Кели Армстронг
Разплата (28)

31

Вече бяхме станали специалисти по бягствата. Разказахме всичко на Тори, после се разделихме, за да съберем онова, от което имахме нужда — дрехи, пари, храна. Редувахме се, двамата събираха багажа, а другите двама пазеха отвън и разговаряха, така че Андрю да не се чуди как така при наличие на четири деца в къщата е тъй тихо. За щастие, Андрю прекара цялото време в кухнята. Мисля, че никой от нас не можеше да се изправи в лице с него.

Двете с Тори бяхме дежурни по вдигане на шум, когато Дерек се вмъкна вътре с няколко грейки.

— Намерих ги в мазето — каза той. — Миналия път застудя. — Подаде ми червената, а на Тори даде синя. — Саймън ще си намери подходяща и ще дойде. Ще излезем през задната врата. Тримата ще тръгнете. Аз ще остана, за да се уверя, че Андрю няма да излезе навън, докато вие не сте на безопасно място в гората.

— А ако излезе? — попитах аз.

Дерек се потърка по устата, което означаваше, че е по-добре въобще да не очаква подобна възможност.

— Не ми казвай, че ще имаш проблем да го накараш да излезе — рече Тори. — След онова, което ти направи? Бих казала, че сега ни е в ръцете и че ще си спестим всякакво мотаене наоколо. Ще го омагьосам. А вие, момчета, ще го завържете.

— Работа само за мен — заяви Саймън, който идваше отзад. — Още си спомням какви възли правехме, когато бях скаут.

Дерек се колебаеше. После ме погледна, което малко ме изненада, и рече:

— Аз… аз съм съгласен — без всъщност да е убеден, че е така, ала кимна с глава и каза с по-уверен глас: — Най-добре. Иначе още щом разбере, че ви няма, ще…

На вратата се позвъни. Аз не бях единствената, която подскочи. Дерек грабна торбите ни, готов да се изстреля навън.

— Деца? — повика Андрю. — Някой ще дойде ли да вземе един човек? Маргарет.

— Това прави нещата малко по-трудни — промърмори Тори. — Но не много. Тя е стара и е само една некромантка. — После ме погледна и каза: — Извинявай.

— Деца? — Стъпките на Андрю се чуха в коридора.

— Разбрахме! — викна Саймън.

— Първо ще изведем Маргарет навън — измърмори Дерек. — Тори ще я омагьоса. Аз ще отида за Андрю. Клоуи? Премести палтата и торбите в килера за всеки случай.

Да преместя палтата и торбите ли? Понякога наистина бих искала да имам малко по-силни способности. Вдигнах две раници, Дерек се запъти към кухнята, а Тори и Саймън се отправиха към парадния вход.

Връщах се за останалия багаж, когато чух гласа на Маргарет. Нима Тори не бе успяла да я омагьоса?

— Това е Гордън — говореше Маргарет. — А това пък е Роксан. Щом като Ръсел и Гуен ги няма, казахме си, че би било по-безопасно да докараме още няколко от нашите членове, за да се запознаят с вас. — А сега нека всички отидем и прегледаме плановете си.

На Тори й се щеше да застане на четири крака, ала предложението й не бе направено от сърце. Четирима възрастни срещу четири деца означаваше неравностойна битка, особено когато нямахме представа какви свръхестествени способности притежават Гордън и Роксан. Затова планирахме да се измъкнем още щом срещата им започне. При това, те искаха и ние да присъстваме на тази среща. Саймън не се съгласи — не можеше да гледа Андрю, — така че двамата с Дерек го покрихме. Всъщност аз бях човекът, с когото те най-много искаха да разговарят и да ми задават още въпроси за лабораторията на групата „Едисън“ и служителите там.

Трябваше да се обърна към всичките години, в които бях изучавала драматично изкуство, за да издържа на това представление. Както и да не поглеждам към Андрю, освен ако не е абсолютно необходимо. През цялото време вътрешно кипях, защото знаех, че никой не се интересува от онова, което казах, че те не планираха да се върнат. Нямах ни най-малка представа какво планират, знаех само, че не се бяхме навъртали там достатъчно дълго, за да разберем.

Най-после ни освободиха.

— Доведи Саймън — прошепна Дерек на Тори, докато бързешком вървяхме по коридора. — Ще преместя торбите в гората. Клоуи? Прикривай ме.

Много по-логично беше Тори, момичето, което правеше магии, да го прикрива, ала не я предложих. Дерек още не й се доверяваше за такива неща.

Тори не бе стигнала до стълбите, когато някой викна:

— Деца? Ще се върнете ли?

Дерек изруга. Беше Гордън. Новодошлият.

— Насам — казах аз и тръгнах към него в коридора. Дерек ме последва.

Гордън беше приблизително на възрастта на Андрю, среден на ръст, с бирено шкембенце и сивееща брада, от онези хора, които биваха избирани за Дядо Коледа в службата.

— Пак ли ни викат? — попитах аз.

— Не, заети са с плановете си и аз реших да дойда и да ви поздравя. Тук нямаме кой знае каква възможност да си бъбрим.

Той се приближи до Дерек и разцъфна в усмивка, докато се здрависваха.

— Не ме помниш, нали? Нищо чудно. Последния път, когато се видяхме, ти беше много малък. Навремето работехме заедно с баща ти. Всеки вторник играехме покер. — Той постави ръка върху рамото на Дерек и го поведе към всекидневната стая. — Андрю ми каза, че си страхотен по науките. Аз преподавам физика в…

Гордън не спираше да говори, докато направляваше Дерек към следващата стая. Дерек ми хвърли поглед, по лицето му се четеше раздразнение, примесено с безпомощност. Щом отворих уста обаче, той поклати глава. Бяхме затворници. Отново.

— Тръгваме ли? — прошепна Тори, като се обърна към Саймън.

— Още не.

Накрая Гордън ни повика всички вътре. Познавал леля ми и майката на Тори и сега искаше да опознае и нас малко по-добре. Вчера всички ние бяхме развълнувани от възможността да направим добро впечатление и да докажем, че сме нормални деца. Но сега бе просто зловещо да разказваме живота си на човек, който можеше да е готов да ни убие, ако се докаже, че способностите ни са толкова неконтролируеми, колкото се опасяваха, че са.

След срещата всички те решиха да останат и за вечеря, така че нямаше начин да излезем, не и четиримата с раници на гръб.

— Можем ли да ги изпреварим? — попитах аз. — Имаме пари. Ами ако…?

— Тори? — повика я Андрю. — Ще ми помогнеш ли за вечерята?

— Хм, всъщност… — започна тя.

Андрю надникна иззад ъгъла. Като ни видя и четиримата, събрани в коридора, той се намръщи, после се насили и се усмихна.

— Прекъсвам ли нещо?

— Просто си съставяме план за бягство — отвърна Тори.

Стомахът ми се сви, опулих очи.

— Надявахме се след вечеря да се измъкнем и да отидем за сладолед — обясни тя.

— А! — Андрю прокара пръсти през косата си, почувства се неудобно. — Знам, деца, че ви омръзна да стоите затворени тук…

— Развиваме сериозна клаустрофобия — отвърна Тори. — Освен това заплатата за домакинските ми занимания ми изгаря джобовете. Ще внимаваме и ще се върнем, преди да се е мръкнало.

— Знам, но… Не, деца. Съжалявам. Никакво излизане повече — опита се да се усмихне той. — Утре тръгваме за Бъфало и ви обещавам, че по пътя ще спрем да си купим сладолед. А сега, бих искал да ми помогнеш, Тори…

И той я поведе нататък.

— Той знае — каза Саймън, когато седнахме в стаята за игри и се престорихме, че играем.

— Сигурно е така — казах, — но да не би да сме малко параноични?

И двете погледнахме към Дерек. Дълбоко замислен, той хвърли заровете на масата няколко пъти, после каза:

— Мисля, че всичко е наред. Просто сме малко нервни.

— Искаме да излезем, значи, ни държат затворени — Саймън въздъхна и се опита да седне на мястото си, като барабанеше с пръсти по крака си.

— Ще трябва да почакаме до вечерта — каза Дерек. — Тръгваме към леглата си и след като Андрю заспи, излизаме. Останалите отдавна ще са тръгнали и така ще спечелим повече време — никой няма да разбере, че е в беда до утре сутринта.

— Има логика — заяви Саймън. — Въпросът е ще издържим ли толкова дълго време, без да объркаме…

Той млъкна, когато Дерек наостри уши, после зави към вратата.

— Какво? — прошепна Саймън.

— Мобилен телефон.

— Да, всички имат мобилни. Така че…

— От тази страна са — посочи вляво Дерек. — Чувам приглушен звън от парадния вход, където оставиха палтата си.

— О.К., още не… — Саймън бързо изправи гръб. — Мобилен телефон. Татко. — Той се стрелна на крака. — Къде е номерът?

Дерек държеше листчето с номера далеч от него.

— Успокой се.

— Добре, добре. — Саймън отново си пое дълбоко въздух, като се мъчеше да се отпусне. — Успокоих се.

Дерек му го подаде.

Аз се отдръпнах, защото пак не исках да се намесвам, но Дерек ми махна с ръка да отида при тях. Щом наближихме парадния вход, той махна на Саймън да излезе напред и прошепна, че ние ще го пазим, докато той се обади.

— Какво мислиш за книгата, редактирана от Андрю? — попита Дерек.

Аз го зяпнах. Бе много привлекателен, убедена съм в това.

— Говори ми — прошепна Дерек.

— Да. Съжалявам. Тя е… дотук е добра. Аз…

— Няма сигнал — просъска Саймън, като надникна иззад ъгъла.

— Премести се отсам — отвърна му шепнешком Дерек. — Андрю използва своя.

Докато Саймън извършваше тези действия, аз се правех, че говоря за книгата, което не бе никак лесно, защото не бях прочела нито ред.

Така че бърборех общи приказки за език и стил, докато Саймън клъвна отново, като безумно размаха слушалката до ухото си и каза безгласно: „Звъни!“.

Дерек му махна с ръка иззад ъгъла да се връща, после ми каза да продължавам да говоря. Продължих, въпреки че не можех да не чуя и Саймън.

— Татко? Аз съм, Саймън.

Гласът му пресекна и той прочисти гърлото си.

— Добре. Добре съм, разбрано? — Пауза. — Той е тук, до мен. С Андрю сме. — Пауза. — Не, не сме в дома на Андрю. Къщата е безопасна. Принадлежала е на човек с името Тод Банкс. Едър, стар… Татко? Татко?

Дерек тръгна, като ми махна да остана да пазя.

— Сигнал — прошепна Саймън.

Дерек понечи да каже нещо, после зави зад ъгъла с очи, вперени надолу по коридора. Само след секунда дочух стъпки.

— Деца? — Андрю. — Вечеря.

— Идваме! — викнах аз.

— Нека опитам… — започна Саймън.

— Не — каза Дерек. — Трябва да изтрия обаждането. Отиди в кухнята с Клоуи. Тази вечер ще се обадя пак от центъра за услуги.

Всички се събраха на вечеря, като се насилиха съвсем малко, за да й придадат приличен вид. Дерек непрекъснато ни шепнеше да ядем, да напълним стомасите си, ала самият той не ядеше, а се напрягаше да чуе звънеца на мобилния телефон, притеснен, че баща му може да ни се обади и да ни разкрие.

Не го направи. От онова, което бях чувала за баща им, Дерек е взел от него предпазливостта. Докато нормалният човек автоматично би позвънил при разпадане на връзката, подозирах, че техният баща най-напред ще погледне номера, и нещо — например името на Гордън, прикрепено до номера — го бе спряло.

Нямаше да се опита да се обади и на Андрю. Фактът, че Андрю не му бе казал, че сме с него, му говореше, че сме попаднали в беда. Нямаше да се свърже. Просто ще дойде да потърси момчетата си.

Дали е чул онази част, в която се говореше, че сме в къщата на д-р Банкс? Дали знаеше къде се намира? Ако е така, нямаше ли да пристигне твърде късно, да го заловят, докато се опитва да спаси синовете си, които вече са избягали?

Припомних си, че центърът за услуги бе само на петнайсет минути пеша оттук. Бихме могли да предупредим г-н Бей, преди да е опитал да направи каквото и да е. Освен ако не се намираше близо до къщата и да дойде за синовете си, преди да са избягали…

Приятна мисъл, ала аз знаех, че не бихме могли да се уповаваме на нея и вероятно не биваше дори да се надяваме. Имахме план. Щяхме да излезем, да открием г-н Бей и с негова помощ да спасим леля Лорън и Рей.