Кели Армстронг
Разплата (35)

38

Приближавах се към стълбите, когато Саймън ме спря.

— Можеш ли да предадеш нещо на Дерек? — прошепна той. — В стаята ми е.

Качихме се. Той измъкна чантата си от скривалището й, извади скицника си, сгъна една страница на четири и ми я подаде.

— Дай му това. И му кажи, че е добре.

— Добре ли?

Саймън сведе поглед към земята и сви рамене.

— Той ще разбере. — Само след миг отново вдигна очи и се насили да се усмихне. — Хайде сега да го направим и да се махаме оттук.

Саймън ме придружи до стълбите, които водеха към тавана и покрива.

— Клоуи? Саймън? — Маргарет ни викаше отдолу.

Саймън изруга. Погледна към мен.

— Можеш ли да отидеш ти? — попитах. — Наистина трябва да изпратя Лиз да огледа навън, в противен случай никога няма да се измъкнем.

Той кимна с глава. Аз се шмугнах в най-близката стая и затворих вратата, а той викна:

— Тук съм!

— Трябва да говоря и с двама ви.

Подпитването на Маргарет литна нагоре по стълбите и се чу ясно на фона на стъпките на Саймън, които бързешком се спускаха към нея. Аз опрях ухо на вратата, за да чувам.

— Да си виждал Клоуи? — попита тя.

— Ммм, не — отвърна Саймън. — Търсеше спокойно място, за да пише. Провери ли в зимната градина отзад? Тя обича…

— Ще погледна. Отиди в мазето да помогнеш на Тори и да донесете допълнителни столове за обяд.

— За обяд ли? Та ние току-що закусихме. И имаме много столове…

— Не, нямаме. Пристигат останалите от групата за последните приготовления. Андрю отиде на аерогарата да ги посрещне, така че вие, деца, ще ми помогнете за столовете.

— Тори може да…

— Помолих теб, Саймън.

— Добре — съгласи се Саймън, като повиши глас, за да е сигурен, че ще го чуя. — Ще донеса столове от мазето. Но няма да безпокоя Клоуи. Тези столове са по-големи от нея.

Маргарет го изпрати с думите, че непременно ще слезе, за да го проконтролира. Маратонките на Саймън затрополиха по стълбите надолу. Тогава Маргарет повика Гуен и тя отговори от долния етаж.

— Трябва да говоря с Клоуи — обяви Маргарет, щом Гуен пристигна. — Донесох й книга за некроманти. Саймън каза, че е тук горе. Ти провери в предната част на къщата, а аз ще обходя задната.

Саймън й бе казал, че вероятно съм в зимната градина… на централния етаж.

Хвърлих поглед към топката на бравата. Там имаше ключалка, а от вътрешната страна стърчеше старомоден ключ. Много бавно го завъртях.

Огледах се. Намирах се в една от неизползваните спални. В нея нямаше дрешник, но гардеробът на отсрещната стена изглеждаше достатъчно голям да ме побере. Когато пристъпих към него, маратонките ми изскърцаха. Помислих си да ги изхлузя, ала подът бе мръсен и за зла беда можех да стъпя върху ръждиво кабарче и да изпискам достатъчно силно, за да вдигна всички на крак.

Прекосих стаята. Бях на половината път до гардероба, когато ме спря шум от тупване. Вдигнах очи. Дерек?

Заслушах се. Тишина. Бавно пристъпих напред. После направих още една крачка.

— Клоуи?

Беше Гуен, сценично шепнеше точно пред вратата. Смразих се.

— Клоуи? Тук ли си? — После по-тихо, като дъх. — Моля те да си тук. Моля те.

Погледнах към гардероба. Беше твърде далеч от мен, за да се вмъкна безшумно в него.

— Клоуи? Знам, че си тук.

Огледах се. До мен имаше огромна тоалетна маса, покрита с чаршаф. Минах зад нея и клекнах.

„Вратата е заключена, глупачке. Тя не може да влезе.“

Не ми пукаше. Ако ме откриеха скрита в заключена стая, щяха да станат подозрителни, а ние не можехме да си го позволим. Трябваше да отида със Саймън.

— Моля те, Клоуи — гласът й прозвуча така, сякаш тя бе вътре в стаята.

„Въобразяваш си какво ли не.“

— Защо ли се върнах? — прошепна Гуен. — Какво съм си мислела? — После рече по-високо: — Ето те и теб. Слава на бога.

Сърцето ми се блъскаше в гърдите. Погледнах под масата, ала бях изцяло скрита, чаршафът се спускаше чак до пода и скриваше дори стъпалата ми.

„Тя блъфира. Не може да те види. Не може…“

Гуен се появи пред мен, късата коса бе разчорлена около бледото й лице, гримът й се бе размазал, очите й бяха широко отворени.

— Хайде, Клоуи. Побързай!

Аз се изправих.

— Аз… аз търсех…

— Няма значение. Трябва да намериш Саймън и Тори. Знаеш ли къде са?

— В мазето, но…

— Бързо! — Тя протегна ръка да ме хване, после се сепна и прибра ръката си. — Трябва да ги предупредиш.

— За какво?

Тя поклати глава.

— Хайде, тръгвай!

Направи жест с ръка към вратата. Аз хванах топката на бравата и я завъртях. Тя засече.

Заключено. Вратата бе все още заключена.

— Отвори я, Клоуи. Моля те.

Протегнах ръка към Гуен. Тя даде заден ход, ала не бе достатъчно бърза. Пръстите ми докоснаха ръката й и… преминаха през плътта. Закрих устата си с длан.

— Не пискай, Клоуи. Разбрано? Моля те, моля те, недей да пищиш.

Кимнах с глава.

„Господи! Та това е духът й. Тя е мъртва.“

Не можеше да е мъртва. Чух я само преди миг, чух шума от стъпките й, когато се запъти надолу по коридора, за да ме търси. И тогава я чух за последен път.

Спомних си думите на Маргарет: „Саймън каза, че е горе. Ти я потърси там, а аз ще огледам този край“.

Бе последвало тупване. Сякаш се бе строполило човешко тяло.

Маргарет да е убила Гуен? Идеята беше безумна. Невъзможна.

„Така е, паднала е и си е счупила врата, докато те търси.“ Преглътнах.

— Маргарет — прошепнах аз.

— Изглежда, тази стара чанта е много по-отвратителна, отколкото съм си мислела — измънка Гуен. — Не ми хареса начина, по който се развиваха нещата. Аз… бях дочула разни работи. За Маргарет и Ръсел. Затова побързах да тръгна, щом Андрю се обади. Не исках да се забърквам. Ала не можах да го направя. Трябваше да се върна, мислех да предупредя Андрю, да му помогна да ви опази, деца. Очевидно идеята бе лоша. Дори не успях да го предупредя.

Аз се извъртях към вратата.

— Дерек.

Гуен се изправи пред мен.

— В безопасност ли е?

Аз минах през нея.

— Клоуи, той в безопасност ли е? Защото ако е, ще трябва да го оставиш където е. Трябва да предупредиш Саймън и Тори. Каза, че Маргарет ги е изпратила…

— В мазето за столове. За онези, които идват следобед.

— Никой няма да дойде, Клоуи.

Аз изтичах до вратата. Докато я отключвах, Гуен излезе през стената.

— Внимавай — прошепнах. — Маргарет…

— Може да ме види. Знам.

Гуен се върна и ми махна с ръка да излизам, като ми направи знак да се вмъкна в съседната стая и да продължа да чакам. Ето какво направихме — аз се мушвах от стая в стая на път за задните стълби, а Гуен проучваше пътя.

Последвах съвета й, ала като влизах, обземаше ме паника. Една-единствена мисъл владееше ума ми: „Гуен е мъртва, Саймън и Тори са в мазето, а Дерек е горе на тавана; аз пък направих избора си и ще стигна навреме при тях, но, боже мой, какво става?“.

Намирах се близо до задното стълбище, когато Гуен ми направи знак с ръка да се скрия. Свих се под едно легло и покрих устата си, за да не вдишвам прахоляка.

Токчетата на Маргарет прокънтяха в коридора. Стори ми се, че утихват. „Моля те. Моля те, моля те… Да!“ Тя заслиза по главното стълбище и викаше едно име — Ръсел. Нима Ръсел бе тук?

Господи, трябваше да предупредя Дерек. Трябваше да се кача на тавана…

„И ако види, че Саймън е в опасност, ще се втурне да го спасява и ще го убият. По-добре да остане, където е в момента, и да си мисли, че всичко е наред.“

Затворих очи и се съсредоточих в дишането си, докато сърцето ми не престана да препуска. Гуен огледа наоколо, за да се увери, че е чисто, след което аз изтичах до стълбището за прислугата.

Слязох, а Гуен пазеше. Оттам виждах вратата за мазето — беше открехната. Ослушах се за Саймън и Тори — за първи път щях да се зарадвам на разправията помежду им, — но вместо тях чух приглушените гласове на Маргарет и Ръсел, идващи иззад една затворена врата… вратата между мен и мазето.

Гуен ме поведе напред, много предпазливо, стъпка по стъпка. Ослушвах се кога разговорът им ще спре, кога ще проехти шум от стъпки, ала те продължаваха да говорят.

Бях на три крачки от мазето, когато пантофките на Маргарет затрополиха по твърдото дърво.

Погледнах към мазето, ала разстоянието беше твърде голямо. Обърнах се и отворих първата попаднала ми врата.

— Не! — прошепна Гуен.

Обърнах се. Тя лудо ми правеше знаци да изляза. После изчезна насред ръкомахането. За миг се смразих — но мигът бе достатъчен, за да чуя как Маргарет завъртя топката на бравата — и се извъртях, за да си потърся скривалище. Спрях. Андрю седеше на отсрещната страна пред една холна масичка.

Гледаше ме навъсено.

— Клоуи? — повика ме по име той бавно и предпазливо, сякаш не бе напълно сигурен, че съм аз.

— Почакай — каза Маргарет, когато вратата изскърца и се отвори. — Струва ми се, че чух някого.

Андрю опули очи. Той ми помаха с ръка, като ми правеше знаци да се скрия зад масата — тя беше продълговата и масивна, така че никой нямаше да ме види. Поколебах се само за миг, после се скрих. Гуменката ми се хлъзна на нещо и аз се опитах да запазя равновесие, но и другият ми крак се пързулна — върху пода имаше разлята мазнина — и аз се стоварих върху масичката с ръце на нея, а коленете ми се блъснаха в ръба й и яко изпукаха.

— Открихме Клоуи — каза Маргарет на прага със съвършено спокоен глас.

Вдигнах поглед и видях Ръсел да идва към мен със спринцовка в ръка. Отстъпих назад и се катурнах върху другия край на масичката.

— Андрю — погледнах нагоре към него. — Помогни…

Андрю бе изчезнал.

Иглата ме прободе отзад по крака. Сритах Ръсел и го чух как изохка. Стаята се залюля. Запремигвах често, често, като се мъчех да не загубя съзнание. Опитах се да стана, да се отдалеча от масичката, ала ръцете ми изневериха и аз се стоварих върху другия й край.

Ударих се в нещо меко и се изтърколих, като се спрях в една топла локва. Напрегнах се да фокусирам погледа си и вдигнах ръце. Кръв. Лежах в гьол от кръв.

Помъчих се да стана, ала мускулите ми отказаха и аз се пльоснах на пода. Последното, което зърнах, бе лицето на Андрю на сантиметри от мен; мъртвите му очи се взираха невиждащо в мен.