Кели Армстронг
Разплата (6)

7

Призоваването не е и наполовина толкова интересно, колкото го представят във филмите. В основни линии върша точно обратното на това, което правя, когато искам да прогоня някой призрак. Затварям очи и си представям как, вместо да го блъскам назад, аз го издърпвам навън.

В идеалния случай, притежавах нещо, което принадлежеше на мъртвите. Носех суитчъра на Лиз преди майката на Тори да го конфискува. Но нямах нищо принадлежащо на леля ми. Така че единственият начин да свърша работата си, бе да ги уловя, в случай че кръжат наоколо и чакат да се свържа с тях.

Подозирах, че един дух наистина кръжи около мен — мухльото от тази сутрин. Усетих непреодолимо желание да го разпитам по-нататък, в главата ми се появи глас — подозрително напомнящ гласа на Дерек — и ме предупреди да не го правя. Преди го нямаше, ето защо го пренебрегнах и го разкарах. И така, докато седях на пода в нашата стая, имах грижата да си представям ясно леля ми и Лиз, като виках във въображението си ту едната, ту другата.

Надявах се да не видя леля ми, но пък много исках да се свържа с Лиз, бившата ми съквартирантка в Лайл Хаус. Убиха я в нощта на моето пристигане. Отне й време да повярва, че е мъртва, ала щом го разбра, тя отказа да отиде в другия свят. Остана в нашия да ми помага.

Един дух може да бъде не само идеален шпионин. Лиз беше от същия вид полудемони, към който принадлежеше и момчето от сутринта — владееше телекинезата, което означаваше, че е полтъргайст. Така че, да, Лиз щеше да ми е много полезна в момента; нещо повече — аз просто исках да я видя, да се уверя, че е добре.

— Това колие трябваше да те предпазва, с него не биваше да виждаш духове, нали? — попита Тори след няколкото минути, през които нито един дух не се отзова на призоваването ни.

Саймън отвори уста да й се скара, задето се намеси, ала аз го прекъснах.

— Очевидно все още ги виждам — отвърнах. — Или колието е изгубило силата си, или без него нещата биха се влошили още повече, а това, сигурна съм, няма как да не изпитам най-накрая. Искам да кажа на Маргарет за това.

— Добре, но ако огърлицата прогонва духовете, Лиз няма да се появи.

В думите й имаше логика. И все пак… пръстите ми се заиграха с колието. Ако в него имаше още сила, какво друго би могло да отблъсква? Нещо по-лошо от момчето полудемон?

— Защо не го свалиш? — започна Тори.

— Защото тя… — озъби й се Саймън, но бързо се овладя. — Нека да го носи, но да опита още малко. Тези неща отнемат време, пък и ние не сме се разбързали. Ако ти е скучно, в стаята ни няма никого.

Тори сякаш искаше да му го върне, ала не можеше — не и когато той говореше разумно.

— Добре ми е — отвърна тя и продължи с викането на духове.

Тъй като всъщност исках да видя тъкмо Лиз, съсредоточих се върху нейния образ, като само от време на време се обръщах към леля мис надеждата, че няма да ми отговори. Накрая, когато и Лиз не се отзова на повикванията ми, заех се по-сериозно с леля Лорън. Ако исках да се убедя, че е още сред живите, трябваше да съм сигурна, че съм използвала всичките си сили, за да я призова.

— Недей — прошепна Тори.

Мигом отворих очи.

— Какво недей?

Тя се намръщи.

— Ти каза: „Недей“ — подсказах й аз.

— Хм, не, не съм си отваряла устата.

— Тя говори истината — обади се Саймън. — Сигурно чуваш някой дух.

Затворих очи и се съсредоточих върху Лиз.

— Недей — прошепна слабият женски глас. — Моля те, миличка.

Нещо ме сви под лъжичката. Това не беше Лиз. Но пък и леля Лорън не ме наричаше така. Или греша? Не бях убедена.

— Който и да си ти, ако си тук, моля те да се появиш.

Нищо.

— Амулетът — прошепна Тори. — Щом не може да се промъкне, значи той я спира.

Протегнах ръка към колието си.

— Не! — прошепна гласът. — Опасно е.

— Не искаш ли да го сваля?

Никакъв отговор. Ръцете ми се тресяха толкова силно, че амулетът подскачаше на шията ми.

— Продължавай — настоя Саймън. — Точно на мястото сме. Ако нещо стане, веднага ще ти го окача.

Започнах да го вдигам към главата си.

— Не! Моля те, миличка. Много е опасно. Не тук. Той ще дойде.

— Кой ще дойде?

Мълчание. После ми се стори, че чувам шепота й, ала бе твърде слаб, за да разбера смисъла.

— Опитва се да ме предупреди за нещо, но не я чувам добре — казах.

Саймън ми направи знак с ръка да сваля огърлицата. Аз я повдигнах над главата си…

— Какво, по дяволите, правиш? — изръмжа един глас.

В стаята нахлу Дерек и дръпна амулета на мястото му.

— Призоваваш духове без амулета си? Полудя ли? Сутринта някакъв дух те примами на покрива, можеше дори да те убие.

Саймън се изправи на крака.

— По-кротко, става ли? Опитвахме се да се свържем с Лиз. После някакъв дух искаше да предупреди Клоуи за нещо, ала тя не можеше да я чуе добре, ето защо й предложихме да си свали огърлицата и да види дали това ще й помогне да материализира духовете.

Дерек продължаваше да се чумери по своя си характерен начин.

— Това не означава, че е трябвало да се вслуша в предложението ти. Тя знае най-добре.

— Не, но в предложението имаше логика — отвърнах. — Бях много внимателна. Ако бе поспрял, за да гледаш, вместо да ни нареждаш, щеше да видиш какво става.

Дерек продължаваше да гледа сърдито, като се изправи настръхнал срещу мен. Никой не може да се изправя насреща ти така, както го прави Дерек, но аз вече имах достатъчно опит, за да устоя.

— Няма да сваля огърлицата си — заявих аз, — но ще опитам още веднъж. Ако тя е все още тук, може и да я махна.

— Чий е духът?

— Аз… аз… аз… — запънах се, дъхът ми излизаше на пресекулки. — Може би е леля ми. Аз… аз… не мисля така, но… трябва да опитам пак.

Гневът му сякаш започна да се укротява. Той прокара пръсти през косата си, въздъхна, после кимна с глава.

— Добре. Наистина трябва. Ако се върне и ти даде да разбереш, че иска да те предупреди за нещо, тогава… ще видим какво ще направим с огърлицата.

Бих могла да заявя, че това ще реша аз, но той вече се бе успокоил и аз не бих искала да го ядосам отново.

Така че опитах да повикам духа още веднъж. Нямах късмет.

— Не поиска да я призова тук — казах.

— Така ли? Може би защото може да се появи онзи мухльо, полудемона. — Дерек направи пауза, после потуши сарказма в тона си. — Утре ще излезем на разходка, ще се отдалечим от къщата и пак ще опитаме.

— Ще дойда — каза Тори. — А ако идиотът се появи?

Тя вдигна пръсти. Появи се кълбо енергия, което се замята от един пръст на друг. Тя се ухили и метна ръка, сякаш хвърляше топка за софтбол. Кълбото се удари в стената и избухна в искри, като опърли избелелите тапети.

— Хоп! — възкликна тя.

Дерек се извъртя към нея.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

— Перча се. Не знаех, че мога да върша и такива неща.

Той отиде и избърса стената. Но следите останаха.

— Никой няма да ги забележи — каза Тори. — А ако ги видят, със сигурност няма да ги свържат с моите способности.

— Не ми пука. Някой можеше да те види.

— И ще загазя, задето съм замърсила тапетите? Ще оцелея.

— Не разбираш, нали? Не можем да вършим такива неща. И без друго вече са притеснени от силата, която притежаваме.

— Трябва да паднем една идея по-надолу, в противен случай така ще ги изнервим, че може да решат, че наистина трябва да ни държат затворени в някоя лаборатория.

— Е, това вече отива твърде далеч — обади се Саймън.

Когато Дерек се обърна към него, той вдигна ръце и снижи глас.

— Виж, знам защо се страхуваш…

— Не се страхувам.

— Добре де, просто… И аз мисля, че трябва да внимаваме, но те вече знаят за експериментите. Не очакват да видят в нас обикновени хора със свръхнормални способности. Да, вероятно няма да започнеш да хвърляш мебели наоколо и Тори ще трябва да престане с енергийните кълба, но по принцип… ами…

— Трябва да знаят — заяви Тори. — Щом ще ги убеждаваме, че групата „Едисън“ е объркала нещо с нас, трябва да имат доказателства. Трябва да знаят, че мога да върша подобни неща. Трябва да знаят също, че можеш да запратиш дивана в другия край на стаята. Наложително е да знаят, че Клоуи може да вдигне мъртвец от гроба му.

— Не.

Никой не отговори и Дерек ни изгледа един по един, после спря сърдития си поглед върху мен.

— Твърдо не.

— Хм, аз не съм казала нито дума — отбелязах.

— Говоря от името на всички ни, трябва да поукротим силата си. Не бива да им даваме повод… — Той рязко вдигна поглед. — Андрю е наблизо.

Хвърли един последен поглед на обгорелия тапет и тихо ни изведе от спалнята.

Андрю настоя да си лягаме и Саймън излезе да си премери кръвната захар за през нощта. Аз слязох да си взема вода и тъкмо изваждах чашата от долапа, когато Андрю влезе в кухнята.

— Саймън ми каза, че имаш проблем със заспиването, така че ще ти дам нещо — и той изсипа малко хапче в дланта ми. — Това е половин доза от домашното приспивателно. Не настоявам да го изпиеш. Няма и да попитам дали си го изпила. Сигурен съм, че в Лайл Хаус имаш достатъчно приспивателни таблетки. Просто си мисля колко е важно за теб да си починеш добре през нощта. Ако решиш да го вземеш, в хладилника има вода.

И излезе. Втренчих поглед в хапчето. Да го изпия, означаваше все едно да се отметна от ангажиментите си. Трябваше да се науча да се държа с призраците както трябва, защото те нямаше да си отидат толкова бързо. Но той беше прав — имах нужда да се наспя. Като си почина довечера, утре ще възприемам по-добре. И все пак…

— Изпий хапчето.

Подскочих. Дерек се приближи до шубера и грабна две ябълки от фруктиерата.

— Имаш нужда да си отспиш. Издръжливостта ти няма да направи впечатление на никого. Глупаво е.

Ах, Дерек. Винаги тъй обнадеждаващ.

— Ами ти? — попитах. — Нали си мислеше, че времето ти за Промяна отново приближава?

— Не и тази нощ. Но ако стане, аз ще… — Той вдигна рамене и захапа едната ябълка.

— Дойде да ме прибереш ли?

— Аха — измърмори той през пълна уста.

Напълних чашата си от каната в хладилника.

— И така, какво ще кажеш за…

Спрях насред изречението си, когато разбрах, че говоря сама на себе си и вратата на кухнята се затръшна.