Кели Армстронг
Разплата (14)

16

Влязохме в гората и на петнайсетина метра навътре Саймън рязко спря и изруга.

— Какво? — попитах.

Той махна с ръка към гората.

— Трябваше да те попитам. Наред ли е всичко? Имам предвид като си тук, в гората?

Уверих го, че всичко е наред.

— Дерек ме предупреди, че гората те изнервя, че се притесняваш да не вдигнеш някое умряло животно — каза той и ме погледна. — На теб дори не ти беше хрумвало да минеш през гората, докато не те доведох, нали?

Той отново изруга, сега още по-цветисто.

— Няма нищо — отвърнах аз. — Ако не призовавам духове или не заспя, всичко ще е наред.

— А за да не заспиш, ще трябва сериозно да поработя върху умението си да водя разговор.

Влязохме малко по-навътре.

— Като споменахме разговор, как, ъъъ… — и той направи физиономия. — Извинявай, малко съм неспокоен.

— Днес имаше ли урок с Андрю?

Разтърсваща въздишка на облекчение.

— Благодаря ти. Да, имах. Скучен, скучен, скучен. Никакво вълнение, никакъв внезапен порив. Аз съм просто най-обикновен… — Той направи пауза. — Е, това беше изключително безчувствено от моя страна. Споменах ли ти, че съм неспокоен? Щастлив съм и с обикновените си способности. Наистина.

— Но все пак би било досадно да гледаш как Тори прави магии на мига, а ти тренираш от години.

— Да. Нямаше да изглеждам толкова обикновен, ако не беше Тори.

— Какви магии можеш да правиш?

— Нищо полезно. Първо трябва да усъвършенстваш основното. Разбирам, но тъкмо сега се интересувам само от магии, които могат да ни помогнат, а магията ми за хвърляне на мъгла в очите на хората няма да ни е от полза.

— Магията, с която отблъскваш нападателя, е много добра.

Той сви рамене.

— Може би Андрю ще те научи на магиите, които Тори прави.

Той поклати глава.

— Това е магия за вещици.

— Има ли разлика?

— Какво предпочиташ — бърз отговор или урок по въпроса за различните видове магьосници?

— Второто, моля.

Той се усмихна и стисна ръката ми.

— Съществуват два основни вида хора, които правят магии. Магьосниците са мъже и имат синове, които също са магьосници. Вещиците са жени — те пък имат дъщери вещици. При магиите магьосниците си служат с жестове на ръцете, придружени със заклинания, изричани главно на старогръцки, латински и староеврейски — мога да ти ги кажа наизуст. Да знаеш езици, помага, но да наизустиш заклинанията в момента е доста тежка работа. Магията на магьосника е нападателна — използва се за атакуване. Вещиците използват същите езици за своите заклинания, ала жестовете при тях са слабо застъпени. Техните магии служат за отбрана.

— Да спрат нечие нападение ли?

— Или да го предотвратят, което би било от полза за нас през идните дни.

— Не можете ли да се научите да правите магии?

— Можем, ако положим усилия, тъй като не спадаме към този вид. В момента трябва да се придържам към способностите на моя вид, макар че един ден искам да се науча и на някои вещерски номера. Но не от Тори.

Когато стигнахме до станцията за услуги, Саймън купи сладолед, после се върнахме и седнахме на дебел дънер.

— Една топка щеше да ми е достатъчна — казах аз.

— Много лошо.

— Но…

— Откакто се помня, съм диабетик, Клоуи. Никога не съм си купувал двоен сладолед, така че не ми липсва. Ако ми пречеше, нямаше да се храня с Дерек, нали така? И тъй като ще свърша преди теб, мога да ти направя демонстрация на едно заклинание — вместо шоу по време на почерпка.

И той го направи, като се преструваше на глупак и ме разсмиваше. После тръгнахме да се връщаме, като се държахме за ръце и разговаряхме за разни неща. Смрачаваше се. Когато зърнахме светлините на къщата през дърветата, той спря и ме дръпна пред себе си. Сърцето ми биеше неистово от очакване, както си помислих тогава, ала като че ли повече от неописуем ужас.

— Добре ли беше? — попита той.

Усмихнах се.

— Дори много добре.

— Значи получавам пропуск за втора среща?

— Получаваш.

— Добре.

Той наведе лицето си към моето и аз знаех какво ще последва. Знаех. Ала когато устните му докоснаха моите, подскочих.

— Извинявай, аз… аз…

— Плашлива като коте — измърмори той. Ръката му се плъзна към тила ми и той обърна лицето ми нагоре. — Ако много бързам…

— Н-не.

— Добре.

Този път не подскочих. Не трепнах. Не изохках. Нищо не направих. Саймън ме целуна, а аз стоях неподвижна, сякаш някой бе прекъснал връзката между мозъка и мускулите ми.

Накрая връзката бе възстановена и аз го целунах, но несръчно, като част от мен все още се съпротивляваше, стомахът ми се сви, сякаш постъпвах неправилно, сякаш правех голяма грешка и…

Саймън спря. За миг остана да стои така, с лице надвесено над моето, и накрая трябваше да отместя поглед встрани.

— Не този, който трябваше, а? — каза той толкова тихо, че едва разбрах думите му.

— К-к-как-кво?

Той се отдръпна и очите му се изпразниха, станаха непроницаеми.

— Тук има още някой — каза. Не беше въпрос. Беше констатация.

— Н-някой ли…? Имаш предвид някое гадже? От преди? Не. Нямам. Не бих…

— Не би излязла с мен, ако имаше. Знам. — Той отстъпи още една крачка назад, топлината на тялото му изчезна и на нейно място се настани хладината на нощния въздух. — Нямам предвид някое момче от миналото, Клоуи. А от настоящето.

Вторачих се в него. „От настоящето ли? Кой…? Имаше само още едно момче…“

— Дерек ли? Мислиш, че…

Не успях да довърша. Досмеша ме. „Мислиш, че харесвам Дерек? Шегуваш ли се?“ Ала от устата ми не излезе смях, до ушите ми достигна гръм, от който диханието ми пресекна, сякаш ме бяха блъснали в гърдите.

— Двамата с Дерек не сме…

— Не, още не. Знам.

— Аз… аз не…

„Изречи го. Моля те, нека го изрека: аз не харесвам Дерек.“

Но не го направих. Не можех.

Саймън мушна ръце в джобовете си и ние останахме да стоим така в ужасната тишина, докато не продумах:

— Не е така.

— Не беше. Не и в началото. — И той се вторачи в гората. — Нещата започнаха да се променят след случката в ниското таванче. Докато двамата се мотаехте там… флуидите се промениха. Казах си, че просто си въобразявам. Когато двете с Тори избягахте от лабораторията, помислих, че съм прав. Но после, след спирката за камиони, когато двамата се върнахте… — той млъкна, после хвърли поглед към мен. — Прав съм, нали?

В гласа му сякаш имаше молба. „Кажи ми, че греша, Клоуи. Моля те.“ И всичко в мен искаше да му го каже. Та това беше Саймън. Той съчетаваше всичко, за което си бях мечтала, така че, ето го, сега стоеше пред мен, поднесен ми на тепсия. Само трябваше да изрека думите и се опитвах да го направя. Опитвах се. Ала успях само още веднъж да смотолевя със слаб глас:

— Не е така.

— Напротив, така е.

Той започна да се отдалечава, вървеше обратно, натам, откъдето бяхме дошли. По едно време спря и, без да се обърне, бръкна в якето си и измъкна завита на руло хартия; измърмори:

— Това е за теб.

Аз го взех, а той продължи по пътя си.

С треперещи пръсти развих листа. Беше портретът, който ми бе нарисувал, но сега вече оцветен. Изглеждаше още по-хубав от скицата. Аз изглеждах по-хубава. Уверена, силна, красива.

Картината се размаза, защото очите ми се напълниха със сълзи. Бързо я навих отново, за да не се повреди. Направих няколко крачки след него и го повиках. Виждах фигурата му в далечината, той продължи да се отдалечава и аз знаех, че ме чу, ала не спря.