Кели Армстронг
Разплата (40)

43

Да освободиш полудемон не бе много по-различно от това да освободиш дух. Предполагам, че в това имаше логика, доколкото полудемонът се намираше тук поради факта на призоваването.

— Почти съм там, дете — каза тя и топлият й дъх се завихри около мен. — Усещам как оковите падат. Четвърт век робия и най-после ще бъда свободна. Самите стени ще затреперят при напускането ми и ще припнат като уплашени мишоци. Още съвсем малко. Усещаш ли го?

Не усещах нищичко, само ми се щеше тя да млъкне, за да мога да се съсредоточа.

Тя нададе вик, което ме накара да подскоча, а в дрешника нахлу горещ вятър. Стегнах се. Вятърът се завихри около мен, после постепенно утихна, за да се превърне в приятен бриз и да изчезне.

Тишина.

— Това… ли е то? — попитах аз.

— Хмм. Усещаш ли нещо друго? Може би някакви вибрации?

— Не — погледнах намръщено в нейна посока аз. — Ти ми обеща отвлича…

Дрешникът се разлюля. Отгоре прозвуча глух тътен, сякаш по покрива пухтеше влак. Щом вдигнах очи, дрешникът внезапно се разтресе и аз загубих почва под краката си.

От покрива падна керемида и ме удари по рамото. Последва я още една. Тясното помещение заскърца и застена, стените се разцепиха и подът се покри с хоросан.

— Бягай, дете! — изкрещя полудемонът и гласът й надмогна оглушителния шум над главата ми. — Трябва да излезеш оттук!

Помъчих се да стана, ала отново паднах и застанах на четири крака. Стаята продължаваше да скърца и стене, стените се прегъваха, разцепиха се и се отвориха. Прах от хоросан напълни ноздрите ми и залютя в очите ми. Запълзях, без да виждам, след гласа на полудемона, която ме водеше.

Излязох от дрешника и се озовах в главната стая. Тя също се люлееше, а плочките под мен се кривяха и се разпадаха. Парче гипс ме тресна по гърба. Друго парче, голямо колкото човешки юмрук, рикошира в наранената ми ръка и се строши на пода, а парчета от него влязоха в устата ми.

Докато ги изплювах, до обонянието ми достигна нещо друго, различно от миризмата на прах от хоросан. Сладникав и странно познат мирис.

— _По-бързо — каза полудемонът. — Не спирай.

Докато пълзях, люлеенето престана. Стенанието също престана. В стаята стана съвършено тихо, нищо не помръдваше.

Огледах се. Прахта в очите ми все още предизвикваше сълзене и ме заслепяваше. Гипс покриваше пода като с килим. По стените имаше кръпки от пукнатини и висящи парчета хоросан.

Стаята отново изстена, този път малко по-тихо, сякаш се наместваше, остана само сладникавият мирис.

Полудемонът продължаваше да ме подтиква. Изправих се на крака. Навън се чуваха далечните викове и крясъци на онези от групата „Едисън“. Над главата ми светлината проблясваше като фар и в стаята, в която липсваха прозорци, ставаше тъмно като в рог.

— Ето ти обещаното отвличане на вниманието — каза полудемонът. — Възползвай се.

Пристъпих към вратата и в същото време нещо леко ме докосна по крака. Подскочих и погледнах надолу. Нямаше нищо. Още една крачка. Топли пръсти ме потупаха по бузата. Нечий топъл дъх шепнеше нещо безсловесно в ухото ми, подухваше в косите ми, гъделичкаше ме по врата.

— Т-това ти ли си? — попитах.

— Разбира се — отвърна полудемонът… от другата страна на стаята.

Огледах се. Не виждах нищо друго, освен отломки. Лампата продължаваше ту да светва, ту да угасва. Някъде отдалече се чуваха гласове, които крещяха, че са намерили компютъра.

— Техническата им система е долу — рече полудемонът. — Идеално. А сега тръгвай.

Тръгнах напред. Вляво се чу кикот и аз се извъртях натам. Зад себе си дочух ръмжене и отново се извъртях.

— Към вратата — каза полудемонът. — Отиди до вратата.

Силен порив горещ вятър ме събори по гръб на земята.

Над мен избухна смях. После чух нисък глас, който говореше на непознат език. Надигнах се. Друг порив ме тръшна на земята. Наоколо ми се завихри горещ въздух, хоросановата прах се разлетя като при пясъчна буря, като дразнеше очите ми, влизаше в носа и устата ми.

Полазих към вратата. Вятърът ме блъскаше от всички страни. От сладникавата миризма — сега вече лепкаво сладка — стомахът ми се обърна. Нечии невидими ръце ме помилваха по главата, по гърба, по лицето. Нечии пръсти подръпваха блузата ми, косата ми, пощипваха ме по ръцете. Нечии гласове шепнеха и ръмжаха, пищяха в ушите ми. Ала единственият, който бе от значение, беше гласът на полудемона, която продължаваше да ме подтиква и да ме води към вратата.

Главата ми се удари в стената. Заопипвах наоколо, докато най-сетне намерих топката на бравата, повдигнах се и я завъртях. Дърпах. Въртях. Дърпах.

— Не — прошепнах аз. — Моля те, недей.

„Изглежда, тези токови удари може да ми създадат неудобства.“

По косата ми пробягаха нечии пръсти. Топъл дъх помилва бузата ми. Около мен се появи горещ вихър. Лампата запремига.

— Сладко дете — прошепна нечий глас.

— Каква е тя? — попита друг.

— Некромант.

Кикот.

— Сигурна ли си?

— Какво са й сторили?

— Нещо прекрасно.

— Махайте се от нея! — скара им се полудемонът. — Тя не е ваша. Къш! Всички да се махат.

— К-к-какво става? — попитах.

— Нищо страшно, дете. Това е просто част от разрухата, свързана с ритуала на освобождаването. Обикновено се вземат предпазни мерки срещу подобно нещо, ала ние не разполагахме с време. Нито с материали.

— Предпазни мерки срещу какво?

— Ами, когато освободите някой демон, вие отваряте…

— Портал към света на демоните?

— „Портал“ е много силна дума. По-скоро едва забележима цепка.

Докато говорехме, гласът продължаваше да се чува. Невидимите пръсти ме докосваха, ръгаха ме.

— Това демони ли са? — попитах.

— Едва ли — изсумтя тя. — Незначителни демонови призраци. Малко по-едрички от микроби. — Тя повиши глас. — И ще си причинят сериозни неприятности, ако не се подчинят на заповедите ми.

Духовете подсвирнаха, изплюха се и се изкикотиха. И останаха по местата си.

— Не им обръщай внимание — каза тя. — Могат само да те докосват, нищо повече, пък и това им е трудно да направят. Мисли за тях като за извънземни насекоми, нахлули в нашия свят. Досадни и неприятни, ала съвсем безобидни. Не могат да се проявят в този свят без наличието на мъртво тяло…

Внезапно млъкна. И двете погледнахме към вратата на дрешника.

— Бързо! — подкани ме тя. — Върни ме обратно при онзи охранител. Ако неговото тяло е заето, те не могат…

Откъм дрешника се чу тупурдия. После ниско подсвирване. Извъртях се и дръпнах изходната врата. Откъм килера проехтя ръмжене. Щом тропнах на вратата, дочух шум, сякаш някой дращеше с нокти по дървото. Прещракване на брава. Поскърцване на панти. Извъртях се към дрешника. Лампите угаснаха.