Кели Армстронг
Разплата (3)

4

Не след дълго слязохме долу. Дерек се запъти право към кухнята, за да си вземе закуската. Бяхме поспали само няколко часа, ала вече беше почти обедно време и стомахът му, както можеше да се очаква, се бунтуваше.

Докато той си търсеше храна, двамата със Саймън оглеждахме нашия временен дом. Бях прочела една книга за някакво момиче в огромно английско имение, в къщата имаше тайна стая, която години наред никой не можеше да открие, тъй като вратата й била прикрита с гардероб. Спомням си, че ми бе станало смешно. Татко си имаше приятели, които притежаваха наистина огромни къщи и въпреки това нямаше опасност да пропуснеш някоя стая. Но на това място, при положение че притежаваш и малко въображение, всичко ми ставаше ясно.

Къщата не беше просто голяма. Беше построена в странен ред. Сякаш архитектите бяха плеснали стаите върху чертежа, без да си помислят как да ги свържат една с друга. Предната част бе доста проста. Главният коридор обединяваше вратите, стълбите, кухнята, дневната стая и трапезарията. После се извиваше и се разделяше на няколко задни коридорчета, от които се влизаше в стаи, отвеждащи в други стаи. Повечето бяха наистина малки, не повече от три квадратни метра. Напомняха на заешки клетки — малките стаи бяха разпръснати на всички страни. Дори открихме отделно стълбище най-отзад, чиито стъпала сякаш не бяха почиствани с години.

Щом Саймън отиде да провери дали Андрю се е събудил, аз се вмъкнах в кухнята, където Дерек се бе вторачил в ръждясала консерва боб.

— Много ли си гладен? — попитах го аз.

— Скоро и това ще стане.

Той претърсваше кухнята, като отваряше шкаф след шкаф.

— Значи не искаш да попитам Андрю за онова момче? — казах. — Вярваш му, така ли?

— Със сигурност.

Той свали кутия с бисквити и я обърна с дъното нагоре, за да види срока на годност.

— Не звучи убедително — обадих се аз. — Ако сме тук с някого, на когото не се доверяваме…

— В момента единствените хора, на които наистина се доверявам, това сте ти и Саймън. Мисля, че Андрю не замисля нищо. Ако не мислех така, нямаше да сме тук. Но няма да го попитам, не и ако можем сами да стигнем до отговорите.

Кимнах.

— Това е добре. Просто… Знам, че не искаш да преследваш Саймън, но… Ако се притесняваш… — Страните ми горяха. — Не искам да кажа, че трябва непременно да ми се довериш, само не…

— Избухвай, когато узнаеш нещо лошо. — Той се обърна и срещна погледа ми. — Няма.

 

 

— Още ли сърба кетчупа? — Саймън се завъртя в кухнята. — Десет минути, брат ми. Андрю идва и…

— И дълбоко се извинява за липсата на храна.

Андрю влезе в кухнята. Беше на годините на татко, с много къса посивяла коса, квадратни плещи, набито телосложение и гърбав нос. Той потупа Дерек по рамото.

— Пристига. Човек от групата носи закуската и ще дойде всеки момент.

Той не отдръпна ръката си, а го стисна. Несръчен жест, може би, поради факта че беше с петнайсетина сантиметра по-нисък от Дерек, но в това сякаш се криеше и още нещо. Предишната нощ, щом се срещна с Дерек, когото не бе виждал с години, израз на изненада и предпазливост премина по лицето му. Дерек бе забелязал това и аз бях сигурна, че е усетил как Андрю с всички сили би побягнал от човек, когото е познавал през по-голямата част от живота си, а сега го вижда в ролята на главорез, макар и в юношеска възраст.

И Андрю беше магьосник като Саймън. Бил стар приятел на баща им и бивш член на групата „Едисън“. Също така им осигурявал неотложните контакти. Преди няколко години двамата с баща им се посдърпали, ала запазили връзката помежду си и колчем изпадахме в затруднено положение, се обръщахме към него.

Андрю стисна за последен път Дерек за рамото, засуети се из кухнята, вадеше и плакнеше чинии, бършеше праха от плотовете и масата, питаше ни как спахме и отново се извиняваше, че не е подготвил къщата за живеене.

— Как да се подготвиш, като не знаеш, че ти идват гости? — обади се Саймън. — Няма ли да ти пречим? Ако останеш тук с нас? Знам, че имаш рабо…

— Която си върша от къщи вече две години. Слава на Бога, накрая натрупах достатъчно трудов стаж, за да започна да общувам по електронен път. Всекидневното пътуване до Ню Йорк ме убиваше. Сега ходя само веднъж седмично за някоя среща.

Саймън се обърна към мен:

— Андрю е редактор. На книги. — После погледна към Андрю: — Клоуи пише сценарии.

Изчервих се и измънках, че очевидно не съм истинска писателка, само уча, за да стана такава; но Андрю каза, че за него ще е удоволствие да научи върху какво работя и да отговори на всичките ми въпроси относно писането. Думите му дори прозвучаха съвсем искрено, за разлика от тези на мнозина възрастни, които със снизхождение изричат подобни неща.

— В момента работим заедно върху нещо забавно — обади се Саймън. — Графично описание на нашите приключения. Приятно ни е.

— Страхотно. Разбирам, че и рисувате? Баща ти ми каза, че си…

На вратата се позвъни.

— Това вече трябва да е закуската — предположи Андрю. — Клоуи? Знам, че най-вероятно Тори е изтощена, но трябва да присъства на срещата.

— Ще се кача да я събудя.

 

 

И ето че тайнствената група за съпротива се събра. Не бе голяма: трима души плюс Андрю.

Едната се казваше Маргарет и изглеждаше като повечето жени, с които работеше татко — делова, висока, с къса кестенява коса, която бе започнала да побелява. Беше некромант.

Гуен не бе много по-висока от мен и имаше вид на току-що завършила колежанка. Що се отнася до външния й вид, косата й бе руса и късо подстригана, имаше чип нос и остра брадичка и аз започнах да се чудя дали не бе нещо като фея, ала тя заяви, че била вещица като Тори.

Третият новодошъл се казваше Ръсел, плешив мъж, напомнящ нечий дядо, и се представи като шаман и парамедик, от когото бихме могли да се възползваме след тежките изпитания, през които бяхме преминали. Заедно с Андрю и Маргарет той бе един от основателите на групата и навремето също бе работил за „Едисън“.

Андрю заяви, че има още шестима членове в Ню Йорк и повече от двайсет из страната. При настоящите обстоятелства обаче нямаше да е безопасно всички те да се струпат тук, за да се запознаят с нас. Затова бяха изпратили само онези, които биха ни помогнали най-много — некромантка и вещица. Дерек нямаше късмет. В групата нямаше върколаци и нищо чудно, като се има предвид, че в цялата страна съществуваха вероятно само двайсетина, а некромантите и магьосниците бяха стотици на брой.

Хората със свръхестествени способности, включили се в групата „Едисън“, не бяха зли. Повечето бяха като леля ми, която бе предложила услугите си като лекар, защото искаше да помогне на хора като брат си — некромант, който или се бе самоубил, или бе блъснат от покрива от духове още докато е учил в колежа.

Членовете на групата „Едисън“ вярвали, че целта е генетична манипулация — вземаме малко от нашата ДНК, за да намалим до минимум страничните ефекти и да подобрим контрола над свръхестествените си сили. Когато сме били малцина, нещата се влошили и трима от върколаците нападнали медицинската сестра. Те били „елиминирани“. Убити от същите хора, които са се клели, че работят в помощ на надарените със свръхестествени способности хора. Тогава бащата на Саймън и някои други като Андрю напуснали.

Ала имало хора, за които това не било достатъчно. Разтревожени от видяното, те започнали да наблюдават групата „Едисън“, за да се уверят, че тя не представлява заплаха за останалите надарени. Ние представлявахме информация за техните най-големи страхове. За мнозина от нас генетичната модификация имала обратен ефект, тъй като произвеждала деца с неконтролируема сила — вещици, които можели да правят магии без заклинания, и некроманти, които, без да искат, можели да съживяват мъртъвци.

Когато станало ясно, че не могат да ни контролират толкова лесно, колкото са си представяли, учените от групата „Едисън“ направили с нас, своите неуспешни опити, същото, което сторили и с момчетата върколаци. Убили ги.

И ето че сега се свързахме с групата на Андрю, за да ни помогне. Намирахме се в смъртна опасност, а бяхме изоставили още един член от нас — Ракел, както и леля ми Лорън, които бяха в още по-голяма опасност от нас. Бяхме помолили групата да ги спаси и заплахите срещу нас да престанат. Дали щяха да го направят? Нямахме ни най-малка представа.

Гуен бе донесла закуска: понички, кафе и шоколадово мляко, за което съм сигурна, че си е казала: това е най-подходящата храна за деца на тяхната възраст. Сигурно щеше да е права… ако три дни не бяхме яли боклуци и ако единият от нас нямаше диабет.

Саймън си взе поничка и кутия с шоколадово мляко, като се шегуваше, че непременно трябвало да си хапва неща, които са извън обичайната му диета. Само Дерек се оплакваше. Андрю се извини, задето бе забравил да информира останалите за болестта на Саймън, и обеща следващото хранене да е по-качествено.

Всички бяха мили и любезни и може би ме беше хванала параноята — Дерек ми триеше сол на главата, — но ми се струваше, че зад усмивките и милите им очи се криеше нещо: сякаш не преставаха да мислят за необузданите ни разностранни способности. Сякаш не можеха да се отърват от мисълта, че във всеки един от нас има часовников механизъм, който цъка и отброява секундите, като да бяхме заредени бомби.

Не само аз се чувствах дискомфортно. Когато се преместихме във всекидневната стая, Дерек си набеляза едно ъгълче и се оттегли в него. Саймън едва говореше. Тори, която обикновено не искаше да има нищо общо с нас, така се беше лепнала за мен, че си казах: сигурно се опитва да ми задигне поничката.

Ние против тях. Генетично модифицираните чудовища против хората, надарени със свръхестествени способности.

Говорехме главно двамата със Саймън. За мен това бе странно, защото аз бях детето, което винаги е стояло най-отзад с надеждата да не го накарат да говори, тъй като тозчас щеше да запелтечи. Ала тежестта на доказателствата се прехвърли върху видяното от мен: духовете на други деца и файловете в компютъра на д-р Давидоф.

Докато обяснявахме, в очите им зърнах съчувствие, но и съмнение. Вярвали ни, че експериментът се е провалил на места — когато напускали, те се страхували тъкмо от това. Вярвали ни и за Лайл Хаус, „седалището на групата“, където хората от „Едисън“ ни бяха затворили.

Когато експериментът се провалил, естествено, групата „Едисън“ се постарала да прикрие следите.

Но останалото? Защо ни преследваха, когато избягахме? Защо стреляха по нас със сънотворни стрелички, а после и с истински куршуми? Защо ни затвориха в лабораторията? Като при това убиха три деца, провалили се на рехабилитацията?

Всичко това звучеше като сценарий на филм. Не, оставете това. Като сценарист/режисьор на увлекателен касов филм, ако бях чула този разказ, щях да го отхвърля като твърде жесток.

Със сигурност можех да заявя, че Андрю ни вярваше. Гуен също. Видях ужаса, изписан на лицето й. Но Гуен бе най-младата и мнението й не тежеше кой знае колко. Ръсел и Маргарет не можеха да прикрият скептицизма си и аз знаех, че няма да е никак лесно да ги убедим да ни помогнат.

Накрая измърморих:

— Ракел и леля ми са в опасност. Всеки миг могат да бъдат убити, ако изобщо са още живи.

— Леля ти е ценен член на екипа — рече Маргарет, а по суровото й лице не можеше да се прочете нищо. — Няма да я убият. А и приятелката ви не изглежда да е в непосредствена опасност. Тя е щастлива и послушна. Засега са доволни и на това.

— Но ако открие каква е истината, сигурно няма да е тъй отстъпчива…

— Твоята леля и приятелката ти са направили избора си, Клоуи — намеси се Ръсел. — Колкото и грубо да ти звучи. И двете те предадоха. Едва ли желанието ти да ги спасиш ще е толкова силно.

— Леля ми…

— Помогна ти да избягаш, знам. Но нали нямаше изобщо да си там, ако приятелката ти не те бе предала?

Рей бе разказала на д-р Давидоф за планираното от нас бягство и когато се опитахме да се махнем от Лайл Хаус, те бяха подготвени. Рей бе повярвала на лъжите им, че искат да ни помогнат, и бе помислила, че момчетата са ме навили да тръгна с тях.

— Сгрешила е. Нима настоявате да я оставим да умре заради това?

Повиших глас. Преглътнах, като се опитвах да се успокоя, да разсъждавам разумно.

— Каквото и да е сторила, била е убедена в правотата си и сега нямам намерение да я изоставя.

Хвърлих поглед към останалите. Саймън бързо и енергично се съгласи с мен. Дерек смотолеви с рязък тон:

— Да, издъни се, но глупостта не е кой знае какво престъпление.

Всички погледнахме към Тори. Аз спрях да дишам под тежестта на погледите на възрастните върху нас, защото знаех, че по този въпрос трябва да стигнем до съгласие.

— Тъй като се връщаме за лелята на Клоуи, Рей също ще бъде спасена — каза Тори. — И двете трябва да бъдат спасени. Групата „Едисън“ може и да не представлява шайка отмъстителни маниаци убийци, но майка ми прави изключение и когато тръгнахме, забелязах, че тя никак не харесва д-р Фелоус.

— Не мисля, че… — започна Ръсел.

— Време е да минем на скучната част — подхвърли Андрю. — Деца, защо не се качите и не огледате и другите стаи. Сигурен съм, че всеки ще си хареса по една.

— И така сме си добре — отвърна Саймън.

Андрю погледна към останалите. Искаха да излезем от стаята, за да обсъдят и решат насаме дали да ни помогнат, или не.

Щеше ми се да изкрещя. „Какво има толкова да се обсъжда? Хората, за които сте работили, убиват деца. Вашата мисия не се ли състои в това да се убедите, че работата им не наранява никого? Стига сте яли понички, направете нещо!“

— Защо не… — започна Андрю.

— Добре сме си — чу се ръмжене в отговор.

Това беше Дерек, чийто тон казваше: „Говоря съвсем сериозно“, ала внезапно в стаята се възцари тишина. Всички очи се обърнаха към него, всеки поглед бе остър и бдителен.

Дерек извърна очи и измърмори:

— Искате да излезем ли?

— Моля ви — отвърна Андрю. — Би било по-лесно…

— Няма значение.

И Дерек ни поведе навън.