Кели Армстронг
Разплата (17)

19

Движехме се в сенчестата част на двора, в случай че някой случайно погледне навън и ни види да тръгваме към гората. Щом стигнахме до пътеката, Дерек застана до мен, като крадешком ме поглеждаше с онзи обезсърчен вид, който ме вбесяваше, тъй като не желаех да се чувствам виновна, а той ми вменяваше вина.

Исках да отстраня това усещане и отново да се чувствам нормален човек. Ала щом той ме погледна, аз си спомних за другото му изражение, онова, което ме ужаси, щом разбра, че Саймън мисли, че харесвам Дерек, и това сложи край на импулсивното ми желание да се сдобря с него.

— Искаше да си поговорим за случилото се в гробището — каза накрая той.

Не му отговорих.

— Трябва да поговорим — настоя той.

Поклатих глава.

Тръгнахме по пътеката. Опитах се да изостана зад него и да го оставя да води, тъй като виждаше добре в мрака, ала той остана до мен.

— За онзи ден, когато ти се развиках, задето призоваваше духовете без медальона си… — започна той.

— Всичко е наред.

— Да, но… Исках само да кажа, че да се опиташ да го направиш без него е добра идея. Трябва да опитаме…

Обърнах се към него.

— Не го прави, Дерек.

— Какво да не правя?

— Идвам с теб, за да ти помогна, докато се извършва Промяната ти, и ти се чувстваш задължен към мен.

Той се почеса жестоко по ръката.

— Аз не…

— Напротив. А сега да намерим подходящо място, за да не започнеш Промяната по средата на пътеката.

Той продължаваше да се дръгне, кръвта се стичаше на струйки по ръката му.

— Просто искам да…

Хванах ръката му.

— Разкървави се целият.

Той наведе очи, като се стараеше да фокусира погледа си.

— О!

— Хайде! — Аз излязох от пътеката и се отправих към поляната, която бях видяла преди.

— Чух какво е казал Андрю тази сутрин — каза той. — За мен.

— Подозирах, че си чул — отвърнах аз по-тихо, отколкото възнамерявах, после се прокашлях и се опитах отново да открия гнева в себе си.

— В думите му има логика. Аз не съм…

— Ти си наред. Идиотът е Андрю — озъбих се аз. Страхотно. Открих гнева и го зафичих в погрешна посока. — Той греши, разбра ли? Знаеш го. Да забравим за това.

— Когато избухнах по повод на гробището, аз… нямах това предвид. Разстроен съм и…

— Моля те — казах и се извъртях към него. — Престани, става ли?

И той престана за около пет крачки време.

— Бях разстроен от ситуацията. Затворен съм тук. Промяната наближаваше и ставаше още по-лошо. Знам, че това не ме извинява.

Вдигнах поглед към него. Той ме гледаше с очакване. Искаше да му кажа може би, че това обяснява всичко. За да се поотпусне. Проблемът беше, че исках да му го кажа. И ако му го бях казала, следващия път, когато му се прииска да си излее гнева върху мен, пак щеше да го стори.

— Клоуи?

Аз спрях в началото на малка полянка.

— Тук добре ли е?

Той нищо не каза и аз си помислих, че я оглежда, ала щом се обърнах, видях го да стои неподвижно с вирната брадичка и да се взира в гората.

— Чу ли?

— Кое?

Той поклати глава.

— Нищо, предполагам.

Той излезе на поляната и се огледа, като мърмореше: — Добре, добре.

Съблече суитчъра си и го постла на земята.

— Ти седни тук.

Хвърли поглед към мен.

— Помниш ли онази вечер у Андрю? Когато ти излезе да ми правиш компания и двамата се опитахме да се поупражняваме? Трябва и сега да го направим.

Въздъхнах.

— Няма да престанеш, нали? Мислиш си, че ако кажеш каквото трябва, всичко ще е наред?

Устните му се изкривиха в нещо като усмивка.

— Но мога да се надявам, нали?

— Разбира се. А ако всичко се нареди, какво ще стане с мен? Ще започнеш да ме третираш, както си искаш, и щом решиш да се държиш добре, всичко ще ти се прощава ли?

— Извинявай, Клоуи.

— Засега добре — отговорих аз и се обърнах. — Забрави, става ли? Нека просто…

Той ме хвана за лакътя. Кожата му ме опари дори през якето.

— Говоря сериозно. Наистина съжалявам. Когато се вбеся така, това не е… не е… — Той пусна ръката ми и се потърка отзад по тила. По лицето му се стичаха струйки пот. Оголената кожа на ръцете му се набръчка.

— Трябва да се приготвиш.

— Не. Трябва да кажа нещо. Дай ми една секунда.

Той си взе секунда. После друга. След това още една, като просто стоеше, яростно се чешеше и не откъсваше очи от ръката си.

— Дерек, имаш нужда…

— Добре съм. Дай ми само… — Той си пое дълбоко дъх.

— Дерек…

— Само секунда.

И той отново се задръгна. Когато се придвижих напред и го сграбчих за ръката, той се спря.

— Тъй, тъй — измърмори. Намести ръката си, сви я в юмрук, за да не се чеше. — Предупредих те да не се страхуваш от мен. Ще ти се озъбвам, щом се дръпнеш. Но понякога…

Той изви ръка назад, за да се почеше по плещите, и присви очи, когато заби нокти в плътта си.

— Дерек, трябва да…

— Понякога искам тъкмо това — отвърна той. — И това се опитвам да направя — да те уплаша.

— Значи, не си ме обидил случайно — въздъхнах аз. — Нямаш намерение да…

— Не, не е това. А е…

Ръката му се отправи към предната част на рамото му и се спря, когато там поникна тъмна четина.

— Ти се Променяш, Дерек. После ще говорим.

— Така е. Да. После. Добре. — Думите бликаха от устата му като фонтан на облекчението.

Когато потта се стече и в очите му засмъдя, той се огледа и премига.

— Трябва да легнеш — нежно го подканих аз.

И тъй като той все още не помръдваше, хванах го за ръката и го дръпнах. Той приклекна с известна трудност, после застана на четири крака в положение, удобно за Промяната.

— Ако Маргарет ти е донесла нови ризи, може да съблечеш тази — предложих аз.

— Добре.

Той я хвана за канта, дръпна я, но ръката му не можа да се извърти в правилната посока, за да измъкне ризата през главата си, ставите му променяха положението си и се сливаха едни в други. Помогнах му. Да свали панталоните си. За щастие, той си бе навлякъл потници за спане, дръпна ги и ги смъкна до коленете си и аз имах късмета да ги издърпам оттам. Остана по шорти. Ако се скъсат по време на Промяната, надявах се трансформацията да е напреднала достатъчно, така че… е, както и да е.

Едва бе смъкнал дрехите си, когато спазмите се появиха по цялото тяло, гърба му се стрелна нагоре, гръбнакът му се прегъна под ъгъл, който изглеждаше невъзможен, и това изтръгна задавено скимтене от устата му, а лицето му се изкриви в агония, викът му пресекна, когато той повърна вечерята си в храстите.

Нещата продължиха известно време по този начин. Спазми, конвулсии, кожата и мускулите му се нагърчиха като в най-страшен филм на ужасите. Пъшкания и стенания, приглушени викове на болка между отделните конвулсии при повдигане на стомаха. Воня на повръщано и пот.

Човек наистина би си помислил, че видяното от мен би задушило всяка романтика в чувствата ми. Но вече три пъти присъствам на Промяната му и всеки път щом погледна встрани, щом мръдна настрана, аз го карам да си мисли, че съм ужасена и отвратена, а това влошава обстановката още повече.

Не бях нито ужасена, нито отвратена. Онова, което виждах, не бе някакъв непознат тип, който драйфа и гротескно се гърчи. Виждах Дерек в мъчителна агония, уплашен до мозъка на костите.

Само като видях първия му спазъм, и последната капчица гняв се стопи в мен. Гневът ми щеше да почака.

Коленичих до него, разтривах раменете му, успокоявах го, че всичко ще е наред, че ще се оправи, само да не спира, да продължава.

Накрая той престана да повръща и остана превит на две с клюмнала глава, провиснала коса, скриваща лицето му, а тялото му бе покрито с къса черна козина, раменните му мускули увиснаха, ръцете и краката му се изопнаха, извитите нокти на пръстите му бяха до половината зарити в пръстта. Той се задъхваше, дишаше дълбоко и на пресекулки.

— Крайната цел е близо — казах. — Този път става по-бързо.

Вярно или не, нямаше никакво значение, щом той го прие с кимане на глава и леко облекчение.

Друг спазъм. Тялото му направи едно вълнообразно движение, после още едно. Краката и ръцете му се променяха, изтъняваха и се скъсяваха, дланите и стъпалата му — също. Косата на главата му се оттегли назад, а козината по тялото му се удължи и от четина се превърна в гъста козина. Колкото до лицето му — и то се Променяше, ала той го бе обърнал настрана.

Тялото му продължаваше да се свива в спазми, но накрая спря и се изви нагоре, а той си пое дъх. Аз потърках гърба му и той се облегна на мен. Усещах подскачането на мускулите му, той сякаш едва се държеше на четири крака. Приближих се, като го оставих да си почива върху мен, опрях глава на рамото му и усетих силното и бързо биене на сърцето му, докато треперенето постепенно намаля.

— Вече си досами целта. Продължавай. Този път трябва да свършиш. Само…

Той се напрегна. После гърбът му се изви, като ме блъсна от едната страна. Тялото му се вкочани, главата му все още висеше, гърбът му се извисяваше все повече и повече, сякаш някой го избутваше нагоре, главата му потъваше все по-ниско, а черната му козина лъщеше на лунната светлина.

Костите му изпращяха. Дерек нададе дълбоко стенание, което ме накара да се притисна още по-плътно до него, да търкам гърба му и да го успокоявам, че всичко ще е наред. После едно последно потреперване и готово. Той повдигна глава, обърна се да ме погледне и аз видях пред себе си истински вълк.