Кели Армстронг
Разплата (11)

12

— Лесно се викат духове, които желаят да бъдат призовани — каза Маргарет. — Но понякога се налага да разговаряш с дух, който няма желание да ти говори. Ние се мъчим да повтаряме желанията на мъртвите и вие току-що видяхте колко е важно да поддържате предимство в отношенията некромант-дух. Някои наистина вярват, че съществуваме само за да им помагаме, и ние трябва бързо да ги разубедим в това. Да проявяваме твърдост при призоваването им е един от начините да си спечелим подобаваща репутация пред тях.

Маргарет тръгна пред нас и минаваше от гроб на гроб. Посетихме четири призрака, бъбрехме си с всеки от тях около минута, а после тя откри един, който не пожела да се отзове на нейното призоваване.

Остави ме да опитам. Духът и на мен не отговори.

— Знаеш ли как да увеличиш силата на призоваването? — попита ме Маргарет.

— Да се съсредоточа още повече?

— Точно така. Бавно увеличаваш концентрацията си и изостряш фокусирането. Започни сега. Постепенно, постепенно…

Продължихме известно време по този начин, Маргарет се разстрои от бавността ми. Накрая усетих пристъп отвътре, който ми каза: „Достатъчно!“, а аз повторих на глас казаното.

Тя въздъхна.

— Знам, че си изнервена, Клоуи. Който и да е вдигнал тези тела, те е изплашил.

— Аз вдигнах…

— Не е възможно. Да, ти очевидно си силен млад некромант, ала без точните пособия и ритуали не можеш да го осъществиш. Дори не нося всичко необходимо със себе си.

— Ами ако това е една от модификациите? Да ме улеснят да вдигам мъртъвци?

— Губи си смисъла…

— Защо да го губи? — намеси се Тори. — Трябва да има някаква полза от вдигането на мъртвите.

„Армии от мъртъвци“ — помислих си аз и се помъчих да не си припомням картините, които бях видяла — как безумни некроманти вдигат орди от вампири.

— Добре — каза Маргарет. — Момичета, вие се тревожите, защото не знаете какво са ви направили. Но единственият начин да преодолеете страха си, е да осъзнаете докъде се простират способностите ви и да се научите да ги контролирате. Не ти казвам да дадеш всичко от себе си, Клоуи. Само да се напрегнеш още малко.

Напрегнах се и улових първото трептене на появяващ се дух.

— Чудесно. Сега още малко. На равни интервали. Точно така. Бавно, но сигурно.

Вътрешната ми тревога се увеличи.

— Край — казах. — Струва ми се, че не е този начинът.

— Но ти напредваш.

— Може би, но не се чувствам добре, като напредвам.

— Щом не иска… — започна Тори.

— Виктория? — каза Маргарет и залюля ключовете в ръката си. — Моля те, отиди да ни чакаш в колата.

Тори се изправи.

— Хайде, Клоуи.

Аз станах. Маргарет заби пръсти в крака ми.

— Не можеш да си тръгнеш и да изоставиш духа просто така.

Въздухът потрепери. От нищото се появи една ръка. Започна да се оформя лице и изчезна, преди да мога да различа чертите му.

— Заклещен е между чистилището и света на живите — обясни Маргарет. — Трябва да го издърпаш.

— Защо не го издърпаш ти? — попита Тори.

— Защото давам урок на Клоуи.

Тори понечи отново да й опонира, но аз поклатих глава и я накарах да млъкне. Маргарет имаше право. Трябваше да се науча да се справям с подобни проблеми. Не исках да съм виновна, задето духът се е заклещил между двата свята.

— Ще го избутам назад — казах.

— Ще го прогониш? Заклещените духове не могат да бъдат прогонени.

Поклатих глава.

— Имах предвид да го изблъскам обратно. Все едно да го призова, но в обратна посока. И друг път съм го правила.

Погледът, който ми хвърли, ми напомни за времето, когато бях на седем и с гордост съобщих на икономката ни, че съм оставила половината си дрехи за благотворителност в училище. За мен постъпката ми бе съвършено разумна — нямах нужда от толкова много дрехи, — ала тя се вторачи в мен, както сега Маргарет, със смесица от ужас и недоверие.

— Никога, ама никога не изблъсквай духа обратно, Клоуи. Чувала съм, че може, но… — Тя преглътна, сякаш не й достигаха думи.

— Мисля, че е лошо — прошепна Тори.

— Това е ужасно, жестоко нещо. Нямаш представа къде ги изблъскваш. Могат да се изгубят в някой… някой… — Тя поклати глава. — Не искам да те тревожа, но повече не поемай такъв риск. Разбираш ли?

Кимнах с глава.

— Значи, да продължа да дърпам този…

— Точно така.

Коленичих и останах така, докато потта не засмъдя в очите ми. Преминах мислено покрай всички аларми и накрая духът започна да се материализира.

— Това е, Клоуи. Почти пристигна. Направи още един последен…

Тори изпищя. Ококорих очи. Тя се взираше в близкия дъб с широко отворени очи. Под дървото нещо се движеше — безформена черга от сиво-черна козина, опъната над костите.

— Отпрати го да си ходи — шепнеше Тори. — Бързо.

— Не му обръщай внимание и първо довърши с този дух — нареди Маргарет.

Обърнах се към нея и я погледнах с невярващи очи.

— Полудя ли? — каза Тори. — Не виждаш ли…?

— Напротив, виждам. — Гласът на Маргарет бе призрачно спокоен. — Очевидно съм сгрешила по отношение на силата на Клоуи.

— Така ли мислиш? — попита Тори.

Вторачих се в Маргарет. Лицето й не изразяваше нищо. В шок ли бе изпаднала? Най-вероятно. Тя не бе от типа жени, които се държат ексцентрично, но току-що ме бе видяла да вдигам от гроба мъртво животно — без каквито и да е ритуали, без пособия, без дори да съм си го наумила. Съвсем естествено бе да отвори уста като Тори. Ала тя само наблюдаваше животното, пълзящо към нас, влачещо смазаното си тяло по земята.

То вдигна глава, сякаш усетило погледа ми. Нямаше очи, муцуна, нямаше уши, само един череп, покрит на места със сплъстена козина и кожа. Главата му се клатушкаше и люлееше на всички страни, сякаш се опитваше да види кой го беше повикал.

— Клоуи — обади се рязко Маргарет. — Колкото и ужасно да е това нещо — дали пък гласът й не трепна за миг, — приоритетът ти трябва да бъде човешкият дух. Бързо го издърпай.

— Но, ако аз…

Тя ме стисна за ръката и в гласа й се появи паника:

— Трябва да го направиш, Клоуи. Бързо.

Съществото скъсяваше разстоянието помежду ни. Беше катеричка; виждах кичурчета дълга сива козина по приличащата й на плъх опашка.

Тя започна да трака, да издава странни писукащи звуци и да дрънчи. Вдигна глава, извърна празните си очни кухини към мен и продължи да се влачи, като оставяше след себе си пътека от козина и частици кожа, а вятърът донасяше до ноздрите ми вонята на гниеща плът.

Тори сложи длан на устата си.

— Направи нещо — прошепна тя.

Стегнах се, затворих очи и заорах напред, като хвърлях всичко, с което разполагах, и си представях, че издърпвам духа…

Земята под нас се разтресе. Тори изпищя. Маргарет изпъшка. Аз отворих очи. Земята се люшкаше, бучеше и тогава се разцепи точно пред краката ни с оглушителен трясък.

Тори ме сграбчи за ръката и ме дръпна да се изправя. Земята зина и се отвори, тресна като гръмотевица и ние се затичахме заднешком, цепнатината се изпълни с кал и полетя във въздуха, а отвътре на талази се носеше воня на плесен.

Бездната ставаше все по-широка и все по-дълбока, лавина от кал се спускаше от всички страни, надгробните камъни се люшкаха и трополяха. Един от тях хлътна, земята продължаваше да се цепи, отдолу се показа капакът на ковчега — той също се тресеше и дрънчеше.

— О, не — извика Тори. — Не, не, не.

Отново ме сграбчи за ръката и се опита да ме дръпне назад. Отпъдих я, отдалечих се на безопасно място, затворих очи и се съсредоточих върху това да освободя призраците. И ако ви звучи така, сякаш бях потънала в невероятно спокойствие, ще ви кажа само, че не само земята се тресеше. Наложи се да падна на колене, преди да ми се подкосят краката.

Стиснах очи и останах така дори когато Маргарет ме хвана за раменете. Крещеше ми да стана, ала аз се бях съсредоточила в духовете. Освободете се, освободете се, освободете се…

Чу се писък. После още един. Скочих на крака и се огледах. Но нямаше никого до цепнатината в пръстта, която бе станала поне шест метра и която излагаше на показ пет-шест ковчега.

Земята се бе укротила. Чувах само шумоленето на листата по дърветата. Вдигнах очи нагоре. Клоните бяха покрити с малки, свежи пъпки. Но не това бе причина за шума.

Проследих звуците до самите ковчези. Това не бе шумолене, а дращене на нокти по вътрешната страна на ковчезите. После долових слабите, приглушени викове на духовете, уловени като в капан в погребаните тела, които се мъчеха да проправят пътя си с нокти…

Отново паднах на колене.

Освободи ги. Това ти е работата сега. Единственото ти задължение. Освободи тези духове, преди вампирите…

Още един писък, този път зад гърба ми. Новодошли опечалени се приближаваха към нас; носеха ковчега към отворения гроб в края на старата част.

Те спряха и се вторачиха в ковчега. Тръгнах към тях, бавно, предпазливо, без да отлепвам очи от техния ковчег, като си казвах, че са се спрели поради вибрирането на земята.

Откъм тълпата се чу пъшкане. После разбрах защо — от ковчега се тропаше.

Отпуснете се. Отпуснете се и се освободете. Освободете се, освободете се, осво…

От ковчега се разнесе тих стон и косата ми настръхна. Още един стон, този път по-силен. Приглушен. После отвътре се разнесе сподавен вик.

Двама от носачите изтърваха дръжките на ковчега. Той се килна на една страна, останалите четири краища се разтърсиха и ковчегът се разклати. Падна вертикално, пътьом се удари в един надгробен камък и капакът с трясък се отвори.

Тълпата от опечалени ми попречи да видя какво става, всеки бе сграбчил съседа си — някой за подкрепа, друг, за да го изблъска встрани и да си открие път за бягство.

Когато блъсканицата от хора поутихна, зърнах на земята една ръка, докато останалата част от тялото се бе скрила зад паметника. Лежеше си там с дланта надолу, а нагоре бе облечена в ръкав от костюм. После пръстите се раздвижиха, извиха се като нокти на птица, заловиха се за пръстта, трупът се поде нагоре, обърна се към мен, която го бе призовала, и…

И която щеше да го изпрати обратно. На мига!

Стиснах очи и си представих човека — избледняла фигура в костюм. Представих си как освобождавам душата му, като заедно с това му пращам и извиненията си, освобождавам го…

— Добре — прошепна Тори до мен. — Престана да се движи. Това е… Не, почакай. Продължавай. Продъл… добре, спря. — След кратка пауза: — Все още е така. — Гласът й стана бездиханен от облекчение. — Ти успя.

Може би, ала не отворих очи, за да проверя. Докато Тори оценяваше обстановката, аз продължавах да освобождавам призраци, като си представях хора в костюми, в рокли, хора на различна възраст, призраци на животни, всякакви призраци; и докато вършех това, аз се вслушвах не само във виковете и писъците на живите, а и в потрепването, дрънченето и дращенето на вампирите — живите мъртъвци.

Когато отворих очи, Тори вървеше по пътеката към мен, като внимаваше да не хлътне в бездната. Хората се бяха подредили в шпалир и внимателно я гледаха, докато чакаха земята отново да се разтърси. Ала тя бе спокойна.

— Мъртвите пак са си мъртви — измърмори Тори, щом се приближи до мен. — Всичко е спокойно.

Маргарет стоеше до ръба на бездната заедно с останалите. Когато я повиках, тя бавно се обърна, очите й срещнаха моите и аз зърнах страх в тях. Не, не точно страх. Ужас и погнуса.

Ти не си като нея. Тя едва сега разбира каква си в действителност, какво можеш да правиш и това я плаши. Плаши я и я отвращава.

Тя ни махна с ръка да тръгнем към колата, ала не се помръдна, сякаш не искаше да върви редом с мен.

— Тъпа кучка — изломоти Тори. — О, нека заведем некромантката със свръхестествени способности на гробището. Разбира се, че няма да вдигаш мъртъвци, глупаво момиченце.

— Мисля, че й показах къде зимуват раците, но предпочитам да не го бях направила.

Тори се засмя весело.

— Вероятно ще трябва да се ометем оттук, преди някой да започне да ни задава въпроси.

— Да не бързаме много — казах аз. — Да не си помислят, че бягаме от местопроизшествието.

— Права си.

Докато вървяхме, и двете гледахме глупаво — щяхме да изглеждаме странно, ако не гледахме така. Гледахме с отворена уста към бездната. Хвърлихме поглед нагоре, към небето, и премигахме. Посочихме падналия ковчег и си зашепнахме, като през това време ускорявахме крачка, като се мъчехме да изглеждаме стреснати и объркани като останалите.

— Момичета! — повика ни някой. — Почакайте.

Бавно се обърнах и зърнах мъж на средна възраст. Опитах се да привлека вниманието на Маргарет, да я предупредя, че може да ни се случи нещо, но тя гледаше на другата страна — беше ни оставила да се справим сами.

— Добре ли сте, момичета? — попита мъжът.

Тори кимна с глава.

— Така мисля.

— К-к-какво беше това? — попитах. — Земетресение ли?

Той кимна утвърдително.

— Така изглежда. През последните двайсет години земята не е трепвала дори.

Млада жена с дълго кожено палто се приближи зад него.

— И сега нямаше да трепне, ако не беше кариерата, която отвориха отново миналото лято.

— Не можем да кажем със сигурност, докато не сме се уверили — отвърна мъжът.

— О, сигурна съм. Има причина еколозите да настояват да бъде затворена, а причината да бъде закрита на първо място са… последните земетръси преди двайсет години. Нима мислите, че това е съвпадение? Толкова копаене, такова насилие над тевтоничните пластове. Вижте сега… — Тя посочи към бездната и се намръщи. — Кариерата ще трябва да заплати за това.

— Всички ли са добре? — попитах. — Стори ми се, че чух писък.

— О, това бе само… — Тя махна с ръка към ковчега, който все още бе на земята, заобиколен от опечалени, които се надяваха някой друг да върне тялото в него. — Моят прачичо бе погребан днес; и когато земята се разтърси, той заподскача вътре в ковчега, уплаши носачите и те го изпуснаха.

Мъжът се прокашля, за да я предупреди, че няма нужда да ни запознава с кървавите подробности, но тя продължи:

— Ковчегът се отвори, чичо Ал изпадна от него, земята отново се разтресе и… — Тя се опита да прикрие кикота си. — Всички помислиха, че той, нали знаете, мърда.

— Ъъъ — обади се Тори. — И аз изписках.

— Както и да е — намеси се мъжът. — Виждам, че баба ви, момичета, ви вика да тръгвате към колата. Не я коря. Майката Природа може и да не е свършила още с нас.

Ние им благодарихме и се отправихме към паркинга, като Маргарет продължаваше да върви на пет-шест метра зад нас.

— Тевтоничните чинии^[1] ли? — каза Тори. — Нима по тези места погребват и германски грънци заедно с мъртъвците?

Стана ми смешно, ала вътрешно треперех.

Тя продължаваше:

— За да стане земетресение, тектоничните пластове трябва да са в разсед, а той, изглежда, се намира в другия край на страната.

— Добре прозвуча. И само това е от значение. Дерек и Саймън казват, че хората правят тъкмо това, щом се срещнат със свръхестествено явление — обясняват го с помощта на логиката. Ако не знаеше за некромантите и видеше онова, което току-що се случи, какво би си помислила? Необикновено земетресение? Или че някой вдига мъртъвци от гробовете?

— Така е. Но все пак да кажеш „тевтонични чинии“?

Този път аз седнах на задната седалка при Тори. Когато излязохме на магистралата, Маргарет най-после проговори:

— Кой те научи да го правиш, Клоуи?

— Кое?

В огледалото за задно виждане очите й уловиха погледа ми.

— Кой те научи да вдигаш мъртъвци?

— Н-никой. Преди да срещна теб, дори не съм виждала друг некромант.

Не беше пълната истина. За кратко бях мярнала духа на некромант, ала той не ми помогна много.

— В групата „Едисън“ даваха ли ти книги? Наръчници?

— С-само една историческа книга, която аз… аз поразлистих. Нямаше нищо за ритуали.

Миг мълчание, през който тя ме наблюдаваше в огледалото.

— Опитваше се да постигнеш целта си, нали, Клоуи?

— К-какво?

— Казах, че не можеш да вдигаш мъртъвци; ти доказа, че можеш. Ясно си представи как връщаш душата…

— Не! — От отпуснатостта ми не остана и следа. — Нима да върнеш дух в разлагащия се труп е постигане на цел? Никога не бих го направила. Вършех онова, онова, което ти ми каза — опитвах се да измъкна духа от заклещването. Виках духове. Но ако го сторя с околните тела, мога да вдигна мъртъвците. Това се опитвах да ти кажа.

Пътувахме известно време в мрачно мълчание. После погледът й отново се вдигна към огледалото и срещна моя.

— Казваш, че можеш да вдигаш мъртъвци дори само като ги призоваваш?

— Да.

— Господи — прошепна тя и се вторачи в мен. — Какво са сторили?

Като чух думите и видях израза на лицето й, разбрах, че Дерек е бил прав миналата вечер. Не само бях вдигнала мъртъвци, а бях направила дори нещо по-лошо — бях потвърдила най-лошите й страхове за нас.

Пристигнахме в къщата и видяхме само Андрю. Маргарет го повика в кухнята и затвори вратата зад себе си.

Нямаше кой знае какъв смисъл да я затваря. Маргарет не крещеше, ала гласът й придоби рязък тон и проехтя из цялата сграда.

Тирадата й достигна кулминационната си точка, когато тя заяви, че дяволът се е оплодил и трябва да бъде запрян под ключ в кулата, преди да съм отвързала ордите от вампири, които ще ги убият в съня им. Е, може би е преувеличение, но не много голямо.

Тори шумно отвори кухненската врата и влезе, а аз плътно я следвах отзад.

— Извинете. Кой отведе генетично модифицирана некромантка в гробището?

Андрю се обърна към нея:

— Тори, моля те. Нямаме нужда от…

— Клоуи не искаше да ходи там. Маргарет каза ли ти? Каза ли ти, че сме я предупредили, че Клоуи може да вдига мъртъвци? Че е ставало пред очите ми? Че Маргарет не ни повярва?

Мога да се закълна, че видях как от пръстите на Тори хвърчаха искри, щом започнеше да маха с ръце.

— Каза ли ти, че Клоуи непрекъснато я молеше да престане? Че тъкмо Маргарет я насили да продължи?

— Не съм я насилвала…

— Заяви, че е заклещила духа между две измерения.

— Добре — каза Андрю. — Очевидно трябва да обсъдим…

— О, ние трябва да обсъдим много неща — каза Маргарет.

Андрю ни изрита навън. Още щом излязохме, двамата продължиха да се карат. Двете с Тори ги слушахме пред вратата.

— Не се бяхме подготвили — каза Маргарет. — Изобщо.

— Тогава трябва да се подготвим.

— Цепнатината се отвори в земята, Андрю! Самата земя се разтвори, за да освободи мъртвите. Тя… тя… — Тя си пое дълбоко дъх на пресекулки. — Като нещо, разказано ми от моя дядо. Като някой страховит разказ, след който сънувах кошмари за некроманти, толкова силни, че биха могли да вдигнат мъртвите от цяло едно гробище.

Спомних си думите на полудемона: „Ти повика приятелката си и хиляди сенки ти отговориха, като полетяха обратно към разложените си черупки. Хиляди трупове, готови да се превърнат в хиляди вампири. Огромна армия мъртъвци под твоя команда“.

— На петнайсет години е, а може да вдига мъртъвци — продължаваше Маргарет. — Без тренировки. Без ритуал. Без да иска.

— Тогава трябва да се научи как да…

— Знаеш ли какво каза Виктория на Гуен? Не е научила нито едно заклинание, но може да прави магии. Ако види магията, ще я направи. Без тренировки. Без магични формули. Ние, разбира се, си помислихме, че ни разправя измишльотини, но сега…

Тя си пое глътка въздух.

— Не можем да се справим с това. Знам, че с тях се е случило нещо ужасно и трагично. Но най-голямата трагедия би последвала, ако им кажем, че могат да водят нормален живот.

— Говори по-тихо — каза Андрю.

— Защо? За да продължаваш да ги убеждаваш, че всичко ще бъде наред? Няма да бъде. Тези деца ще трябва да останат под наблюдение през целия си живот. Нещата при тях ще продължат да се влошават.

Тори ме дръпна встрани.

— Тя знае, че всичко се случи по нейна вина, и сега с всички сили бърза да си върже гащите. Няма какво да ги слушаме.

Имаше право. Маргарет се бе провалила и се страхуваше. Не беше от хората, които биха приели лесно и двете неща, затова трябваше да прехвърли вината на някого друг — изкарваше ни толкова лоши, за да не очакват от нея да контролира обстановката.

И все пак…

Те бяха наши съюзници. Единствените ни съюзници. Знаехме, че Маргарет и Ръсел вече бяха преосмислили решението на Андрю да ни приемат. А сега аз им бях дала точното въоръжение, от което имаха нужда.