае какво още в него, ала такава бе целта й. Момчетата пазеха Андрю. Това пък беше тяхната цел. А аз? Аз се чувствах изгубена. Уплашена, изгубена, разстроена. И наранена. Колкото и да се стараех да не си мисля за Дерек, той непрекъснато беше в главата ми.

Намерих хартия и писалка и отидох в кабинета, за да превърна снощното пътуване през гората във филмови кадри. Откакто бях влязла за първи път в Лайл Хаус, не бях написала нито ред. В момента аз отчаяно се нуждаех от това бягство.

Тъкмо скицирах сцената, когато вратата се отвори. Вдигнах глава и видях Дерек.

Запазих неутрално изражение на лицето си.

— Хм?

— Имам нещо за теб — и той ми подаде стара осеммилиметрова видеокамера. — Намерих я долу. Не работи, но мисля, че мога да я оправя.

Видеокамера ли? За какво бих я използвала? Да запиша великото ни бягство? Не бих казала, тъй като знаех, че не това бе целта му. Правеше ми подарък, искаше да каже: „Знам, че сгреших, и съжалявам“.

Очите му ме молеха да я приема. Хайде, вземи я. Прости му. Забрави за случилото се. Започни отначало. И тъкмо това исках да направя — да приема подаръка му, да се усмихна, да видя онази искрица в очите му и…

Взех камерата и я поставих на масата.

— Тук е студено — забеляза Дерек. — Работи ли радиаторът? — Той отиде и го докосна с ръка. — Не много добре. Ще ти донеса одеяло.

— Няма нужда…

— За секунда.

Излезе. След минута той се върна и ми подаде сгънато одеяло. Сложих го в скута си. Той се огледа, прекоси стаята и седна на канапето.

Последва мълчание, после Дерек каза:

— Защо не дойдеш тук? По-удобно е, отколкото на стола. И е по-близо до радиатора.

— Добре съм си.

— Трудно ми е да разговарям с теб от такова разстояние.

Той се премести в края на дивана, въпреки че и без друго имаше доста място. Метна ръка на облегалката. Опита да се усмихне и не успя, но моето сърце подскочи от вълнение.

„Той съжалява, Клоуи. Наистина е сладък. Не се дръж като кучка с него. Не проваляй всичко. Просто отиди при него. Дай му възможност и за нула време ще забравиш всичко останало.“

Точно затова останах на стола. Не исках да забравя всичко останало, защото в следващия миг той щеше да се върне на покрива и да рискува живота си.

— Не бива да го правиш — казах накрая аз.

— Кое да не правя? — той зададе въпроса достатъчно невинно, ала очите му блеснаха. — Съжалявам. Тъкмо това се опитвам да ти кажа, Клоуи. Че съжалявам.

— За какво?

Той объркано вдигна поглед.

— Задето те вбесих.

Аз не отговорих, просто станах да си тръгвам. Стигнах до вратата. И той беше там, зад мен, с ръка на лакътя ми. Не се обърнах да го видя. Не посмях. Но се спрях и се заслушах.

— Когато побеснях, задето излезе от къщата — започна той, — това не беше, защото съм си помислил, че е глупаво или че няма да внимаваш.

— Просто си се тревожил за мен.

Той въздъхна — успокои се, че съм го разбрала.

— Да.

Обърнах се.

— Защото си мислиш, че го заслужавам.

Той хвана с пръсти брадичката ми.

— Напълно го заслужаваш.

— Но не си мислиш, че и ти го заслужаваш.

Отвори уста. Затвори я.

— За това става въпрос, Дерек. Ти не ни даваш да се тревожим за теб, тъй като си мислиш, че не го заслужаваш. Но аз го заслужавам. Напълно го заслужавам.

Вдигнах се на пръсти, обвих с ръце шията му и го дръпнах надолу. Когато устните ни се срещнаха, това първо разтърсване… Такова нещо не бях усетила със Саймън, а толкова исках да го усетя.

Ръцете му обхванаха кръста ми, придърпаха ме по-близо…

Стъпките на Саймън бумтяха по коридора. Ние отскочихме по-надалече един от друг.

— И той ще ми говори, че аз не съм улучвал момента — заропта Дерек; после викна:

— Какво има?

— Андрю каза, че иска да отиде до банята — отвърна Саймън и влезе в стаята. — На устата ми е да му кажа някои лоши думи, но…

— Добре. Аз ще се оправя — заяви Дерек. — Клоуи? Искаш ли да дойдеш…

— Трябва да поговоря със Саймън.

При тези думи той ме погледна странно, но само за миг, като се правеше, че не ревнува, а може би е само малко засегнат, че не скочих веднага, щом ме покани да тръгна с него.

— Важно е — казах. — Но можеш да вземеш Тори. Тя ще ти помогне с Андрю.

Той кимна и излезе.