Кели Армстронг
Разплата (18)

20

Последния път, когато се бе опитал да се Промени, Дерек ме закле да обещая да се оттегля на безопасно място, щом краят приближи. Сега, когато видях вълка пред себе си, оловната тежест от плещите ми падна малко по-надолу и се настани в стомаха, което ми говореше, че е трябвало да послушам съвета му. Но когато погледите ни се срещнаха, страхът ми тутакси се изпари. Взирах се в огромен черен вълк, ала в зелените му очи все още виждах Дерек.

Той се помъчи да направи крачка, но краката му се плъзнаха, той шумно падна на земята и сякаш я разтърси. Допълзях до него; Дерек си лежеше със затворени очи, с повдигнат хълбок и люшкащ се извън устата му език.

— Добре ли си?

Той отвори очи и непохватно раздвижи муцуна, сякаш се канеше да кимне, после зениците му се търкулнаха нагоре и той отново затвори очи.

Беше добре, но бе изтощен от умора, също като предишния път, когато бе твърде уморен и легна да спи с дрехите си. Изправих се и се запътих към пътеката, тъй като исках да го оставя на спокойствие. Бях направила само две крачки, когато той изпръхтя. Обърнах се и го видях да лежи по корем, готов да се хвърли напред. Муцуната му потрепери, с което ми казваше да се върна при него.

— Помислих си, че ще искаш да…

Той ме прекъсна със сумтене. На вълка му е трудно да се чумери, ала успя да докара намръщения поглед в очите си.

Извадих сгъваемото ножче от джоба на якето си.

— Няма страшно. Въоръжена съм.

Пръхтене. „Не ми пука.“ Раздвижване на главата. „Върни се тук.“

Аз се поколебах и той изръмжа.

— Е, добре си разучил ръмженето. Сигурно през последните години доста си се упражнявал.

Той понечи да се изправи на треперещите си крака.

— Добре, ще се върна. Просто не исках да ти се пречкам.

Сумтене. „Не ми се пречкаш.“ Поне така си мислех, че казва.

— Нали ме разбираш? — попитах аз, когато се обърнах да седна върху захвърления му на земята суитчър. — Схващаш какво говоря.

Той се опита да кимне с глава и изръмжа, когато видя колко бе непохватен.

— Не е лесно, като не можеш да говориш, нали? — ухилих се аз. — Е, не ти е лесно. Може и да свикна с това.

Той възропта, ала в очите му видях облекчение, сякаш се радваше да ме види усмихната.

— Права съм, нали? Това си пак ти, но във вълча кожа.

Той изпръхтя.

— Нямаш внезапен неконтролируем порив да се нахвърлиш върху някого и да го убиеш.

Той подбели очи.

— Нали тъкмо ти се притесняваше за това? — Направих кратка пауза. — Нима ти ухая на вечеря?

Тук той ме погледна яростно.

— Удовлетворявам всички условия.

Той нададе гъгниво ръмжане, сякаш се давеше, и седна, като наведе глава до предните си лапи и се взря в мен. Помъчих се да се настаня удобно, но земята под суитчъра му бе леденостудена, а аз бях само по пижама, с тънко яке и гуменки.

Като ме видя как зъзна, той протегна предната си лапа към суитчъра, закачи нокът за ръба му и изръмжа, щом разбра, че не може да го хване като с ръка.

— Поради липсата на отсрещен пръст ще трябва доста да се упражняваш, а?

Той поклати муцуна, за да ме накара да се приближа още до него. Когато се престорих, че не разбирам, изви тяло и внимателно пое канта на суитчъра между зъбите си, а устните му се сгърчиха от възмущение, докато го дърпаше.

— Разбрах, разбрах, просто се стараех да не те задушавам с близостта си.

Това не беше единствената причина, поради която с неудобство се настанявах твърде удобно до него сега, ала той само ръмжеше, като отново се опитваше да ми каже, че така е добре. Преместих се по-близо до него. Той промени позата си, като с торса си ме предпазваше от вятъра, а тялото му продължаваше да излъчва остатъчна топлина от Промяната, сякаш гореше пещ.

Той изръмжа.

— Да, така е по-добре. Благодаря. А сега си почини.

Нямах представа какво ще стане. Съмнявах се, че Дерек знае. Той се бе съсредоточил в това да премине успешно през Промяната. Онова, което знаех, бе, че това е само половината от процеса. Той трябваше да се Промени в обратна посока, а за това имаше нужда от време и от почивка.

А как щеше да се осъществи? Дали трябваше да почака, докато тялото му е готово, както направи преди превръщането си във вълк? Колко време щеше да отнеме? Часове? Дни?

Усетила втренчения му поглед върху себе си, аз се насилих да се усмихна и да престана да мисля за неволите си. Всичко ще бъде наред. Той ще успее да се Промени. Това бе най-важното.

Щом се отпуснах, той се премести по-близо до мен, козината му милваше ръката ми. Нерешително я докоснах и усетих грубия горен пласт, както и меката козина под него. Той се облегна върху ръката ми, сякаш ми казваше, че така е добре, и аз зарових пръсти в козината му, а кожата му бе тъй гореща от Промяната, че имах усещането, че докосвам радиатор. Допирът на студените ми пръсти сигурно му е бил също приятен, защото затвори очи и зае такава поза, че се облегнах на него. Само след няколко минути той заспа.

Затворих очи, за да си почина за миг, но като ги отворих, разбрах, че се събуждам от сън, свита на хълбок, Дерек ми беше за възглавница. Скочих. Той вдигна поглед към мен.

— Из-з-звиня-явай, не исках да…

Той ме прекъсна с ръмжане, с което отхвърли извиненията ми, после ме блъсна по крака и ме върна до себе си. Легнах за миг до него, като се наслаждавах на топлината му. Той се озъби в прозявка, а кучешките му зъби бяха колкото палеца ми.

Накрая седнах.

— Е, очаквам да направиш нещо, вълчо. Да тръгнеш на лов може би.

Ръмжене, чийто тон казваше: „Не“.

— Да потичаш? Да се пораздвижиш.

Отново ръмжене, не тъй решително, звучащо повече като „Може би“.

Скочи на нестабилните си крака, все още не свикнал с променения център на тежестта си. Предпазливо направи стъпка с предния си крак, после с другия, с едната задна лапа, после с другата. Улови ритъма на стъпката, ала все още се движеше бавно и така обиколи поляната. Изпръхтя и сякаш осъзнал главното, той се втурна в галоп, препъна се и заора с муцуната си в шубрака.

Преглътнах смеха си, но не много успешно и той ме погледна сърдито.

— Забрави за тичането. Една хубава, свободна разходка ще е по-подходяща за скоростта, която развиваш.

Той изсумтя и бързо се усмихна. А когато паднах, той нададе дрезгав кикот.

— И все пак не можеш да се опъваш дълго и да не поизхабиш малко от силите си, нали така?

Той отново се втурна напред. Сега аз останах твърдо на мястото си и в последния миг той опита скока си… и рухна встрани. Този път не приглуших смеха си. Той бързо се извъртя, хвана ме за крачола на пижамата ми, дръпна го и аз паднах на земята.

— Хулиган.

Той дрезгаво се изкикоти. Престорих се, че крачолът ми се съдра.

— Страхотно. Най-после да получа нова пижама и ти да ми я скъсаш.

Той ме заобиколи, за да види по-добре. Опитах се да го уловя за предния крак, ала той се стрелна и избяга през поляната. После се спря, погледна през рамо, сякаш искаше да каже: „Как бих могъл да го направя?“. Обърна се и отново понечи да се втурне през поляната, ала оплете крака и се строполи на земята до мен.

— Както обикновено, твърде много мислиш — казах.

Оправдателно сумтене, докато се изправи на крака. Пак се опита да тича, този път не падна, ала залиташе твърде много, краката му се преплитаха на всяка крачка.

— Очевидно това ще отнеме известно време, така че какво ще кажеш ти да се поупражняваш, а аз да се върна в къщата…

Той се стрелна край мен, промени посоката си и ми препречи пътя.

Усмихнах се.

— Знаех, че така ще стане. Права ли съм? По-добър си в действията, не в мисленето?

От ноздрите му изсвистя въздишка, а парата от дъха му увисна в студения въздух.

— Не ти харесва, така ли? Трябва да си водиш бележки, за да видиш кой е имал право в повечето случаи: ти или аз.

Той подбели очи.

— Няма да стане, а? Никога няма да го преживееш, ако те победя. Но този път правдата е на моя страна. Тялото ти знае как да се движи, защото е тяло на вълк. Просто трябва да забравиш всичко и да оставиш мускулите ти да си вършат работата.

Той се втурна към мен. Аз не помръднах и той ме заобиколи, направи широк кръг около мен с увиснала глава, като постепенно набираше скорост и накрая виждах само размазаната му черна козина. Засмях се. Не можах да се сдържа. Картината бе толкова… изумителна. Да приемеш друга форма, да усетиш света по друг начин. Блазе му. Накрая той натисна спирачките, забуксува и спря, като всеки крак се стрелна в различна посока.

— Трябва да поработиш и върху тази част — забелязах аз.

Той изръмжа и поклати глава, което не можах да разбера, докато той не се изправи на крака, не вдигна муцуна, за да улови посоката на вятъра, и не наостри уши.

— Някой идва — прошепнах аз.

Той изпръхтя. „Шшшт. Ослушвам се.“

Аз се заслушах с него, като се напрягах да чуя онова, което чуваше и той. Последва звук, за който не ми бе нужен слух на върколак, за да доловя — продължителен призрачен вой. Козината по гърба на Дерек настръхна, което накара и без друго едрата му фигура да нарасне с още няколко сантиметра.

— Куче ли е? — попитах шепнешком. През живота си бях чувала много кучета, ала те не звучаха по този начин.

Дерек се стрелна зад мен и ме блъсна отзад в краката. „Бягай.“

Аз се втурнах към пътеката. Дерек тичаше зад мен, шумът от лапите му едва се чуваше и най-после аз разбрах защо винаги се е движел толкова безшумно. Инстинктът на хищника. Инстинкт — и умение, — които ми липсваха, и докато двамата тичахме, това стана болезнено ясно.

Бях наполовина колкото Дерек, ала тъкмо моите стъпки трополяха като копитата на стокилограмов звяр, който оре през гората. Пухтях като локомотив. Стъпалата ми сякаш стъпваха върху всяка съчка по пътя и всяка пукаше като пушечен изстрел. Опитвах се да се движа по-тихо, но това означаваше и по-бавно. Когато скоростта ми намаля, Дерек ме блъсна изотзад, като ми каза да не се безпокоя, а да продължавам да се движа.

Отпред виждах светлините на къщата. После, някъде между нея и нас прозвуча оглушително подсвирване. Спрях. Дерек също, като така занесе при буксуването, че ме блъсна и аз паднах на колене.

Изръмжа ми едно извинение. Когато станах, вече се бях съвзела, а той стоеше пред мен с вдигната муцуна и душеше във въздуха. Ветрецът подухваше от едната страна обаче и той се въртеше, като се стараеше да улови миризмата на онзи, който бе подсвирнал. Щом я улови, тялото му се вкамени, ушите му се изтеглиха назад, от гърлото му напираше ръмжене. После се обърна, като едва не ме блъсна.

— Кой…?

Той отвърна с щракане на зъби — улови със зъби шева на якето ми. „Просто бягай.“ И аз побягнах.