Кели Армстронг
Разплата (39)

42

— На следващата спирка, скъпа леличко Лорън — заприпяваше полудемонът. — После право към най-близкия изход — усмихна се тя — и всички ще бъдем на свобода.

— Не всички — погледна към мен Тори, докато вървяхме. — Трябва да прехвърлим файловете с проектите им. Там има и други деца, които си мислят, че са психично болни — като Питър и Майла. И други, които може и да не са в силата си още.

Питър беше в Лайл Хаус, когато аз пристигнах, тъкмо там го освободиха, преди да избягаме. Не познавах Майла, знаех само, че е там отпреди да ме приемат, била е „рехабилитирана“ и изпратена обратно в белия свят.

— С радост бих взела тези файлове — казах. — Ала нямаме време да ги преценим и принтираме…

Тори измъкна флашка от джоба си. Дори не попитах откъде я е взела.

— Имате паролата на д-р Давидоф — каза тя. — Имаме достъп до кабинета му. Мога да запиша файловете, докато отидеш да вземеш леля си.

— Трябва да има и телефон — додаде Саймън. — Мога отново да се свържа с татко.

Бяха прави. Щях много да съжалявам, ако си тръгнехме без тези имена. И щях да съжалявам още повече, ако отново ни затвореха и пропуснехме възможността да уведомим г-н Бей къде се намираме.

Стигнахме до кабинета. Нуждаехме се от допълнителен код, ала полудемонът го знаеше. След това им казах, че двете с полудемона отиваме да вземем леля ми и се връщаме.

— Значи магьосникът остава със сестра си? — попита полудемонът.

— Сестра си ли? — учуди се Саймън. — Тя не е…

— Сестра по магьосничество — побързах да се намеся аз. — Тя така се изразява.

Когато се отдалечихме на достатъчно разстояние от тях, аз прошепнах:

— Значи бащата на Саймън наистина е баща и на Тори?

— Най-лошо пазената тайна в сградата. — Напевният й тон се сблъска с грубия глас на охранителя. — А това, дете мое, говори много.

— Според мен то обяснява защо майка й пощуря, когато Тори й призна, че харесва Саймън.

— О! Би било опасно. Такава е поуката от пазенето на тайни. Те винаги се връщат и те преследват по най-неприятен начин. А дали тази тайна причинява нечие чувство за вина е съвсем отделно нещо. Защото тя има морал на зла вещица, която се съвкупява със спящи мъже. Трябва да призная, че беше твърде забавно да наблюдавам опитите й да прелъсти магьосника. Неуспехът и нанесе силен удар на нейното его.

— Неуспехът ли? — учудих се аз, щом завихме зад ъгъла. — Но ако Тори е негова дъщеря, очевидно…

— Очевидно нищо. На какво учат напоследък децата в училище? Сексът далеч не е единственият начин за репродукция. Най-голямата забава настъпи тогава, когато опитите й пропаднаха, а тя имаше подръка цяла лаборатория и пълното право да използва необходимите телесни съставки…

— Ами… Това е…

Звънецът на алармата дрънна точно над главата ми.

— Изглежда, времето свърши — измърмори полудемонът.

Тя отвори най-близката врата с електронната карта, бутна ме вътре и се шмугна след мен.

— Моята леля…

— Добре е. На няколко врати оттук е и засега е в безопасност. Ти си избягалото от клетката си птиче.

Полудемонът ме поведе през стаята към друга врата, от която се влизаше в голям килер. Тя ме напъха в него.

— Саймън и Тори…

— Мисля, че притежават добре функциониращи уши и умове. Ще чуят алармата и ще се скрият, което трябва да направим и ние.

Когато влязох в килера, трупът на охранителя рухна. Аз коленичих до него.

— Мисля, че ще видиш, че е мъртъв и студен. — Гласът на полудемона долетя някъде отгоре. — Колкото и полезен да бе като смъртен, в тази си форма той имаше повече възможности да се промъква навсякъде.

— Мисля, ти каза, че не можеш да излезеш оттам бе моята помощ.

— Не „казах“, а „намекнах“. Та аз съм демон. Ние познаваме всички клопки. А сега искам да поогледам наоколо. Онзи пистолет е все още у теб, нали?

— Да, но…

— Извади го и да се надяваме, че няма да стане нужда да го използваш. Ще бъда точно зад теб.

Струя топъл въздух. После останах сама с трупа на охранителя.

Алармата продължаваше да бръмчи.

Чувах ли трополенето от краката на тичащи хора? Един вик? Изстрел?

„Отпусни се. Нищо не можеш да направиш.“

Това беше проблемът. Бях набутана в скривалището си, тихо приклекнала, с треперещи пръсти държах пистолета, с който не знаех как се стреля, със съзнанието, че нищо не мога да направя, нищо, което да не е толкова безмилостно, че Дерек да има причина да ми крещи, ако е тук, а един господ знаеше как копнеех да е тук. Щях да понеса и крясъците му, само да знаех, че е в безопасност…

„Той е в безопасност. В по-голяма безопасност, отколкото ако беше с теб.“

Ако го бяхме оставили в къщата, тогава да, щеше да е много добре. Имаше си Лиз, която да го пази да не го забележат, а той нямаше представа къде сме отишли и нямаше начин да ни последва. Ще се разгневи, ала в безопасност.

Хвърлих поглед към охранителя. Беше рухнал във формата на купчина, а мъртвите му очи се взираха в мен. Мислех си за него, чудех се…

„Не мисли за него. Не се чуди за нищо. Иначе желанието ти ще се изпълни и повече няма да си сама в този килер.“

Бързо отместих поглед и изтрих образа от главата си. Проверих пистолета. В сценариите си бях писала за престрелки, ала, за жалост, нямах ни най-малка представа откъде се пълни пистолетът или пък дали е сигурен. В един сценарий подобни неща нямат значение. Просто пишеш: „Клоуи стреля“, а останалото оставяш на актьора и на отдела за реквизита.

Приличаше на глок, а от онова, което помнех, те нямаха никаква сигурност. Просто се прицелваш и стреляш. Ако станеше нужда, можех да се справя.

„Виждаш ли, не си безпомощна. Имаш оръжие. Дори две.“

Две ли? Погледът ми се плъзна към охранителя и аз тежко преглътнах. Не, никога няма…

„Разбира се, че ще го направиш, ако се наложи.“

Не, аз… аз…

„Не можеш дори да довършиш изречението, с което го отричаш, нали? Би го направила, ако това е последният ти шанс. Да контролираш мъртвите. Това е във възможностите ти. Най-голямата ти способност.“

Стиснах очи.

— Не можеш да видиш просто така, че някой идва.

Отне ми само миг да разбера, че гласът не идва от главата ми. Полудемонът се бе върнал.

— Какво изключи алармата? — попитах.

— Нямам представа, но твоите приятели са в безопасност. Бяха се оттеглили в читалнята на Давидоф. Групата разбра, че си избягала, но колкото и да е шокиращо, те предположиха, че всъщност си се насочила към изхода на сградата. За късмет, наблизо нямате изход. За жалост…

— Наблизо нямаме изход.

— Мога да ви изведа оттук. Може дори да съм в състояние да спася и леля ти по пътя. Но приятелите ти се намират в обратна посока и не ми е възможно да…

— Тогава и аз не тръгвам. Не и докато не стане безопасно за всички ни.

— Благороден избор. Има обаче една-единствена алтернатива и се опасявам, че ще ти хареса дори по-малко и от последното ми предложение.

— Да те освободя.

Още щом произнесох думите, вътрешният ми глас направо изкрещя, че са ме измамили. Ала вече чувах виковете на групата „Едисън“. Те наистина бяха приведени в бойна готовност, така че нямаше нужда да го прави полудемонът, не и щом можеше лесно да ни ескортира през вратата навън и да поиска обещаната й награда.

— Освободи ме и ще отслабиш магиите, направени на това място — каза тя.

— Страхотно. Това ще ускори прекратяването на експериментите, но как ще ни изведе оттук? Не от магията се безпокоя. А от алармите и от хората с оръжие. Имам нужда…

— От отвличане на вниманието. И тъкмо това предлагам аз. Моята магия е проникнала в това място. Разрушението ще бъде много по-пагубно, отколкото техните магии. Ще получиш онова отклоняване на вниманието, от което имаш нужда.

Планът ни бе претърпял неуспех и тя имаше пълното право да лъже, за да ме убеди да я освободя, докато накрая не осъзнах, че попадам в капан.

— Сключих сделка — каза тя. — Сделката, сключена от демон, е обвързваща. Освободи ме и аз се обвързвам с думата си здраво като с вериги.

Вярвах ли й? Разбира се, че не. Имах ли друг избор? Не виждах такъв.

— Кажи ми какво да правя.