Кели Армстронг
Разплата (15)

17

Гледах как Саймън се отдалечава, после изтрих очи с ръкава си и се отправих към светлините на къщата. Тъкмо излязох от гората, когато задната врата се отвори, светлината се плисна в тъмния двор. После една тромава фигура препречи светлия правоъгълник.

— Не — прошепнах аз. — Не сега. Върни се обратно…

Вратата се затвори шумно и звукът прокънтя, когато Дерек прекоси двора, глух за всичко наоколо.

Огледах се, като отчаяно дирех път за отстъпление, ала не видях такъв. Продължи напред и се справи с Дерек, или се обърни и избягай при Саймън, и се оправи и с двамата. Продължих напред.

— Къде е Саймън? — озъби се той.

По тялото ми се разля облекчение. Нямах вяра на гласа си, затова посочих назад към гората.

— Той те е изоставил? Тук навън? Посред нощ?

— Изпусна нещо — измърморих аз, като се опитвах да го отмина. — Не е далеч.

Без да издаде нито звук, той застана пред мен и ми препречи пътя.

— Плачеш ли? — попита.

— Не. Аз… — Погледнах встрани. — Влезе ми прашинка в окото. По пътеката. Саймън е натам.

Помъчих се да го отмина, ала той се наведе и се опита да ме погледне в лицето. Аз се отдръпнах и той ме хвана за брадичката. Дръпнах се назад, потреперих от докосването му, а сърцето ми щеше да изскочи.

Казах си, че Саймън греши. Не съм толкова тъпа, че да си падна по Дерек. Но напразно. Сега, когато той бе тъй близо до мен, стомахът ми се свиваше по странен начин. Не беше от страх. Напоследък не се боях от него.

— Плакала си — рече той с по-тих глас. После дъхът му спря, той изръмжа и отново се озъби: — Какво направи Саймън…? — Той силно разграничаваше думите една от друга, страните му се зачервиха, сякаш самата мисъл, че Саймън може да е отговорен за нещо, го смущаваше.

— Какво стана? — попита.

— Нищо. Просто не ни провървя.

— Не ви провървя ли? — изрече бавно той, сякаш си превеждаше от чужд език. — Как така?

— Попитай Саймън.

— Питам теб. Какво си му направила?

Настръхнах. Но той имаше право. Бях направила нещо на Саймън. Бях го наранила. И за какво? Някакъв глупав сблъсък за момче, което едва ме понасяше през повечето време? Това ли бе момичето, което представлявах? Да предпочета нехранимайкото пред доброто момче?

— Провалих всичко. Отново. Сигурна съм, че си изумен. А сега, нека вляза…

Той не ме пусна.

— Какво направи, Клоуи?

Направих крачка встрани. И той направи крачка встрани.

— Харесваш го, нали? — попита.

— Да, харесвам го. Само че не…

— Не какво?

— Говори със Саймън. Той мисли, че…

— Какво мисли?

Крачка. Преграда.

— Какво мисли?

— Че има някой друг — изтърсих аз, преди да мога да се спра. Поех си дълбоко въздух и потръпнах. — Мисли, че има друг.

— Кой?

Тъкмо щях да отвърна: „Не знам. Някое момче от училище, предполагам“. Ала изражението на Дерек сочеше, че вече знае отговора. Изразът на лицето му… Беше ми унизително преди, когато Саймън ме обвиняваше, че харесвам Дерек, ала това бе нищо в сравнение с усещането ми сега, щом зърнах израза на Дерек. Показваше не просто изненада, а изумление. Изумление и ужас.

— Аз ли? — каза той. — Саймън е казал, че двамата с теб сме…

— Не, не това. Той знае, че не сме…

— Добре. Какво си мисли тогава?

— Че те харесвам.

И отново думите излетяха от устата ми, преди да успея да ги спра. Но този път не ми пукаше. Бях се унизила докрай и сега се чувствах изпразнена и посрамена. Исках само той да се махне от пътя ми и ако ще избяга от ужас, като му го кажа, още по-добре.

Ала той не избяга. Само се вторачи в мен и това беше още по-лошо. Чувствах се като най-голямата нещастница в училище, която признава на най-страхотното момче, че го харесва. Той стоеше със зинала уста, сякаш не бе чул думите ми правилно.

— Но аз не те харесвам — бързо изрекох. Думите излязоха с лекота от устата ми, защото в момента изразяваха чистата истина. — Не те харесвам — повторих аз, докато той просто продължаваше да се взира в мен.

— По-добре недей. — Гласът му бе като грохот и когато най-после се успокои, той се начумери. — По-добре недей, Клоуи, защото Саймън те харесва.

— Знам.

— Откакто навърши дванайсет, Саймън винаги е имал момичета, които му се обаждаха всеки ден. Преследваха го в училище. Дори разговаряха с мен в опитите си да достигнат до него. Хубави момичета. Популярни момичета.

— Значи, трябва да съм благодарна, че момче като него ми е хвърлило око, така ли?

— Разбира се, че не. Не исках да кажа…

— О, знам какво искаше да кажеш. Че трябва да се смятам за щастливка, че случайно съм била наоколо, когато е правил избора си, защото иначе никога нямаше да имам тази възможност.

— Това не е… никога не съм казвал…

— Както и да е.

Аз се завъртях и тръгнах обратно. Той ме спря.

— Саймън те харесва, Клоуи. Да, излизал е с много момичета. Но теб те харесва, наистина. А аз си мислех, че и ти му отвръщаш със същото.

— Харесвам го. Но не така… предполагам по друг начин.

— Тогава не е трябвало да го караш да си мисли, че е така.

— Според теб съм се преструвала? С каква цел? Да го огорча? Защото животът ми е доста скучен, така че защо да не подразня малко хубавото момче, да му дам надежди, после да му се присмея и да се измъкна? Откъде можех да знам какво чувствам, преди да излезем и…? — Замълчах. Не можех да спечеля тази битка. Каквото и да кажех, все щях да си остана злата кучка, наранила брат му.

Обърнах се и започвах да се разхождам покрай гората.

— Къде отиваш? — викна ми той.

— Не ме пускаш да вляза. Сигурна съм, че и Саймън не ме иска близо до себе си. Така че отивам на среднощна разходка в гората.

— О, не, няма да ходиш. — И скочи пред мен. — Не може да се скиташ сама през нощта. Не е безопасно.

Вдигнах поглед към него. Зелените му очи блестяха в мрака и отразяваха лунната светлина като котешко око. Вече не се чумереше. Пренебрежението му също бе изчезнало и на негово място се бе настанила тревогата, от която устните му се свиха, а очите му помръкнаха; а като зърнах тази бърза промяна у него, поисках да…

Нямах представа какво искам да направя. Да го ритна по пищяла би било чудесно решение. За жалост, по-вероятно бе да избухна в сълзи, защото тук се коренеше целият проблем — противоречието у Дерек, което тъй и не можех да си обясня, колкото и да се мъчех.

За секунда той се държеше нахално, караше ме да се чувствам глупачка и безполезна твар. В следващата ставаше такъв: грижовен, услужлив, притеснителен. Казвах си, че това е от вълчите му инстинкти, че ще, не ще трябва да ме закриля, но когато бе такъв като сега — сякаш ме е натоварил твърде много, за което съжалява… Този му израз говореше, че наистина е загрижен за мен.

Обърнах се към гората и продължих да вървя.

— Ще внимавам. Тази нощ няма да вдигна нито един мъртвец. Връщай се, Дерек.

— Мислиш ли, че се тревожа само за това? Групата „Едисън“…

— Може да се е настанила точно тук и ни чака да дръзнем да влезем в гъстата тъмна гора. Ако вярваш на това, никога нямаше да разрешиш на Саймън да излезе.

— Не ми хареса. Но той обеща, че ще се върнете преди да се е мръкнало, ето защо чаках на вратата и всеки миг щях да тръгна да ви търся.

Той ме хвана за ръката, бързо я пусна и сграбчи ръкава ми.

— Само че…

Той се спря. Обърнах се и го видях да се взира в гората с вирната брадичка, разширени ноздри и напрегнато лице.

— Не прави така — казах аз.

— Какво да не правя?

— Да се правиш, че надушваш нещо. Или някого.

— Не, помислих си… — Той отново си пое въздух, после рязко поклати глава. — Нищо, предполагам. Просто… — Потърка се по тила, присви леко очи и аз забелязах лъскавото му от пот лице да блести на лунната светлина. Очите му сияеха по-силно от всякога. Трескаво. Промяната настъпваше.

„Не сега. Моля те, не сега. Това е последното нещо, с което имам нужда да се справям.“

Той пусна ръкава ми.

— Добре, разходи се.

Тръгнах, но без да излизам от двора. Не бях толкова глупава, че да навляза в гората, за да му направя напук. Бях изминала пет-шест метра, когато се огледах, за да видя къде бе отишъл. Беше на пет крачки зад мен и безшумно ме следваше.

— Дерек — въздъхнах аз.

— Искам да подишам чист въздух. Продължавай.

Още пет-шест метра. Той продължаваше да ме следва. Обърнах се и му хвърлих сърдит поглед. Той спря и остана на мястото си, като гледаше безстрастно.

— Добре — казах аз. — Ще вляза в къщата. А ти можеш да проследиш Саймън, преди групата „Едисън“ да са го хванали.

Той ме проследи до вратата, почака да вляза вътре и тръгна да търси брат си.