Кели Армстронг
Разплата (2)

3

Дерек се движеше по плоската част на покрива. Носеше джинси и тениска, но краката му бяха боси.

— Внимавай! — викнах аз. — Има счупени стъкла.

— Виждам. Не мърдай от мястото си.

— Всичко е наред. Само ще се подпра и… — Дървото под краката ми изпращя. — Или по-добре не.

— Стой си на мястото. Дървото е прогнило. Ще те издържи само ако не помръдваш.

— Но аз вървях, за да дойда до тук, сигурно е…

— Няма да изпитваме тази твоя теория, ясно?

В гласа му липсваше обичайната нотка на нетърпение, което означаваше, че е истински разтревожен. А щом Дерек е разтревожен, по-добре да остана на мястото си. Здраво стиснах перилата.

— Не! — отсече той. — Искам да кажа „Да!“, продължавай да стоиш, но не променяй центъра на тежестта си. Прогнило е до основи.

Страхотно.

Дерек се огледа, сякаш търсеше нещо, което би му помогнало. После си съблече ризата. Опитах се да не отклонявам погледа си. Не че изглеждаше зле без риза. Тъкмо обратното, затова… Да кажем така: приятелите изглеждат винаги по-добре, когато нищо не липсва от облеклото им.

Дерек се приближи доколкото можа, завърза краищата на тениската си и подхвърли единия край към мен. Улових я при втория опит.

— Нямам намерение да те издърпам — предупреди ме той.

Много добре, защото като се има предвид, че притежава силата на върколак, ще изтръгне тениската от ръцете ми и аз ще падна заднешком от покрива.

— Придвижи се по протежение на…

И млъкна, като видя, че вече го правя. Стъпих на равната част, олюлях се на първата стъпка и усетих, че коленете ми всеки миг ще се подкосят. Дерек ме сграбчи за ръката — онази, по която нямаше шевове и превръзки, нито бе ожулена от куршум — и аз бавно се сниших.

— Аз… аз мислех да седна за минутка — рекох, а гласът ми трепереше повече, отколкото ми се щеше.

Дерек се настани до мен — отново се бе облякъл. Усетих несигурния му поглед върху себе си.

— Аз… ще се оправя. Дай ми една минутка. Седнали тук, ние сме в безопасност, нали?

— Да, наклонът е едва двайсет и пет градуса, така че… — и като видя изражението на лицето ми, додаде: — Безопасно е.

Мъглата се вдигаше; във всички посоки в далечината се виждаха дървета и един кален път, който лъкатушеше през тях и водеше до къщата.

— Срещнах дух — казах най-после аз.

— Да, така и предположих.

— Аз… знаех, че не биваше да го последвам, но… — Направих пауза, защото още треперех и не бях готова да му обясня подробно случилото се. — Спрях пред вратата на стаята ти с надеждата да ме чуеш. Чу ли ме?

— Така изглежда. Бях изпаднал в полудрямка. Стреснах се объркан, тъй че ми трябваше известно време, докато дойда. Сякаш ме разтрисаше.

Едва сега забелязал настръхналата му кожа и светещите му очи.

— Нима ти… — започнах.

— Няма да се Променям. Поне за известно време. Знам какво изпитвам в момента и имам много начини да го избегна. Ще стане някой друг път.

— Обзалагам се, че тогава ще се Промениш напълно — отвърнах аз.

— Може би — каза той, но тонът му подсказваше, че много се съмнява.

Докато си седяхме на покрива, аз го погледнах крадешком. Въпреки че бе на шестнайсет, Дерек беше повече от трийсет сантиметра по-висок от мен. С яко телосложение, широкоплещест и мускулест, той бе скрил тялото си под широките дрехи, за да не смущава хората.

Откакто бе започнал да се Променя, Майката Природа му бе придала някаква мекота. Кожата му се избистряше. Тъмната му коса вече не изглеждаше мазна. Тя продължаваше да виси над лицето му, но не чак толкова — съвсем като на човек, който не си е направил труда да отиде на бръснар. Сякаш това е била последната мисъл, на която би обърнал внимание.

Опитах се да се отпусна и да се наслаждавам на премрежената от мъглата гледка, ала Дерек се въртеше на мястото си и това ме разсейваше повече, отколкото ако се държеше както обикновено и настояваше да разбере какво се бе случило.

— И така, появи се този дух — казах накрая аз. — Заяви, че бил от полудемоните Воло. Владееше телекинеза, но в по-силна степен от д-р Давидоф. Вероятно е като Лиз. Подмами ме тук, заключи вратата и започна да ме замерва с разни предмети.

Дерек ме погледна остро.

— Прогоних го.

— Това е добре, но въобще не е трябвало да тръгнеш след него, Клоуи.

Говореше със спокоен и разумен тон, което бе тъй нехарактерно за Дерек, че аз го гледах с широко отворени очи и в главата ми пропълзя странна мисъл: това изобщо не е Дерек. Преди да избягам от лабораторията на групата „Едисън“, бях видяла жена полудемон, която държаха окована във вериги, за да са подсигурени с още един енергиен източник. Тя беше обладана от някакъв дух. Дали и Дерек не бе обладан?

— Какво? — попита Дерек, като видя, че го гледам.

— Добре ли си?

— Да, само… — Той се потърка по тила, потръпна и раздвижи плещи. — Уморен съм. Чувствам се изпразнен. До дъно. Стана ми твърде много… — Той затърси точната дума. — Да съм тук. Да съм в безопасност. Все още се приспособявам.

Това бе напълно задоволително обяснение. Дни наред върколашката същност на Дерек бе в действие: той не спеше и винаги беше на поста си. Сега, когато някой друг ни пазеше, той сигурно се чувстваше странно. И все пак, да не ме скастри за безотговорното ми поведение да последвам някакъв дух до покрива дотолкова не се връзваше с реакциите на Дерек, че бях сигурна: тук има още нещо.

Попитах го какво го безпокои и той измърмори, че няма нищо. Облегнах се назад и тъкмо се наканих да му разкажа повече за срещата си с духа, когато той изтърси:

— Тори. Разказът й за начина, по който е избягала, не ме задоволи.

Когато снощи онези от групата „Едисън“ едва не ни докопаха, пипнаха Тори. А щом се фокусираха отново в най-голямата за тях опасност — Дерек, — те оставиха при малката вещица само един пазач. Тя го бе сковала с помощта на магия и бе избягала.

— Според теб са я оставили нарочно да избяга, така ли?

— Не казвам… Просто… Няма нито едно доказателство.

Ето защо се чувстваше неудобно — защото предчувствията му не почиваха на нищо друго, освен на усещането му. Когато решаваме математическа или научна задача, предпочитаме наистина да се опрем на факти.

— Ако си мислиш, че е била подставено лице от самото начало, недей… — Понижих глас: — Не й казвай, че съм ти го казала, ясно? Когато ми помогна да избягам, тя просто искаше да се отърве от групата „Едисън“ и да отиде при баща си. Обади му се. Но вместо да се появи той, изпрати майка й — жената, от която току-що бяхме избягали. Тори бе наранена, наистина страдаше много. Дори бе в шок. Не би могла да го изиграе.

— Нямах предвид, че е била с тях от самото начало.

— А само, че снощи е сключила сделка?

— Аха.

— Би ли ни предала, ако й обещаят да й върнат стария начин на живот? Възможно е и трябва да внимаваме, но аз вярвам на разказа й за бягството. Освен ако майка й не ги е убедила, че Тори измисля начини как да прави магии — в което се съмнявам, — а доколкото знам, магическата й сила рядко я посещава. Магията за сковаване може да засегне само един пазач. Правила я е пред очите ми. Дори няма нужда да изрича заклинание. Само като си го помисли и става.

— Без заклинания? Без тренировки? — поклати глава той. — Не го казвай на Саймън.

— Какво да не казва на Саймън? — дочу се глас зад нас.

Обърнахме глави и видяхме, че Саймън прекрачва прага на вратата.

— Че на Тори не й трябвали заклинания, за да прави магии — отвърна Дерек.

— Сериозно?

Той изруга.

— Имате право. И да не ми го казвате?

Тръгна да прекосява покрива.

— По-добре не казвайте на нея, че аз имам нужда от заклинания и седмици тренировки и въпреки това все още се провалям.

— Снощи беше доста добър в магиите, когато отблъскваше противника — забелязах аз.

— Благодаря — ухили се той. — А сега ще си позволя да попитам защо се криете тук, на покрива? Нали не се опитвате да ме накарате да ревнувам?

Докато говореше, Саймън се усмихваше, ала Дерек погледна настрана и кисело отрече:

— Разбира се, че не.

— Да не би да сте имали още приключения? — Наведе се от другата ми страна Саймън, толкова близо, че се докосна до мен и сложи ръката си върху моята. — Хубаво местенце. Скривалище на покрива, наблюдателницата на старата вдовица. Това е, нали? Наблюдателница на покрива?

— Да. И е прогнила, така че не се приближавай много — предупреди го Дерек.

— Това и правя. И така, какво е приключението?

— Незначително — отвърнах аз.

— О, господи! Непрекъснато ги пропускам. Добре, разкажете ми за него, но много внимателно. Какво стана?

Аз му разказах. Саймън слушаше внимателно и съсредоточено и поглеждаше към брат си. Предполагам, че ще уточните „доведения си брат“, защото само като ги погледнеш и разбираш, че помежду им няма никаква кръвна връзка. Саймън бе петнайсетгодишен, половин година по-голям от мен, слаб и с атлетично телосложение, с тъмни бадемови очи и остра руса коса. Когато Дерек бил близо петгодишен, дошъл да живее със Саймън и баща му. Освен братя, макар и некръвни, те бяха и много добри приятели.

И на него казах толкова, колкото бях казала и на Дерек. Саймън премести поглед от мен към Дерек.

— Трябва да съм спал като пън, щом не съм чул всички тези крясъци — каза той.

— Какви крясъци? — попита Дерек.

— Искаш да кажеш, че Клоуи ти е казала, че просто е последвала призрака на покрива, а ти не си й се карал през всичкото време, докато си стоял при нея?

— Тази сутрин е малко разсеян — обясних аз.

— Не толкова малко според мен. Няма ли да се поинтересуваш за останалата част от историята? Частта, в която ще обясни защо е последвала призрака? Защото ми се струва, че е имала някаква причина.

— Благодаря — усмихнах се аз. — Наистина имах. Той беше момче на наша възраст, което знаеше за групата „Едисън“ и експериментите.

— Какво? — извъртя глава Дерек, а въпросът му прозвуча повече като ръмжене.

— Затова го последвах. Тук е умряло момче, което би могло да се окаже още един субект, и щом е намерило смъртта си на това място…

— Значи имаме проблем — каза Саймън.

Аз кимнах.

— Всъщност първата ми мисъл беше: „Боже мой, по-паднали сме в клопка“.

Саймън поклати глава.

— Не и Андрю. Той е от добрите. Познавам го от дете.

— Но не и аз, ето защо подтикнах призрака да говори и ми стана ясно, че той не го е познавал. Андрю каза, че къщата била собственост на човека, основал групата „Едисън“ и взел участие в експериментите. Ако има някаква връзка с това момче, мисля, че ще я открием тъкмо тук.

— Можем да попитаме Андрю… — започна Саймън.

— Сами ще намерим отговорите — прекъсна го Дерек.

Двамата се изгледаха втренчено. След секунда Саймън избоботи нещо, в смисъл че нещата се усложняват, ала спор нямаше. Ако Дерек искаше да се забавлява и да се прави на детектив, добре. Скоро и без друго ще се махнем оттук, ще отидем да спасяваме онези, които оставихме зад себе си, и ще ликвидираме групата „Едисън“… или поне се надявахме да го сторим.