Кели Армстронг
Разплата (26)

29

Тори продължаваше да търси. Не беше останало много, но достатъчно, за да се потвърди онова, което вече бяхме разбрали. Андрю беше част от заговора, целящ да върне Дерек в Глутницата. И никой не го бе държал за заложник.

— Оказва се, че Андрю е част от групата „Едисън“? — учуди се Тори. — В това няма логика.

— Така е, няма. — Бутнах лаптопа назад и седнах върху писалището. — Ти беше с мен в лабораторията. Видяхме доста служители, между нас казано. Разпозна ли някого от тях през онази нощ в дома на Андрю?

— Това беше екипът по сигурността. Никога преди не сме имали възможност да ги видим.

— Със сигурност сме ги видели. Саймън, Дерек и аз ги видяхме в нощта, когато избягахме от Лайл Хаус. Двете с теб ги видяхме, когато избягахме от групата „Едисън“. Хората, които срещнахме и двата пъти, бяха главно от персонала и имаше само двама охранители. Ако разполагаха с добре въоръжен екип по сигурността, биха ли го вдигнали на крак заради това?

— Може пък наистина да се е състоял от персонал и охрана. Откъде бихме могли да знаем? Бяха облечени в… — Тя ме погледна. — На шапките си носеха нещо, което покриваше лицата им. Когато бяха в склада и ни преследваха, нямаха такива неща.

— Нито в нощта, когато двамата с Дерек избягахме от Лайл Хаус. Защо да си крият лицата, щом вече сме ги видели? — Спомних си онази нощ. — Не само ти избяга толкова лесно.

— Имаш предвид Андрю?

— Не само него. Аз се криех в клоните на едно дърво. Някаква жена ме откри. Аз скочих върху нея. Беше глупаво, но се получи. Тя бе отстранена. Поне така си помислих.

— Видя ли, че и двете сме добри?

— Очевидно не сме чак толкова добри.

Опитахме да си разменим усмивки.

— Групата „Едисън“ не ни е проследила до дома на Андрю — казах аз. — Тъкмо това се опитваше да ми каже и мама.

— Ако вие, момичета, ще си говорите за това, може би ще поискате да се качите горе на покрива — избоботи от вратата Дерек. — Или бъдете малко по-тихи. Чувате се чак в края на коридора.

— Защото имаш чувствителен слух — отвърна Тори.

Понечих да се намеся, ала Дерек ме накара да се откажа.

— Саймън трябваше да говори с Андрю. Помислих си, че може би ти… — и той погледна към Тори ядосано, сякаш тя подслушваше. — Мислех, че на тавана може да има стари архиви. Искаш ли да дойдеш и да проверим? Може би ще получим повече информация за д-р Банкс?

Наложи се да сподавя импулса си да изрека:

— Разбира се!

Ами ако току-що сме открили, че хората, които са ни дали подслон, са същите, опитали се да ни убият три нощи по-рано? А толкова важно бе да разбера дали Дерек ме харесва.

— Не мога — казах. — Ние…

— Добре де — сряза ме той и тръгна да излиза.

Пристъпих напред, за да го спра.

— Бих дошла. Но…

— Но Клоуи не може да излезе точно сега — обясни Тори. — Помага ми да разкрия едно съзаклятие, въпрос на живот и смърт. Нашия живот и нашата смърт.

— Не групата „Едисън“ ни нападна в дома на Андрю — казах. — Той го е направил. Андрю и останалите.

Разказах на Дерек какво открихме. Надявах се да заяви, че греша, че логиката ми не е правилна, че съществува напълно разумно алтернативно обяснение.

Щом свърших, той изруга. После започна да крачи, като продължаваше да ругае, накрая спря и отметна косата си назад.

— Грешим, нали? — казах. — Объркали сме фактите.

— Не, не сте.

Тогава и аз на свой ред изругах, което накара Тори да повдигне вежди.

— Ядосвам се на себе си — обясни Дерек. — Видях, че подобна вероятност съществува. Чудех се дали онази нощ в дома на Андрю не се справихме твърде лесно със задачата си. Чудех се защо стреляха по нас, след като преди това бяха използвали стрелички. Питах се защо са покрили лицата си. Но не ми хрумна дори, че всичко това би могло да има нещо общо с Андрю. Макар че наистина си помислих, че тъкмо той може да стои зад опита за отвличане миналата нощ.

— Но ти каза…

— Че вярвам на Андрю. Вярвах му. Ала той смята, че ще се чувствам по-добре сред собствения си род, затова исках да видя реакцията му. Това ми показа, че не е замесен. Поне така си мислех.

— Той изглеждаше истински удивен — рекох. — Дори разгневен.

— Може да е добър актьор — предположи Тори. — О.К., аз също съм единствената, която се чуди защо си направиха труда да инсценират фалшивото нападение на групата „Едисън“, когато бяхме вече тръгнали към дома на Андрю.

— Да тръгнем натам, не означава да отседнем там — каза Дерек.

— Хм?

— Можеше и да не отседнем у Андрю — обясних аз. — Ако нещата не се бяха развили, както искахме ние. Вече два пъти бягаме.

— Значи, ако ни бяха убедили, че групата „Едисън“ ни е проследила и се е навъртала там, готова да стреля, за да убива…

— Щяхме да попаднем в капан и тогава нямаше да имаме нужда от кучета пазачи, нито от бодлива тел.

Хвърлих бърз поглед към вратата.

— Ти каза, че Андрю и Саймън били…

Дерек изруга.

— Така е. Заедно са. Сигурен съм, че каквото и да става тук, планът не включва нараняването на Саймън, ала ще отида да го прибера. Ще му напомня, че е пропуснал закуската. Той има нужда от закуска сутрин и следобед поради кръвната си захар, така че няма да прозвучи подозрително.

Кимнах с глава.

— Трябва да внимаваме.

— Нещо не е наред — заяви Тори. — Махам се оттук.

Погледнахме я.

— Да, махам се. Ако някой дойде с мен…

Продължавахме да я гледаме.

Тя въздъхна.

— Добре. Но когато всичко отиде по дяволите, спомнете си, че съм настоявала да се махаме оттук, без да се бавим.

— Ще се махнем, без да се бавим — отвърна Дерек, — само когато узнаем колкото е възможно повече за плановете им. Казахте, че лаптопът е на Маргарет, а не на Андрю, така ли?

Кимнах.

— Но аз знам как да се доберем до компютъра на Андрю. Ако искаш, Тори ще го потърси.

— Добре. Направете го. Искам да разбера какво точно са замислили.