Кели Армстронг
Разплата (23)

25

Появи се само Маргарет. Докато Андрю обясняваше, че Гуен сигурно е при приятеля си и е изключила мобилния телефон, разбрах, че това никак не му харесва. Дали и тя е била в схемата, целяща отстраняването на Дерек? Надявах се да не е била.

Ако сме очаквали от Маргарет същия гняв, който бе показал и Андрю, останахме разочаровани. Тя бе разстроена и притеснена. Засега това бе добре.

Когато излязох изпод душа, видях, че някой бе пъхнал лист хартия под вратата. Беше пиктограма — съобщение от Саймън като онова, оставено ни в склада. Започваше с нарисуван дух — вместо поздрав — това бях аз — и завършваше с облак от мъгла и светкавица — това бе той. Колкото до самото съобщение, то бе малко по-усложнено от последното и разчитането му ми отне известно време.

Първият символ бе листче хартия, най-отгоре на което пишеше: „Моля…“. Вторият беше буквата „Т“. После две слепени една до друга длани, с пръсти, сочещи нагоре към небето като за молитва. Следваше нотата „Ми“.

Започнах от двете длани, като се опитвах да отгатна липсващата дума, и след малко през вратата до ушите ми долетя висока въздишка.

— Или отговорът е „не“, или рисуването ми понакуцва.

— Почакай. — Бързо се облякох и отворих вратата. Саймън се бе облегнал на стената.

— Е? — каза той.

— Срещнах затруднение с едната част — посочих към нарисуваните длани аз.

— Дай я — отвърна той.

— А! — прочетох записката аз. — „Моля те, прости ми“? — Погледнах го. — Мисля, че репликата трябва да е моя.

— Не, ти постъпи правилно. Осъзна, че не искаш точно това, и ми го каза. Аз съм глупакът, който се разсърди и те остави сама в гората. Извинявай. Наистина съжалявам. — Той направи кратка пауза. — Е… сдобрихме ли се?

От облекчение почувствах слабост в коленете.

— Сдобрихме се. Но аз съж…

Той вдигна ръка, за да ме прекъсне.

— Не мога да ти се сърдя, задето си потвърдила нещо, което вече подозирах. Предизвиках те. Не се получи. Не бих казал, че ми няма нищо, но… — сви рамене той. — Харесвам те, Клоуи. Не поставям въпроса по начина: „Или сме гаджета, или нищо“, затова се надявам да пропуснем етапа „опитахме с любовна среща, но тя пропадна“ и да скочим направо там, където бяхме. Ако го искаш.

— Искам го.

Когато слязохме на долния етаж, Андрю го нямаше. Помислихме, че е отишъл да се разправя с Ръсел, ала Маргарет, която бе оставена за бавачка, не можа да го потвърди. Така ли трябваше да бъде? Да останем настрана, когато възрастните действат? Надявах се да не е така.

Двамата със Саймън открихме Дерек в кухнята. Саймън искаше да си вземе ябълка и да отиде някъде другаде, така че да можем да планираме следващата си стъпка, която ще бъде извън обсега на действие на възрастните, ала Дерек му подаде глюкомера и спринцовката с инсулин и си извади бекон и яйца от хладилника. Саймън въздъхна и Дерек го погледна.

— Надявам се, не очакваш да го направя аз — казах.

После и аз го погледнах на свой ред.

— Само казвам…

— Не всички сме израснали под грижите на иконом — забеляза Дерек.

— Нямам нужда от закуска — заяви Саймън. — Трябва да поговорим.

— За какво? — попита Дерек.

— Хм, за това, че е крайно време да се махнем оттук — отвърна той. — Някой се опита да ви убие. И двама ви.

— А единствената новина тук е, че групата „Едисън“ не е била замесена — забеляза Дерек. — Те вероятно също са по следите ни и само чакат да направим някоя глупост, като например отново да избягаме. — Той постави нарязан бекон в тигана. — Оставаме. Поне докато разбере каква е следващата им стъпка.

— Искам да призова Ройс — казах аз.

Дерек извъртя глава рязко като камшик.

Какво!

— Искам да направя контакт с Ройс. Ако имам късмет, ще се свържа поне с братовчед му или чичо му, но по-вероятно е да се появи самият Ройс и трябва да се справим с това. Трябва да знаем какво се е случило тук, при това да го узнаем, без да се бавим.

— Тя има право. — Саймън срещна погледа на брат си. — И ти знаеш, че е така.

Дерек раздвижи челюстта си, докато осмисли думите му. Най-после каза:

— Но при едно условие. Никаква Тори. Последното нещо, което желаем, е да замеря Ройс с огнени кълба.

— Тъй да бъде.

Качих се горе да взема Тори за закуска. Споделих й тайните ни и я помолих за помощ: нека да създаде работа на Маргарет и да ни направи знак, щом Андрю се появи.

Тя по-скоро искаше да присъства на викането на духове, но и така щеше да й е добре.

След закуска решихме да призоваваме духове в мазето — далеч от Андрю и без опасностите, които криеше покривът. Ще ви призная, че двамата със Саймън горяхме от желание да хвърлим поглед на мазето.

За първи път в живота си влизах в мазе, като треперех не само от естествения хлад. Беше точно такова, каквото го бе описал Дерек — две големи помещения, пълни с разни неща, и един склад. Саймън предложи на шега да потърсим някои тайни коридори, ала Дерек отхвърли идеята.

Направих онова, което обикновено правех — затворих очи и коленичих. Можех да си представя д-р Банкс от фотографията. С Остин бе по-трудно, тъй като пред очите ми все още стоеше окървавеното му тяло, а това не ми помагаше да се отпусна. Така че се съсредоточих главно върху д-р Банкс, и то до такава степен, че вътрешно усещах онази тревога, готова да се възпламени, която ти подсказва, че никак не е безопасно да продължиш нататък.

— Нищо — казах.

— Сигурна ли си? — попита Саймън. — Трепериш цялата.

— Опитай пак — предложи Дерек.

Опитах и пак не се получи, но Саймън рече:

— Е, това определено бе трептене. Клепачите ти помръднаха, сякаш видя нещо.

Щом опитах пак, наистина го почувствах — малка искра, която ме накара да трепна. Въздъхнах и се обърнах.

— Не бързай — измърмори Саймън. — Никой за никъде не се е разбързал.

Призовавах духовете, като се борех с импулса да направя още нещо. При нас имаше дух. Почувствах същата хиперчувствителност, която усещах винаги в присъствието на трупове, сякаш се напрягах да чуя глас, който е твърде слаб, за да мога да го доловя. Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха.

— Искам да сваля медальона си.

Приготвих се за спор, ала Дерек само кимна с глава.

— Бавно го вдигни над главата си и засега го задръж в ръце. Разбери дали ще почувстваш някаква разлика.

Затворих очи и сграбчих медальона.

— Не!

Подскочих, погледнах Саймън, после Дерек, ала заповедта не идваше от техните усти.

— Тя пак дойде — казах аз. — Жената.

Когато призовах за пореден път, усещането се върна, този път още по-силно, и ми трябваше цялата сила на волята, за да не го изпусна и да издърпам призрака навън.

— Внимателно — прошепна гласът.

Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха още повече.

— М-мол-ля те, м-мога ли да т-те видя? — гласът ми трептеше. Прокашлях се и опитах пак, ала продължих да заеквам.

— Клоуи? — повика ме Дерек.

Проследих погледа му до ръцете си. Те трепереха. Стиснах медальона и си поех дълбоко въздух.

— Това леля ти ли е? — попита Саймън.

Поклатих глава.

— Не. Аз…

Понечих да кажа, че не знам коя е, ала не можах да издумам и дума. Знаех коя е. Само че не смеех да го повярвам.

— Слушай, детенце… Трябва да ме чуеш…

„Слушай, детенце.“ Помня кой ме наричаше така. Познавах този глас.

— Мамо?