Кели Армстронг
Разплата (27)

30

— Андрю?

Надникнах в кухнята, където той закусваше с останалите.

— Хм?

— Книгата, която щеше да ми дадеш да чета…

— Добре. Лаптопът ми е в кабинета. Трябва да се включи.

— Каква е паролата?

Той се усмихна.

— Неее. Колкото и ценни да са непубликуваните ръкописи, липсва черен пазар за тях. На десктопа има линк за книгата.

Каза ми заглавието.

— Тори също иска да й хвърли един поглед, ако е възможно?

— Разбира се. Колкото повече обратна информация от обектите на изследване получа, толкова по-добре. Ако нещо ви подразни — герои, сюжет, език и стил, — кажете ми.

 

 

При новината, че лаптопът на Андрю не е осигурен със защита, Тори подбели очи. Като повечето хора, които не са техничари, той предполагаше, че щом изтрие някой материал, текстът му тутакси изчезва. Или може би знаеше, че остават следи, но си мислеше, че ние няма да знаем как да ги намерим. И би имал право… ако не разполагахме с Тори.

Започнахме с търсене в електронната поща и открихме писмата, които си бяха разменяли с Маргарет и които не оставяха никакво съмнение относно личността на автора им. Имаше и няколко, разменени между него и Томас, в които Андрю изглеждаше решен да осигури безопасното предаване на Дерек в ръцете на Глутницата. Наистина ли е бил толкова загрижен за безопасността на Дерек? Явно Лайъм е имал заповед и да го убие, ако е необходимо. Нима решението е било взето зад гърба на Андрю? Това би обяснило защо той изглеждаше толкова шокиран, и то истински, когато разбра какво се бе случило с Дерек и мен.

Или пък не бях още съвсем готова да погледна на Андрю като на един от лошите. Бях го харесала. Наистина. Ала трябваше да зърна само още един имейл и чувствата ми тутакси се изпариха — съобщение, което нямаше нищо общо с Лайъм и Ръсел, нито с групата „Едисън“. Когато Тори го откри, двете го прочетохме, после го прочетохме още веднъж и никоя от нас не каза и дума, докато накрая не пророних с треперещ глас:

— По-добре да доведа момчетата.

— Ще проверя дали няма още нещо — отвърна тя и аз се втурнах навън.

Най-после видях Дерек. Беше в библиотеката, съвсем сам, и прелистваше някаква книга.

— Ох, намерих те — казах аз и въздъхнах с облекчение.

Той се обърна. Устните му се поразтегнаха в полуусмивка, погледът му стана някак мек и на мен ми прималя, тутакси спрях, забравила защо изобщо съм дошла.

— С-Саймън да е наоколо?

Той запремига и пак се обърна към рафта с книги.

— Горе е. Ядосан е заради Андрю и вероятно там е най-безопасното място за него, докато се приготвим за тръгване; иначе ще му каже нещо, което не искаме да казва. Трябва ли ти?

— Всъщност може би ще го покажа първо на теб.

Той погледна през рамо и се намръщи.

— Открихме нещо.

— О! — Направи пауза, сякаш мислено сменяше скоростите, после кимна и ме последва навън.

Щом влязохме, Тори се завъртя на стола си.

— Има още — каза тя. — Изпращал е по едно на всеки две седмици. Последното е само преди няколко дни.

— Добре — казах. — Би ли имала нещо против да пазиш навън да не дойде Андрю?

— Не, разбира се — и излезе.

— Почакай.

Хванах Дерек за ръкава, когато той се запъти към стола, освободен от Тори. Исках да кажа нещо. Нямах представа какво. Но нямаше начин да го предупредя, че това всъщност силно ще го изненада, затова измърморих глуповато:

— Няма значение.

Той прочете текста на екрана и остана съвършено неподвижен, човек щеше да каже, че дори не дишаше. След няколко секунди издърпа лаптопа по-близо до себе си и се наведе напред, за да го прочете още веднъж. И пак. Накрая бутна стола назад и шумно изпусна въздуха от дробовете си.

— Той е жив — казах. — Баща ти е жив.

Той вдигна поглед към мен и не можех да не го направя — аз метнах ръце около врата му и го прегърнах. Тутакси осъзнах какво правя. Отстъпих назад, преплетох крака и започнах да заеквам:

— Аз… съжалявам. Просто съм… радвам се за теб.

— Знам.

Както си седеше, той протегна ръка и ме дръпна към себе си. Двамата седяхме и се гледахме, ръката му бе увита в края на ризата ми, а сърцето ми биеше толкова силно, че той го чуваше — сигурна бях.

— Има и още — заявих след няколко секунди. — Други имейли, Тори ми каза.

Той кимна, завъртя се обратно към компютъра и ми направи място. Приближих се, ала не исках да му преча; тогава той ме дръпна пред себе си и аз залитнах, като едва не седнах в скута му. Помъчих се да се изправя, страните ми горяха, но той ме дръпна да седна на коляното му, ръката му се плъзна около талията ми, нерешително, сякаш питаше: „Така добре ли е?“. Беше добре, въпреки че кръвта шумеше в ушите ми тъй силно, че ми пречеше да мисля. За късмет, бях обърната с гръб към него, защото бях убедена, че бузите ми аленеят.

Не бях разбрала погрешно погледа му. В него имаше нещо. Или щеше да се превърне в нещо, поне така се надявах. Господи, толкова се надявах. Но в този момент се случваха твърде много неща. Не ми харесваше, но пък се и радвах, тъй като това даваше време на мозъка ми да позабави мислите си.

След секунда — аз все още седях на коляното на Дерек — отново върнах вниманието си към екрана.

Още веднъж първия имейл. Изпратен преди два месеца, той съдържаше три последователни съобщения. Първото беше кратко и ясно.

„Кит е. В беда съм. Знаеш ли къде са момчетата?“

Андрю е отговорил:

„Не. Каква беда? Мога ли да помогна?“

Отговорът беше по-дълъг.

„Наетите ме настигнаха. Видяха клаузата за Д. Проследиха ме, преди да успея да им избягам. Тръгнах с тях, за да отвлека вниманието им от момчетата. Държаха ме няколко месеца, докато най-после не им дадох онова, което искаха. Момчетата изчезнаха отдавна. Мислех, че са в ГЕ, но в лабораторията няма и следа от тях. Може би са при Наетите? Детски услуги? Нямам представа. Имам нужда от помощ, приятелю. Каквато и да е. Моля те.“

Беше се подписал, бе дал телефонен номер, като бе пояснил, че и телефонът, и имейл адресът са временни, но след две седмици отново ще се свърже с него.

Преминах към следващия имейл, а Дерек го четеше иззад рамото ми. Имаше още три за същото — г-н Бей молеше за новини, Андрю пишеше, че търси Саймън и Дерек, но връзката му в група „Едисън“ се кълняла, че момчетата не били там.

Последното съобщение от г-н Бей бе изпратено преди три дни, когато Андрю би трябвало да е бил заложник на групата „Едисън“. Което означаваше, че е получил имейла, след като е разбрал къде са Саймън и Дерек.

— В списъка има още един имейл — каза Дерек. — Сигурно е отговор.

Беше отговор, изпратен през нощта, когато Андрю и останалите наблюдаваха около къщата му и чакаха момента да организират фалшивия си екип за бързо реагиране, който да ни нападне и да ни прибере.

„Все още нищо. Макар че може да съм попаднал на следа. Един, който работи за Кортезите, твърди, че вървял слух, според който те държали две момчета. Щом науча нещо повече, ще се обадя.“

— Кортезите ли? — попитах.

— Хунта, като Наетите… Корпорации, управлявани от магьосници. Богати и силни. Но имат повече общо с Мафията, отколкото с Уолстрийт.

— Значи, Андрю е лъгал?

— Не просто е лъгал. Опитвал се е да изпрати татко за зелен хайвер, след като е знаел къде точно се намираме.

— Това променя всичко.

Той кимна с глава.

— Трябва да се махаме оттук.

Той отново кимна, ала не помръдна. Наведох се напред, за да взема писалка и хартия от бюрото на Андрю, после записах последния адрес и телефонен номер. Когато подадох листчето на Дерек, отне му време, за да забележи протегнатата ми ръка.

— Добре ли си? — попитах, като се извих, за да видя лицето му.

— Да, просто… Андрю. Виждам, че иска да се отърве от мен. Държи татко настрана… А татко му вярваше.

— Но ние не можем — отвърнах. — Което е гадно, но главното все пак е, че баща ти е жив.

Той се усмихна, отначало колебливо, но после лицето му се озари от широка усмивка, която накара сърцето ми да спре. Съвзех се и му се усмихнах в отговор, понечих да обвия врата му с ръце, после се спрях и се изчервих. Преди да се отдръпна, той ме хвана за лактите, дръпна ме и ме прегърна.

След това скочи, а столът се завъртя толкова силно, че щях да полетя от мястото си. Дочух стъпки в коридора и скочих от скута му тъкмо когато Саймън влетя вътре, като дишаше тежко, сякаш бе тичал.

— Тори ми каза, че сте искали да ме видите? Нещо за татко.

Аз се отстраних, за да може Дерек да му покаже имейлите, после излязох в коридора да наблюдавам за Андрю и да ги оставя насаме. Това бе новината, която чакаха, бяха преминали през ада, когато си мислеха, че може и да не я дочакат, така че се опитвах да не подслушвам разговора им.

— Клоуи?

На вратата стоеше Дерек. Той ми махна с ръка да се върна в стаята. Саймън беше на клавиатурата, контролният панел бе отворен.

— Няма връзка с интернет — поясних, — ако искате да влезете в него. Няма и телефонна връзка.

— Андрю има мобилен — отвърна Саймън.

— Твърде е рисковано — забеляза Дерек. — В центъра за услуги имаше телефонна кабина. Ще му се обадим пътьом и ще си определим място за срещата.

Очите на Саймън блеснаха при мисълта, че скоро ще говори с баща си. После гневът хвърли сянка над тях, вълнението да получи новини от баща си се бореше с болката, причинена от предателството на Андрю.

— Значи, тръгваме веднага, нали? — попитах.

— Да — отвърна Дерек. — Тръгваме.