Кели Армстронг
Разплата (5)

6

След вечеря Андрю ни предупреди, че в десет лампите се загасят. Дотогава щял да върши някаква работа, така че сме можели да се забавляваме.

Проблемът се състоеше в това, че ние не желаехме да се забавляваме. Нито да легнем и да се наспим добре. Искахме живота си обратно — да спрем групата „Едисън“, да освободим леля Лорън и Рей, да намерим бащата на двете момчета и да съобщя на татко, че съм в безопасност. Да седнем и да си играем, щеше да бъде мъчение за нас… а тъкмо това ни бе предложил Андрю, докато в къщата няма никого.

Двете с Тори се запътихме към стаята, когато Гуен се появи в коридора да ни каже довиждане.

— Мога ли да ти задам няколко въпроса, преди да излезеш? — попита я Тори и бързо заслиза по стълбите. — Новачка съм в магьосничеството и знам, че утре започваме с уроците, но ако имаш време да ми отговориш…

Гуен се ухили:

— Винаги. Обикновено са обучавали мен, но с нетърпение очаквам сега аз да уча вас. Ела във всекидневната стая да си побъбрим.

Прониза ме завист. И аз имах въпроси. Бяха се натрупали с тонове. И кой щеше да ме обучава? Маргарет, а тя не беше точно типът жена, с която да се шляеш и да си бърбориш. Да не споменаваме факта, че бе една от онези, които се съмняваха в думите ни.

Качвах се нагоре по стълбите и не забелязах, че момчетата бяха отворили вратата на стаята си, докато Дерек не протегна ръка и не ме докосна по лакътя.

— Здрасти — казах аз и се насилих да се усмихна.

— Заета ли си? — попита той почти шепнешком.

— Бих искала да съм. Какво е станало?

Дерек хвърли поглед назад към вратата на банята. Под нея се процеждаше светлина. Той се приближи към мен и шепотът му стана още по-тих.

— Мислех си, ъъъ, ако нямаш работа, може би бихме могли…

Вратата на банята се отвори и Дерек подскочи. Отвътре излезе Саймън.

— Значи откри Клоуи? Добре — каза той. — И така, какво ще правим? Този път няма да пропусна приключението.

— Всичките ни приключения са случайни — казах аз, — при това с радост бихме пропуснали повечето от тях.

Вдигнах очи към Дерек.

— Та какво казваше?

— Нищо. Просто, че не бива да правим кой знае какво.

— Добре. Но какво ще правим?

— Тази вечер нищо. Или… каквото и да е.

Той се оттегли в стаята си.

Погледнах към Саймън.

— Да, има странен вид. Ще говоря с него. Ще те настигна след минута.

Бях на път към нашата стая, когато се появи Тори. Двете се заговорихме и влязохме, водехме някакъв неловък разговор, който, за щастие, бе прекъснат, щом Саймън потропа на вратата.

— Всичко наред ли е? — викна той и започна да отваря вратата.

— Извини ме — каза Тори. — Ще ни дадеш ли поне възможност да ти отговорим?

— Беше предупреждение, а не въпрос. Проявих любезност.

— Да си любезен, означава да почакаш…

Вдигнах ръка. Само така можех да прекратя разправията.

— Намерих нещо — каза Саймън на влизане. Измъкна от джоба си старомоден ключ и ми се ухили. — Беше залепен за задната стена на скрина за дрехи. Какво мислите? Скрито съкровище? Таен коридор? Заключена стая, където са затворили лудата стара леля Една?

— Вероятно отключва друг скрин — каза Тори. — Някой, който са изхвърлили преди петдесет години.

— Трагично е да си роден без въображение. Телетони ли имат за целта? — Той отново се обърна към мен. — Клоуи, помогни ми с това.

Взех ключа. Беше тежък и ръждив.

— Определено е стар. При това беше скрит. — Вдигнах поглед към него. — Доскуча ти, нали?

— До смърт. Ще започнеш ли да проучваш?

Тори подбели очи.

— Мисля, че ще полегна и ще мечтая да се прибера у дома с деца, които не приемат търсенето на заключени врати за нещо забавно.

— Хей, нали те предупредих, че сме безинтересни! — каза Саймън. — Колкото по-дълго време прекарваш с нас, толкова повече те разочароваме. — Той ме погледна. — Идваш ли?

Аз не му отговорих веднага и той попита:

— Не?

В гласа му прозвуча разочарование, но той го сдържа с пресилена усмивка.

— Страхотно. Изморена си…

— Не е това. Просто… трябва да открием самоличността на момчето, което видях, и да разберем дали има някаква връзка с къщата.

— Какво момче? — попита Тори.

Разказах й за призрака и подчертах:

— Знам, че Дерек ни посъветва да не правим кой знае какво тази вечер, но…

— Но очевидно предупреждението се отнася само за нас, защото точно в този момент тръгва с желанието да попадне на някакви следи за това момче. Не иска да му се пречкаме. Заяви, че ще е доста подозрително, ако всички се втурнем да се ровим из къщата.

Значи, Дерек търсеше без мен? Проряза ме… не знам какво, предполагам, че бе разочарование. После си спомних за онова, което стана в коридора. Дали не се е канил да покани и мен? Разочарованието ми нарасна.

— Ами уроците по самозащита? — поинтересува се Тори.

— Да, предполагам… — отвърна Саймън. — Все пак е нещо.

— Всъщност трябва да направя и друго — казах. — Вие вървете.

Те ме погледнаха така, сякаш им предложих да поплуват с акули. Всъщност аналогията не бе лоша. Саймън и Тори се обучават заедно на самоотбрана, а това неминуемо щеше да свърши с кръвопролитие.

— Какво имаше предвид? — попита Саймън.

— Просто… леля ми… Онова, което видях снощи… Бих искала да…

— Да се опиташ да я призовеш? — завърши мисълта ми Тори. — Да разбереш дали е мъртва, нали?

Саймън й хвърли остър поглед, задето е такава тъпачка, но аз кимнах.

— Така е. И Лиз. Искам да се помъча да се свържа с Лиз. Ще ни помогне да открием някакви следи. Проблемът е, че ако започна да призовавам, може да повикам и другото момче.

— Ето защо не бива да го правиш сама — заяви Саймън. — Ще остана с теб.

— И аз — присъедини се Тори. — Ако призовеш момчето демон, може би ще го накарам да говори.

Тя протегна ръка. От пръстите й излезе кълбо енергия и се завихри във въздуха.

— Добре — казах аз.