Кели Армстронг
Разплата (10)

11

Маргарет ни поведе към гробището. Под временния навес няколко опечалени се бяха скупчили около един ковчег. Заобиколихме ги.

Единственото гробище, което бях посещавала, бе онова, в което беше погребана мама. Всяка година на рождения й ден двамата с татко ходехме при нея.

Това тук бе по-голямо, с нови гробове отпред, където стояха и опечалените. Маргарет ни отведе отзад, където бяха старите гробове. Там беше пусто — мъртвите бяха мъртви толкова дълго време, че не бе останал жив, който да ги посещава.

Докъдето се простираше гробището, се виждаше, че е хубаво и в него има много дървета и пейки. Абстрахирай се от надгробните камъни и то ще се превърне в приличен парк, огрян от топлото слънце на студената априлска утрин. Опитвах се да фокусирам вниманието си върху слънцето и гледката, а не върху онова, което лежи под краката ми.

Маргарет спря пред един от по-новите гробове в старата част. Беше на жена, починала през 1959 година на шейсет и три годишна възраст. Маргарет заяви, че е идеален, защото принадлежи на човек, починал не толкова отдавна, че да прилича на призрак по облеклото, но все пак твърде отдавна, за да са й останали много близки, към които трябва да се обърнем.

Накара ни да коленичим около гроба, сякаш сме роднини на починалата и сме дошли да почетем паметта й. Повечето некроманти избягваха да викат духове през деня, ала според Маргарет това било глупаво. Нощното призоваване изискваше много повече внимание. А през деня, ако доведеш и приятел — разбира се, надарен със свръхестествени способности, — всичко ставаше по-лесно, защото можеше да коленичиш до гроба и да говориш и никой наоколо нямаше да ти обърне внимание.

— А може да използваш и мобилен телефон — каза Тори.

— Проява на неуважение към мъртвите — изсумтя Маргарет.

Тори сви рамене.

— Предполагам. Но тя би могла. И без друго трябва да има мобилен, за да си послужи с него, когато някой дух се опита да й говори пред трети лица.

Маргарет подбели очи. Казах си, че идеята е добра, и я оцених по достойнство.

Мисълта, че Тори бе започнала да ме харесва, бе прекрасна, ала, както заяви самата тя, наистина бе започнала да осъзнава самотата си. Всеки се нуждае от съюзник и аз бях единственият й избор.

Въздъхнах. А аз не го бях осъзнавала в предишния си, нормален живот, когато, ако ме заговореше някое от популярните в училище момичета, мислех, че има намерение да се присмее на заекването ми, за да забавлява популярните момчета, и това бе най-лошото, което според мен можеше да ми се случи.

Маргарет отвори работната си чанта и измъкна от нея торбички с треви, тебешир, кибритени клечки и малка чинийка. Ритуални пособия, които помагат на некромантите да призовават духове, обясни тя. Тори потисна недоволното си сумтене, което идваше да каже, че няма да имам нужда от тези неща. Аз замълчах.

— Трябва ли да го преместя? — попитах и извадих колието изпод блузата си.

Маргарет запремигва.

— Откъде го имаш?

— От майка ми, даде ми го, когато бях малка. Виждах призраци и тя ми каза, че това ще ги държи далеч от мен. Значи, истинско е, нали?

— Истинско, да — истинска суеверна глупост. Не бях виждала такова нещо, откакто бях на твоята възраст. Некромантите не го използват вече, но навремето беше последен писък на модата. Предполага се, че от него сиянието на некроманта потъмнява.

— Сиянието ли? — учуди се Тори.

— Тъкмо него виждат духовете и по него ни разпознават като некроманти, нали? — попитах аз.

Маргарет кимна с глава.

— И ако тази огърлица го кара да потъмнява — казах, — некромантът няма да привлича духовете към себе си.

— Ами тогава Маргарет е права — каза Тори. — Определено ти пречи. Но това не е същата огърлица, която носеше в Лайл Хаус. Онази бе с червен камък на верижката.

Беше червен — опипах с пръсти синия камък аз. — Верижката се скъса. Но ако е истинско, промяната в цвета ще означава, че колието е изгубило силата си.

Маргарет се вторачи в колието.

— Променило ли си е цвета?

Кимнах.

— Означава ли нещо?

— Казват… — но се отказа да продължи. — Суеверни глупости. Опасявам се, че нашият свят е преизпълнен с такива неща. Хайде да започваме. Първото нещо, което искам да направиш, Тори, е да прочетеш името на жената и да го запомниш. После, на глас, ще повтаряш настоятелно искането си. Изречи името на духа и уважително го помоли да говори с теб. Опитай.

— Едит Парсънс, бих искала да говоря с теб.

— Това е. После запалваме…

Докато Маргарет обясняваше, иззад надгробния камък се появи пълна жена със синя рокля, сбръчканото й лице се чумереше, а светлосините й очи се вглеждаха във всичко наоколо. Щом се обърнаха към мен, намръщеното й лице грейна в широка усмивка.

— Здравей — казах й аз.

Маргарет проследи с поглед моя взор и подскочи. Тори се изкикоти.

— Ето че Клоуи наистина не се нуждае от всички тези пособия.

Маргарет поздрави жената, жената погледна към нея, ала погледът й, както и усмихнатото й лице се обърнаха отново към мен.

— Ама ти наистина си едно малко сладурче — каза тя. — На колко си години, кукличке?

— На петнайсет.

— И можеш да виждаш духове. Познах по сиянието ти. Никога не съм виждала някой от вас, но съм чувала другите да говорят за тези неща. Наричат ви… — тя се мъчеше да си спомни думата.

— Некроманти — помогнах аз.

Лицето й се изкриви в гримаса, сякаш бе отхапала лимон.

— По мое време наричаха хората, които говорят с духове, спиритисти или медиуми. Използвали са много по-красиви думи, не мислиш ли?

Съгласих се.

Тя премести очи от мен към Маргарет и се засмя.

— През всички тези години нито веднъж не повярвах на хората, които говореха за вас, а сега срещам две в един ден.

Тя протегна ръка и заопипва въздуха около мен, сиянието ми, предположих аз.

— Толкова е красиво — измърмори тя. — Привлича окото… Твоето е тъй светло, мила. Много по-светло от нейното. Предполагам, че е така, защото си млада.

Бях чувала, че колкото е по-силно сиянието, толкова е по-силен некромантът и сигурно бе така, защото Маргарет сви устни.

— М-може ли да опитам нещо? — попитах аз.

— Разбира се, кукличке. Защо се стесняваш? Днес е специален ден за мен — и тя понижи глас. — Понякога в отвъдното е доста скучно. Ще имам да разправям много интересни неща на приятелите си.

— Ще сваля колието си, защото искам да знам дали сиянието ми ще се помрачи.

— Добро хрумване — измърмори Тори.

Маргарет важно се изкашля, сякаш искаше да каже, че си губим времето, ала това не ме възпря. Измъкнах колието през главата си и го подадох на Тори.

Възрастната жена ахна:

— Господи!

Аз се обърнах и видях ококорените й сини очи — приличаха на чинийки за кафени чашки. Усетих и някакво трептене отляво… и друго отдясно.

Маргарет изруга. Протегна ръка, сграбчи медальона от Тори и го мушна в ръката ми. Въздухът продължаваше да трепери и да очертава форми, докато нахлузя наниза през главата си.

Едит изчезна и на мястото й се появи млада жена в пионерска униформа. Тя коленичи пред мен и захлипа.

— О, слава на Бога. Слава на Бога. Толкова дълго чаках. Моля те, помогни ми, дете. Нуждая се от…

Млад мъж в окъсано и мръсно дънково яке я хвана за рамото и я дръпна назад.

— Чуй ме, дете, напъхана съм тук от…

Един набит мъж избута младежа и онзи полетя във въздуха.

— Проявявай уважение към по-възрастните, негоднико.

— Благодаря. — Погледът ми мина покрай него и се спря на жената пионер, която раболепно се бе свила и хлипаше. — Как мога да…?

— Говорех за себе си — рече мъжът. — Пръв дойдох.

— Не, не беше пръв. И до теб ще стигна — казах и се помъчих да се наведа към жената.

— Искаш да си вземем номерца ли? Добре.

Той сграбчи жената с пионерска униформа и я запокити нанякъде. Тя изчезна.

— Хоп! Мисля, че вече я няма. Мой ред е.

Скочих на крака.

— Да не си…

— Да не съм какво? — наведе се напред той. Лицето му стана кървавочервено, поду се и се удвои, очите му изскочиха от орбитите, черният му език увисна навън. Политнах назад. Мъжът с окаляното яке скочи зад мен. Аз се отдръпнах от пътя му.

— Извинявай, дете — усмихна се той, като показа изгнилите си зъби. — Нямах намерение да те блъсна. Да те блъсна. Схващаш ли?

Той се засмя, аз отстъпих назад, ала духът запълни празнината помежду ни.

— Имам един проблем, който трябва да решиш, детенце. Нали виждаш как съм запрян тук във висящо положение заради няколко неща, които не съм сторил. Бил съм нехранимайко и побойник, нали разбираш? Така че ме хванаха в тази клопка и сега трябва да направиш нещо за мен.

— И за мен! — викна някой отзад.

— И за мен!

— За мен!

— И за мен!

Бавно се обърнах и видях, че съм заобиколена от призраци от всички възрасти, бяха поне десетина и се приближаваха; диви очи; ръце, протягащи се към мен; повишаващи се гласове, крещящи, изискващи, ръмжащи. Набитият мъж рязко издаде на показ смъртната си маска и се намести най-отпред.

— Не стой така, пикло. Нали това ти е работата. Задължението ти. Да помагаш на мъртвите. — Той доближи подпухналото си пурпурно лице до моето. — Така че хайде, започвай да помагаш.

— Ще започнем — дочух глас от лявата си страна.

Обърнах се. Тълпата призраци се отдръпна. Маргарет стоеше с чинийка, пълна със сухи треви в едната си ръка и запалена клечка кибрит в другата.

— Плашите детето — спокойно изрече тя. — Елате при мен и тогава говорете. Мога да ви помогна.

Призраците се скупчиха около нея. После запищяха. Започнаха да вият. Да проклинат. И избледняваха, докато се биеха, боричкаха се и отново ругаеха, ала продължаваха да изчезват, а накрая остана само Маргарет, която издухваше дима от горящите растения в чинийката.

— К-к-какво е това? — попитах.

— Европейска върбинка. Гони духове. Всъщност повечето от тях. Винаги има някой, който се заинатява.

Тя мина покрай мен и като се обърнах, зърнах един старец, приличащ на нечий дядо, да отстъпва встрани.

— Не, моля ви — каза той, — аз не обезпокоих детето. Просто чаках реда си.

Маргарет продължаваше да напредва. Тори офейка от пътя й, като се оглеждаше объркано; можеше само да ни вижда и чува.

— Моля ви — каза мъжът. — Това може да е единствената ми възможност. Само едно съобщение.

Старецът погледна покрай Маргарет към мен, в очите му блестяха сълзи.

— Моля те, миличка. Ще ти отнема само минутка.

Прониза ме противно и гадно чувство. Усетих странно несъответствие — възрастен човек да моли мен за услуга.

— Задръж така — казах на Маргарет аз. — Може ли да чуя какво има да ми каже? Моля те! Той не беше сред онези, които ме плашеха.

Маргарет се поколеба, после направи жест с ръка към човека да продължи бързо.

Призракът замълча за миг, за да се успокои, и рече:

— Умрях преди две години. Заспах на волана и колата ми падна от една скала. Не я откриха и заявиха… казаха, че съм избягал, оставил съм жена си, децата и внуците. Искам само да им изпратиш писмо. Да им кажеш къде могат да открият колата.

— Трябва да си го запиша — обърнах се аз към Маргарет. Бях убедена, че в колата си има хартия. Дори мобилен телефон щеше да свърши работа — бих могла да напиша текста на съобщение, — ала тя поклати глава.

— Почакай — обади се Тори. Тя измъкна няколко сгънати листа и писалка от джоба си. — Щях да правя списък на пособията, от които се нуждаем. Андрю каза, че по-късно някой щял да отиде и да ни купи всичко.

Записах си адреса на жена му и местоположението на колата. Не намирах смисъл в наименованията — шосета и жалони, които не познавах, — ала духът рече, че жена му ще разбере. Каза да добавя и съобщение от самия него, че я обича и че никога не би я изоставил.

— Може и да не повярва, че съм изпратил съобщението от гроба, но все пак ще погледне където трябва. Няма да отнемам повече от времето ти. Благодаря.

Преди да мога да кажа и дума, той изчезна.

— Беше страхотно — заяви Тори, докато й давах писалката и останалата хартия.

Докато сгъвах листа с информацията, Маргарет протегна ръка.

Подадох й го.

— Според мен трябва да се изпрати от някое място, което е далеч оттук, а? За всеки случай.

— Няма да бъде изпратено.

— Какво? — изрекохме в хор двете с Тори.

— Никога не обещавай да изпратиш съобщение от призрак, Клоуи. Никога.

— Но…

Тя ме улови за лакътя и заговори с мил глас:

— Не можеш. Ако го направиш, това, което видя днес, ще е само началото. Ще разпространят новината, че желаеш да им помагаш, и тогава ще последват искания, някои перфектни като това днес, но ще чуеш и много други. Повечето от тези духове са били в преддверието на ада. Осъдени са да бъдат в чистилището. Ти не можеш да им помогнеш и не искаш, ала това няма да ги възпре да те преследват ден и нощ. Така че трябва да не им обръщаш внимание — нито на добрите, нито на лошите.

Вдигнах очи към лицето й и за миг ми се мярна друг образ — една по-млада и по-тъжна жена. Осъзнах, че онова, което ми се струваше хладна прагматичност, бе всъщност инстинкт за самосъхранение — яката, неглупава некромантка, чието сърце е станало безчувствено към молбите на мъртвите. И мен ли ме грозеше подобна съдба? Да стана толкова безсърдечна, че да захвърля това съобщение в боклука и да го забравя завинаги? Не исках да стана такава. Никога.

— Добре ли си? — прошепна Тори.

Маргарет се бе отстранила и изсипваше пепелта от изгорялата върбинка в пръстта. Тори ме докосна по ръката. Осъзнах, че треперя. Обвих ръце около тялото си.

— Трябваше да си взема пуловер.

— Когато слънцето залезе, отново става студено, нали? — забеляза Маргарет, когато се върна при нас.

Тя държеше торбичка с изсушена трева.

— Европейска върбинка — обясни. — Когато се върнем, ще дам и на теб. Очевидно можеш да я използваш.

Помъчи се да се усмихне, ала беше отвикнала и успя само да изкриви леко уста.

— Благодаря ти — отвърнах аз и с удивление осъзнах, че наистина й бях благодарна.

— Искате ли да свършите още малко работа? — попита тя.

Погледнах към торбата, която бе понесла, сякаш бе награда за добре проведения урок, и колкото и да желаех да си тръгна, една част от мен, която искаше да прави удоволствие на другите, изтърси:

— Разбира се.