Кели Армстронг
Разплата (12)

14

Двете с Тори се бяхме запътили към стълбите, когато до ушите ми стигна трополене на силни крака. Надявах се да е Саймън. Молех се да е той. Но знаех, че не е. Обърнах се и зърнах Дерек да се приближава към нас с начумерено лице.

— Аз ще се занимая с него — предложи Тори.

— Разбрах — повиших глас аз, щом той се приближи. — Имаме проблем…

— Чух.

Той се паркира на около метър от мен, сякаш се надяваше да не се набива в очи, но напразно. Дерек можеше да се забележи и от другия край на стаята.

— Значи, си чул също, че грешката не е нейна — отвърна Тори.

Той дори не я погледна и аз почувствах цялата сила на начумерения му поглед върху себе си.

— Викала си духове в гробище?

— Да, виках.

— Нали знаеше, че това може да е проблем?

— Да, знаех.

— Тя нямаше избор — обади се Тори.

— Тя винаги има избор. Може да каже не.

— Опитах се — казах.

— Човек не се опитва да каже не. Или го казваш, или не го казваш. — Той понижи глас, част от гнева му се бе изпарила, ала твърдият тон все още се усещаше. — Не е достатъчно да изречеш думата, Клоуи. Нужно е да доведеш нещата докрай, а тъкмо тук, изглежда, не си успяла.

— Стой — каза Тори. — Изпускаш нишката.

— В думите му има логика — измърморих аз.

— Какво? Ти… — Тя затърси думата. — Недей да търпиш това, Клоуи. Не ми пука колко голям или колко умен е той, но няма право да ти говори така. Ти направи всичко по силите си.

Бях позволила да бъда тласната в посока, за която предварително знаех, че е неправилна.

— За какво, мислиш, си говорят там вътре? — попита той. — Как да ни помогнат да контролираме силата си?

— Знаем за какво си говорят, Дерек. И знам какво направих. Точно това, което ме предупреди да не правя предишната нощ. Предоставих на всеки, който не иска да ни помогне, причина да не го прави.

Той отвори уста. Затвори я. Човек би помислил, че съм се съгласила с това още преди да ми го е казал. Ала той имаше цел; а аз само създавах временни пречки, които едва-едва намаляваха скоростта му, преди да мине право през тях и да ги прегази.

— Думата е „не“, Клоуи. „Не“, няма да го направя. „Не“, според мен „не“ е безопасно. А ако ме насилвате, е, извинете, но точно в този момент не ми се викат духове.

— Аз…

— Ами ако ме бяха попитали колко съм силен? Нима мислиш, че щях да вляза и да вдигна дивана, за да им покажа?

— Не това се опитвах да…

— Но тъкмо това направи. Предостави им пълноценна демонстрация на силите си и сега ще има да се чудят дали групата „Едисън“ са имали вярна представа за нас, когато са ни заключвали, дори когато са ни убивали.

— О, хайде сега — каза Тори. — Те не биха…

— Сигурна ли си?

Поклатих глава.

— Ако вярваше на всичко това, Дерек, нямаше да си тук. Щеше да си на горния етаж със Саймън и да му събираш багажа.

— Така ли? И къде щях да отида? Групата „Едисън“ ни проследи до къщата на Андрю и ние все още нямаме представа как са успели. И какво са ни сторили там. Вежливо са ни помолили да отидем? Стреляли са по нас с приспивателни стрелички? Не, те наистина стреляха по нас. С куршуми. Ние сме насила натикани тук, Клоуи.

— Каквото и да се е случило днес, не го е направила нарочно — вметна Тори.

Челюстта му се раздвижи и той се извъртя към нея.

— Защо така изведнъж започна да я защитаваш? Опитваш се да я спечелиш с някаква цел ли?

— Какво би трябвало да означава това?

— Не ти вярвам, Тори.

— Хм, да, получих това съобщение гласно и ясно преди доста време.

На вратата зад Тори и Дерек се появи Саймън. Той ми махна с ръка и изрече с устни: „Бягай, докато е време“.

Идеята не беше лоша. Леко ги заобиколих и се измъкнах през вратата, където чакаше Саймън. Погледнах назад към Тори.

— Не се тревожи за нея — каза Саймън. — От дълго време не се е забавлявала така. — Той ме отведе в съседната стая. — За жалост, не мога да кажа същото за Дерек и още щом престане да спори и забележи, че те няма…

— Хей! — повика ни Дерек. — Къде сте тръгнали вие двамата?

Саймън ме хвана за лакътя и ме поведе бежешком през къщата, а зад нас трополяха стъпките на Дерек. Саймън не спря, докато не излязохме навън.

Той ме заведе до една пейка в градината и ние седнахме. Погледнах към къщата.

— Отпусни се. Той няма да довлече това лайно пред мен.

Облегна се назад, метна ръка около раменете ми, погледна ме, за да провери как приемам жеста му. Аз се приближих към него и той се усмихна.

— Добре. И какво се случи по време на урока ти? — попита той. — Знам, че не е протекъл добре, но пропуснах подробностите.

Разказах му и когато свърших, той поклати глава.

— Какво си е мислила тя? Как така ще те отведе на гробище, за да ти дава уроци по некромантство?

Тъкмо тези думи исках да чуя, макар да знаех, че това е лесният изход от положението. Да хвърля вината върху другиго, както бе постъпила Маргарет. Да, тя си бе изиграла ролята, но същото бях направила и аз.

Дерек имаше право. Трябваше да откажа. Трябваше да поема отговорността дори ако това означаваше да кажа „не“ на някой авторитет, тъй като аз бях авторитет на самата себе си.

— Обичаш ли сладолед?

— Какво?

Саймън се усмихна.

— Това привлече вниманието ти.

— Съжалявам, просто бях…

— Притеснена. Ето защо ще те изведа на сладолед. По-рано двамата с Дерек излязохме да потичаме и видяхме център за услуги на два-три километра надолу по пътя — посочи нататък той. — Имаше табела на витрината, че продават и сладолед, затова след вечеря отиваме там.

— Не мисля, че ще ме пуснат да отида където и да било.

— Ще видим. И така…? Съгласна? Не е точно това, което съм намислил за първата ни среща, но сме като в затвор и аз се уморих да чакам.

— С-среща ли?

Той погледна към мен.

— Съгласна ли си?

— Разбира се. Да. Определено. — Страните ми пламнаха. — Добре, нека опитаме пак с малко по-слаб ентусиазъм.

Той се ухили.

— Ентусиазмът е хубаво нещо. Нека бъде среща тогава. Ще говоря с Андрю.

 

 

Щях да ходя на първата си среща. Не просто първата си среща със Саймън. Моята първа среща изобщо. Не му го казах, разбира се. Не бе странно, че съм навършила петнайсет години преди първата си среща, странното беше, че бях на петнайсет, преди да съм получила първия си месечен цикъл, и аз със сигурност не бях казала на никого за това.

Среща, със Саймън. Бях се съгласила доста бързо, но едва когато влязохме за обяд, разбрах какво съм направила.

Почувствах се така, сякаш отново стоя пред портите на онова гробище: нещо в мен ми казваше, че това е много лоша идея. Да ходиш по срещи, когато се мъчиш да си спасиш живота с бягство? Да си определиш среща с едно от момчетата, с които бягаш? Ами ако потръгне лошо? Как ще…?

Но нямаше да потръгне лошо. Това беше Саймън, така че всичко щеше да премине много добре.

Просто трябваше да се отпусна. За жалост, обядът не ми помогна.

Маргарет си бе отишла, но сигурно бе разказала на Ръсел какво се бе случило и той се бе спуснал като лешояд с надеждата да ни залови в някаква ужасна демонстрация на неконтролируема сила.

Андрю е трябвало да му покаже вратата. Но не го е направил, защото вероятно е мислел, че е по-добре да го остави да види, че сме просто най-обикновени деца. Ала това донесе нещастие на всички ни, най-много на мен, защото през цялото време, докато с мъка се хранех, аз усещах погледа на Ръсел върху себе си — онзи страхлив негов поглед, изпълнен с отвращение. Детето, което може да вдига мъртвите от гробовете им. Изрода некромант.

След обяда аз избягах в стаята си. Саймън се опита да ме съблазни да изляза, но аз казах, че съм уморена, и се пошегувах, че не искам да заспя на нашата среща. В около три часа Дерек похлопа на вратата и ме повика с дрезгав глас:

— Трябва да излезеш. Саймън се тревожи.

Когато му казах, че спя, той млъкна и ми се стори, че го чух да въздъхва и пристъпва от крак на крак, сякаш искаше да каже още нещо; тогава станах от леглото и отидох до вратата с намерението да се появя и да възкликна: „О, нямах представа, че си още тук“.

Надявах се, че наистина има какво да ми каже. Не да ми се извини, че ме е скастрил — твърде много очаквах от него, — а задето ме е накарал да му разкажа какво ми се бе случило в гробището и да вземе предвид различията в мненията ни, в случай че нещата се влошат…

Но най-вече исках да престане да ми се гневи и да се прояви като другия Дерек, момчето, с което можех да разговарям, на което можех да се доверя. Но когато отворих вратата, коридорът беше безлюден. Върнах се в леглото.